Без план Б

11

Намери си работа, която обичаш, и няма да се наложи да работиш и един ден през живота си.

Това повтаряше бащата на Лев Емерсън преди много години, когато синът му беше още в гимназията. Идеята съвсем не бе оригинална. Не бе плод на революционно мислене. Но въпреки това съветът звучеше логично. Старият господин Емерсън също се придържаше към този принцип. Той бе починал щастлив на седемдесет и четири годишна възраст на работното си място, след като цял живот бе изработвал дамски шапки в малката си работилница в Бруклин. Лев Емерсън последва съвета на баща си със същия ентусиазъм, с който неговият старец го бе правил. В крайна сметка обаче тръгна по път, който баща му никога не би предвидил.

Лев Емерсън притежаваше и ръководеше компания, специализирана в областта на противопожарната сигурност. Седалището й се намираше в безличен склад в южната част на Чикаго. Компанията бе напълно законна. И се ползваше с добро име пред щатските власти на Илинойс. Имаше си устав. Акционери. Директори. Служители. Работеше с доставчици от известни марки. Имаше множество клиенти, повечето от които бяха доволни. Плащаше данъци. Спонсорираше местен детски отбор по софтбол. И осигуряваше прикритие за други доставки, които Емерсън получаваше от не толкова известни доставчици.

Основната част от официално декларираните приходи на компанията идваха от продажба на пожарогасителни инсталации и алармени системи. Те бяха доста търсени от собствениците на жилища, офиси и индустриални имоти в Чикаго. Непрекъснато се появяваха нови клиенти. Инсталациите на старите пък се нуждаеха от поддръжка и модернизиране. Компании като тази на Емерсън изкарваха доста пари. Нямаше значение, че правилата и разпоредбите се променяха твърде често. Понякога изискване, което фигурираше като задължително в правилника, биваше обявено за опасно само след година. А след още една година нещата се връщаха постарому. Всички тези промени обслужваха тайни интереси. Нещата винаги бяха стояли по този начин в Града на ветровете, както наричаха Чикаго. Някой си пълнеше джобовете. А компаниите получаваха нови поръчки. Ставаше въпрос за много компании. Включително тази на Емерсън. Гръбнакът на бизнеса му бяха корпоративните клиенти, но това не означаваше, че не обръща внимание и на дребните поръчки. Емерсън държеше компанията да предлага пълен набор от услуги и на обикновените хора, загрижени за безопасността на собственото си жилище. Това помагаше на фирмата да разшири клиентската си база, което се отразяваше добре на бизнеса. Постоянният приток на комбита и микробуси на паркинга подсилваше впечатлението, че фирмата е съвсем обикновена. Което също се отразяваше добре, но поради съвсем друга причина. Името на Емерсън стоеше на вратата, но той нямаше нищо общо с баналната, нормална страна на бизнеса. Затова бе наел хора, които знаеха какво правят. На които имаше доверие, че няма да бъркат в касата. Той ги оставяше да си вършат работата. От една страна, защото умееше да делегира права и отговорности. От друга страна, защото не проявяваше никакъв интерес към противопожарни системи, аларми и прочее устройства за предотвратяване на пожари. Емерсън си имаше друг, паралелен бизнес.

И това бе работата, която обичаше.

Поръчките, които Емерсън лично поемаше и изпълняваше, попадаха в две категории. Едните приличаха на нещастни случаи. Другите — не. Работата, която приключваше в момента, нямаше да прилича на нещастен случай. Определено. Тя щеше да бъде шедьовър. Но никой нямаше да го свърже с Емерсън. Или с клиента му. И все пак посланието щеше да бъде недвусмислено. Почеркът щеше да бъде характерен и уникален. По този начин, ако човекът, до когото бе адресирано посланието, се окажеше прекалено глупав или недосетлив, то можеше да бъде повторено по-ясно и категорично.

