Без план Б

20

Къртис Ривърдейл прекара повече от час в Блок S1. Той провери дали всичко е готово за петък следобед. Оборудването. Подходящите хора с подходящите специални умения. После потвърди поръчките за транспорт. Именно тази част от плана го тревожеше най-много. Тя го притесняваше, защото не се намираше под негов непосредствен контрол. Дълбоко в себе си Ривърдейл изпитваше желание да ръководи цялата операция. От началото до края. В същото време обаче той добре разбираше значението на разделянето й на отделни етапи и сфери на отговорност. Ривърдейл бе наясно, че е най-добре никой в „Минерва“ да не знае къде ще се озоват пакетите, които щяха да изпратят. А още по-добре щеше да бъде, ако никой от крайните клиенти не знае откъде идва стоката. Ривърдейл не искаше „Минерва“ да загази, ако някой надолу по линията оплеска нещата.

Когато Ривърдейл най-сетне остана доволен от ситуацията в S1, той се насочи към първия от трите блока на общ режим. Този, в който бяха настанени най-интересните затворници. Ривърдейл крачеше бързо, но тъкмо бе изминал половината път през опасания с висока телена ограда пасаж, който свързваше двете сгради, когато спря за миг. Защото осъзна нещо. Ако всичко минеше по план в петък, това щеше да бъде първият случай, когато затворник щеше да бъде прехвърлен от една категория в друга. И последният, надяваше се Ривърдейл. Защото така само се увеличаваха рисковете. А според Ривърдейл излишните рискове винаги трябваше да бъдат избягвани.

Някои хора в рамките на „Минерва“ тълкуваха погрешно подхода му. Един от тях бе самият Деймън Брокман. Той го възприемаше като свидетелство, че Ривърдейл е твърде предпазлив. Плах. Страхлив дори. Брокман не разбираше, че Ривърдейл просто се опитва да оцелее. Той се радваше на добри позиции в Уинсън. И бе работил упорито, за да се възползва от възможностите, които работата му предлагаше. Ривърдейл бе готов да защитава мястото си. Да направи всичко необходимо, за да отърве кожата.

Ако Брокман бе по-съобразителен, щеше да погледне по съвсем различен начин на ситуацията. Той щеше да разговаря с главния надзирател, когото бе довел да замени Ривърдейл. И ако новият бе обърнал повечко внимание на храната, която му бяха поднесли от затворническата кухня. Ако бе усетил финия, едва доловим аромат…

Храната, която му бе поднесена от членове на Старата гвардия на Ривърдейл.

Хана Хамптън шофираше бързо. Агресивно. Но много други автомобили, които се движеха по магистрала 25, се движеха още по-бързо. И по-неразумно. Непрекъснато я изпреварваха отляво и отдясно. Засичаха я. Долепяха се до задната й броня. Ричър видя коли, изоставени в насрещното. Коли със смачкани предници и задници. Дори два джипа в полята край магистралата. Единият бе обърнат по покрив.

Хана забеляза интереса му към катастрофите и каза:

— Сигурно е валяло неотдавна. Местните не умеят да шофират при дъжд.

— Но сега не вали — заяви Ричър.

Хана сви рамене.

— Мислех си за мястото, където отиваш. Уинсън. Имам чувството, че е малко градче. И много затънтено. Сигурен ли си, че можеш да стигнеш до там с автобус?

— Вероятно не, но все пак ще стигна достатъчно близо.

— Какво ще правиш тогава?

— Още не знам, но ще измисля нещо.

Хана даде мигач и се престрои в дясната лента. Според крайпътната табела отклонението за централната част на Денвър бе след два километра. Хана намали, готова да напусне магистралата. След секунда обаче размисли, настъпи газта и се върна в средната лента.

— Майната му! — възкликна тя. — Забрави автобуса. Ще те закарам до Мисисипи.

— Сигурна ли си? — погледна я Ричър. — Това са почти две хиляди километра.

— Какво толкова? Пикапът е на Сам. Резервоарът е пълен. Платил е горивото. И би искал да го използваме.

— Това едва ли е най-добрата причина.

— Не е единствената. И бездруго трябва да напусна града за известно време. Ти сам ми го каза. Уинсън не е по-лошо място от което и да било друго. Вероятно. Когато пристигнем там, ще мога да се видя с Дани Пийл. Да му разкажа лично за случилото се със Сам. Това е за предпочитане пред телефонния разговор. Освен това ще мога да се уверя, че детето на Анджела е добре.

— Знаеш ли при коя съседка е оставила детето?

— Не, но Дани ще знае.

Ричър се замисли за плика, който бе видял в чантата на Анджела. Същия, който бе изчезнал веднага след убийството й. Пликът бе адресиран до този Дани Пийл. Ричър трябваше да говори с него, за да разбере на какво е попаднала Анджела. И защо то е било толкова важно. Човек, който добре познаваше Дани, щеше да му бъде от полза. Може би щеше да успее да го предразположи. Да ускори началната фаза на разговора, в която двете страни трябва да изградят взаимно доверие. Да направи целия процес по-ефективен. И не толкова объркан.

— Добре — отвърна Ричър. — Благодаря.