Емерсън съзнаваше, че не би било съвсем коректно да заяви, че приключва работата. На практика работата му бе приключена. Не бе необходимо да прави нищо повече. Не можеше да направи нищо повече. Присъствието му нямаше да повлияе на резултата по никакъв начин. Емерсън можеше да се намира на стотици километри от тук и отсъствието му да не се отрази изобщо. Четирима от хората му вече се намираха на стотици километри от тук. Те пътуваха към базата в два напълно невзрачни и следователно анонимни бели товарни микробуса. След пристигането си щяха да почистят оборудването и да се подготвят за следващия проект. Той можеше да замине с тях. И щеше да постъпи разумно. Но Емерсън остана. Той обичаше да гледа. Трябваше да гледа.

Майната му на благоразумието!

Това бе работата, която обичаше.

Емерсън стоеше на моста „Талмидж“ в Джорджия на шейсетина метра над река Савана, по средата между град Савана и остров Хътчинсън. Тази ивица суша насред реката разделяше Джорджия от Южна Каролина. Той бе дошъл пеша, а не с кола. И бе облегнал ръце на бетонния парапет от западната страна. До него стоеше Грейбър, дясната му ръка. Той също се бе подпрял на парапета. Позата му бе абсолютното същата, но Грейбър бе малко по-нисък. Малко по-млад. И не толкова отдаден на… професията.

Мостът не бе проектиран за пешеходци. Нямаше тротоар. Нямаше велосипедна алея. Но още по време на етапа на планиране архитектите бяха предвидили възможността автомобилите да се повредят или катастрофират. Градът не можеше да си позволи една толкова важна пътна артерия да бъде блокирана. Дори за кратко. В която и да било посока. Затова архитектите бяха проектирали много широк банкет. От всяка страна. И напълно съзнателно му бяха предоставили възможността да поеме трафика в случай на нужда. В същото време въпросният банкет бе достатъчно широк, за да позволи на някои по-смели граждани на Савана да тичат или да се разхождат по моста. Това предоставяше идеална възможност и на двамата мъже да се насладят на живописната гледка привечер.

Ако Емерсън бе обикновен турист, той щеше да гледа в другата посока. Зад гърба си. Към стария град. Към потъналите в зеленина площади, калдъръмените улици, живописните къщи и старите обществени сгради, увенчани с куполи. Късче богата история, обвито в златиста светлина, отразена в неспокойните води на реката. Но Емерсън не се интересуваше от туристически забележителности. Пет пари не даваше за колониалното минало на града, нито пък се вълнуваше до каква степен старият град съответства на първоначалните планове на своите основатели. Не, Емерсън се интересуваше от промишлената зона на Савана. И по-точно, от пристанището, простряло се пред него. От огромната плетеница от терминали, резервоари и складове, заела западния бряг на реката. И по-конкретно, от една сграда. Склад. Голям склад с бели ламаринени стени и бял ламаринен покрив.

Емерсън знаеше, че с изключение на обикновения офис, разположен в единия й край, сградата няма никакви вътрешни стени. Той знаеше още, че по-голямата част от обема на склада е запълнена с неотворени дървени сандъци. Бяха му казали, че в тях има детски кукли, внесени от Китай, но с непълна документация. Емерсън не се съмняваше, че документите не са наред. Той обаче предполагаше, че детските кукли са последното нещо, което ще открие във въпросните сандъци. От Китай или откъдето и да било. Което изобщо не го интересуваше. Емерсън бе получил подробен химичен анализ на компонентите на предполагаемите кукли, а също и сандък, пълен с тях, напълно идентичен с онези в склада. Сандъкът му трябваше за опити. Които той проведе. Много съвестно. Макар изобщо да не погледна вътре. Емерсън не бе от хората, които поемаха излишни рискове. Той знаеше, че има неща, които е по-добре да не знае.

Познанията на Емерсън относно склада и съдържанието му не бяха чисто теоретични. Предишните два дни той бе наблюдавал сградата от непосредствена близост. Първо, за да прецени мерките за сигурност. Второ, за да се увери, че там наистина няма хора, както му бяха казали. Първата цел бе чисто практична. Втората бе свързана с цената. Имаше ли жертва, цената му се покачваше. Това бе основен принцип. Емерсън не вършеше това за пари, но все пак бе най-добрият в занаята и трябваше да получи съответното признание. Така беше справедливо. Освен това у дома го чакаше съпруга. И син. Хлапето бе на двайсет и няколко, но си оставаше сериозна отговорност. Финансова най-вече. Емерсън трябваше да покрива всевъзможни разходи. Коли. Храна. Дрехи. Болнични сметки. Над четвърт милион долара само за миналата година. Скоро щеше да му се наложи да плаща и за колеж. Стига хлапето да поумнееше поне малко. Да, животът на Лев Емерсън определено бе свързан с големи разходи.