— За мен е удоволствие. — Хана хвърли поглед към него и продължи: — Има още нещо. Чисто любопитство. Багажът ти. Какво стана с него?

— Нищо.

— Стига де! Можеш да ми кажеш.

— Нищо не се е случило с него.

— Наистина ли? Знаеш ли какво си мисля? Пристигнал си в града. Срещнал си жена. Прекарали сте нощта заедно. Може би дори няколко нощи. А после си я ядосал. Или си злоупотребил с гостоприемството й. Отказал си да си тръгнеш въпреки всичките й намеци. Тя е изгубила търпение и е изхвърлила багажа ти. Или го е запалила. Да! Кажи ми, че го е изгорила. Моля те! Много ми се иска да съм познала.

— Добре. Една жена го изгори.

— Наистина ли?

— Не.

— Къде са ти нещата тогава?

— Тук. В джоба.

— Че какво може да се побере в един джоб?

— Всичко, от което се нуждая.

— Всичко?

— Всичко. Засега.

Бруно Хикс и Деймън Брокман изхождаха от презумпцията, че в Уинсън има четири категории затворници. Те предполагаха, че е така, тъй като изрично го бяха разпоредили. Двамата нямаха представа, че категориите всъщност са пет.

В интерес на истината, петата категория бе най-старата. Тя предхождаше с няколко години деня, в който „Минерва“ бе поела управлението на затвора в Уинсън. Въпросната категория не бе определена от специалисти. В процеса не участваха лекари. Нито психолози. Нито счетоводители. И разбира се, адвокати. Затворниците, които попадаха в тази категория, бяха подбрани лично от Къртис Ривърдейл. Той разчиташе на десетилетния си опит. На вродената си способност да преценява хората, да ги чете като отворена книга. Да забелязва неща, които другите се стараят да скрият. И то добре. Неща като силното отчаяние. Прекомерната алчност. Неща, които да накарат някой затворник да помоли жена си или понякога и сестра си да дойдат на свиждане в деня и часа, които Ривърдейл бе определил. А после да чака, долепил лице до бронираното стъкло, докато някой надзирател от Старата гвардия отвежда жената до кабината на Ривърдейл. Където той интерпретираше по свой начин идеята за съпружеска визита.

Понякога — ако на Ривърдейл му се приискаше да внесе пикантна нотка — той нареждаше да доведат и самия затворник. Нареждаше да го оковат с белезници за стоманена тръба, монтирана в коридора тъкмо с тази цел. И оставяше вратата открехната. Едва-едва. Недостатъчно широко, за да може затворникът да вижда какво става в стаята. Но достатъчно, за да чува звуците, които долитаха отвътре. И които нищо не заглушаваше.

Ривърдейл имаше насрочена среща за тази вечер. С жената на новобранец. Той я очакваше с нетърпение. Останеше ли доволен от нея, щеше да си уреди нова среща в петък следобед, за да отпразнува завръщането към обичайния режим на работа.

Стига всичко да минеше според плана.

Колкото повече се отдалечаваха от Джерардсвил, толкова по-мълчалива ставаше Хана Хамптън.

Отначало, след като реши да не оставя Ричър на автогарата, тя бе доста приказлива. Искаше да научи всичко за него. Да разбере що за човек би напуснал армията, за да кръстосва из страната, без да се хване никъде на работа. Без да има дом, в който да се върне. Без да има крайна цел. Или багаж. Тя го разпита за детството му. За родителите му. За брат му. За това как се е чувствал, когато е починал всеки от тях. Как му се е отразило детството, прекарано във военни бази из целия свят. Хана го разпита и за най-интересните случаи, които е разследвал. За най-неудачните. За онези, които продължаваха да навестяват мислите му. Тя се интересуваше защо Ричър е напуснал армията. Как се чувства, когато се носи по течението вече тринайсет години и рискува живота си за напълно непознати.

Ричър отговаряше с удоволствие. Той се придържеше предимно към фактите. А те бяха в основни линии позитивни. Ричър се бе справил с негативното в живота си още преди години. Разговорът вървеше, колелата на пикапа потропваха по неравностите в асфалта. Навигацията в телефона на Хана ги насочи към магистрала 70. Пътят се простираше пред тях, а планините зад гърба им се смаляваха постепенно в огледалото за обратно виждане и накрая изчезнаха в омарата в далечината. Хана продължи на изток, до като Денвър не остана зад гърба им, след което пресече щата по диагонал, почти до югозападния му край. А после зави отново, този път право на юг. Пикапът пресече тясната ивица от Оклахома, която разделяше Колорадо от Тексас, и навлезе навътре в Тексас.

Разговорът започна да замира, след като Хана повдигна въпроса за личния живот. Ричър отклони разговора към нейните връзки и тя му разказа за брака си със Сам Рот. По всичко изглеждаше, че Сам е бил свестен тип. Хана разказа безброй забавни случки с него. За живота им… и заедно, и не съвсем. Някои спомени бяха много мили. Други забавни. Трети — щури. Докато ги разказваше, гласът на Хана се промени. Стана по-тих. Тя заговори по-бавно. Накрая по лицето й се търкулна самотна сълза. Само една. Хана я изтри, след което се обърна към Ричър с поглед, който сякаш казваше: Твой ред е.

Ричър не каза нищо.