Четиресет и осем часа след като получи „мострата“, Емерсън заключи, че няма основание за отлагане на операцията или за увеличаване на цената, затова тази сутрин, преди изгрев-слънце, той пристъпи към реализацията на своя план. Хората му изключиха пръскачките на противопожарната система. Донесоха оборудването си. Разтовариха контейнерите с химикалите. Прокараха кабелите. Инсталираха контролните механизми. Измериха необходимите стойности. Направиха съответните изчисления. Дадоха своите прогнози относно въздушния поток и отделената топлина. Пробиха дупки на стратегически места в покрива и стените. Разместиха сандъците, за да оптимизират циркулацията на въздуха. Повториха изчисленията. Потретиха ги и отново ги провериха. Внесоха нови корекции. Накрая, когато Емерсън остана доволен от всичко, мястото бе евакуирано. Творението му бе задействано. Вратите бяха затворени и заключени за последен път. Микробусите си тръгнаха. Емерсън и Грейбър си взеха по нещо за хапване и отидоха на моста, за да се насладят на шоуто.

Това бе работата, която обичаше.

Грейбър побутна Емерсън по ръката. В далечината се появи първата струйка дим. Тя се издигаше колебливо през един от новите отвори в покрива на склада. Все още бе тънка. Бледа. Едва забележима. Но предвестник на това, което предстоеше да се случи вътре. Обещание. Емерсън потръпна от вълнение. Той приличаше на меломан, чул първите ноти на любима симфония. Напрежението нарасна. Стана почти непоносимо. Димът се усили. Потъмня. Затанцува във въздуха. Заизкачва се все по-бързо и…

Телефонът на Емерсън звънна. Това не би трябвало да е възможно. Той го извади от джоба си и погледна екрана.

А там бе изписана думата ДОМ. Което означаваше, че го търси жена му. Тя не би трябвало да го прави. Нали й бе изпратил графика си както винаги. Нали бе пределно ясен. Тя много добре знаеше, че не бива да го търси по време на финалната фаза на някоя операция. Затова Емерсън отхвърли повикването. И прибра телефона в джоба си. Опита се да успокои дъха си. Зачака пламъците.

Трийсет секунди по-късно звънна телефонът на Грейбър. Той погледна екрана, отдалечи се на няколко крачки и отговори. Когато се върна при Емерсън, лицето му бе бяло като платно. Ръцете му трепереха. Но Емерсън не забеляза. Той не виждаше нищо освен огнения ад. От покрива на склада не бе останала и следа. Стените се бяха изкривили от високата температура. Пламъците се виеха във въздуха, полетели към небето. Тъмният облак, надвиснал над останките от склада, сега искреше в ярки, живи цветове. Приближаваха пожарни камиони с включени светлини и сирени. Емерсън се усмихна. Шофьорите им изобщо не биваше да напускат гаражите на своите пожарни. Нямаше смисъл. Те бяха безсилни. Имаха по-голям шанс да угасят слънцето, отколкото плодовете на неговия труд. Поне през следващите няколко часа.

Грейбър вдигна ръка. Протегна я бавно, сякаш се опитваше да помести тежък невидим предмет. Докосна ръкава на Емерсън и го подръпна леко.

Емерсън не му обърна внимание.

Грейбър го подръпна по-силно.

— Шефе! Трябва да се обадиш вкъщи.

Емерсън не помръдна.

— По-късно.

— Не, сега — настоя Грейбър. — Повярвай ми. Спешно е.

— Какво има?

— Става въпрос за Кайл. Сина ти.

— Какво е направил този път?

— Шефе, много съжалявам. Кайл е мъртъв. Починал е преди час.