Без план Б

30

Тъй като само Хана имаше кредитна карта, именно тя се зае с регистрацията в „Уинсън Гардън“. А тъй като Ричър бе подозрителен по природа, той предпочете да остане навън и да наблюдава паркинга. Ченгето бе получило заповеди да държи непознатия под око, затова паркира патрулката така, че да наблюдава входа на хотела. И да се увери, че непознатият и неочакваната му спътница се настаняват в него. И не излизат повече навън.

Когато приключи с попълването на формулярите и плащането на сметката, Хана Хамптън прекоси фоайето, теглейки куфара си на колелца след себе си, и връчи на Ричър магнитна карта. Той я взе и я прибра в джоба си. След секунди телефонът на рецепцията зад тях звънна.

Служителят на хотела вдигна още след първото позвъняване.

— „Уинсън Гардън“, най-луксозният хотел в Уинсън. С какво мога да ви помогна? — Мъжът се заслуша, след което продължи с тих, почти шепнещ глас: — Да, господин полицай. Жената регистрира и двамата. Адресът й е Джерардсвил, Колорадо. Тя плати и за двамата. Две стаи. Една нощ. — Накрая служителят кимна сякаш на себе си и затвори.

Ричър усещаше погледа на служителя, забит в гърба му и се досещаше какви мисли му минават през главата.

Защо полицията се интересува от тези двамата? Дали ще мога да разкажа някоя интересна история на сутринта? Идоли те ще оставят бъркотия, която ще се наложи аз да разчиствам?

Системният администратор на „Минерва“ настрои екрана на компютъра по желания от Бруно Хикс начин точно за десет секунди.

Компютърният специалист бе принуден да зареже котките си, които сега вечеряха сами. Шефовете го бяха накарали да се върне в затвора в извънработно време, без да му платят допълнителния труд. Въпреки това той се представи на ниво. Никой не би могъл да разреши проблема по-бързо или по-ефективно. Това бе сигурно. Затова той не разбираше защо големият шеф изглежда още по-недоволен, отколкото в началото.

Специалистът бе донякъде объркан, донякъде обиден. Той бе свършил чудесна работа, която никой не оценяваше, но явно бе допуснал и някаква неволна грешка. Поведението на Хикс ясно го показваше. Проблемът бе, че компютърният специалист нямаше никаква представа какво толкова лошо нещо е направил. И тъкмо събра кураж да попита Хикс какъв е проблемът, когато в главата му изникна една от любимите фрази на майка му: „Паднеш ли в дупка, спри да копаеш“. Затова мъжът предположи, че ще постъпи най-умно, ако напусне кабинета на Хикс, преди да влоши допълнително нещата. Той измърмори някакво неясно извинение и тръгна към вратата. Отвори я, извърна се, погледна към големия шеф и едва не се блъсна в Деймън Брокман, който влизаше в стаята.

Брокман изчака компютърният специалист да се отдалечи по коридора и се ухили:

— Нося добри новини. Уцелихме в десетката.

Хикс изключи монитора и попита:

— Така ли? Как?

— Помниш ли проблема с нашите хора, които причакаха Ричър на бензиностанцията. Или в стеснения участък. Както се казва, всяко зло за добро. Оказва се, че Ричър не действа сам. Има партньор. Жена. Ако хората ни се бяха справили с Ричър по начина, по който им бяхме наредили, нямаше да разберем за нея. Тя щеше да остане напълно невидима за нас. И щеше да разполага с пълната свобода да направи утре кой знае какво.

— Как разбра?

— Един от хората на Моузли забелязал пикапа, който Ричър използва. В покрайнините на града. Спрял колата, като очаквал зад волана да е Ричър, но се оказало, че шофира жена. Ричър седял до нея.

— Ченгето е открило Ричър? Къде е той сега?

— В „Уинсън Гардън“. С жената.

— Сигурен ли си?

Брокман кимна.

— Полицаят ги е упътил там. Проследил ги е. Той потвърди, че двамата са се настанили в хотела.

Хикс затропа с пръсти по бюрото, след което попита.

— Коя е тази жена? Какво знаем за нея?

— Ченгето е поискало шофьорската й книжка. Името й е Хана Хамптън. Тя е бившата съпруга на Сам Рот. Казала на полицая, че двамата останали близки и след развода. Имала разрешение да ползва колата му.

Хикс стана, отиде до прозореца и погледна през оградата към паркинга с овална форма.

— Не разбирам. Смятахме, че Ричър се е забъркал в тази история заради някаква напълно случайна среща.

— Точно така.

— Предположихме, че съвсем случайно се е озовал в Джерардсвил. Видял случилото се с Анджела Сейнт Врейн и започнал да си пъха носа където не му е работа.

— Точно това се е случило.

— Как тогава се е свързал с вдовицата на Сам Рот? Това не може да е съвпадение.

Брокман сви рамене.

— Ричър си е пъхнал носа по-дълбоко от обичайното. Това е всичко. Чул за смъртта на Рот. Решил, че в нея има нещо подозрително. Започнал да рови. За него е съвсем естествено да разговаря с вдовицата. Особено след като именно тя е намерила тялото.

— Ами ако има друго обяснение? Не знаехме, че Рот е близък с бившата. Изобщо не ми мина през ума. Доколкото знам, всички разведени мразят своите бивши. Аз определено мразя моите. С удоволствие бих пуснал и двете през месомелачката, бих ги направил на кайма, а после на бургери и бих нахранил кучетата с тях, ако можех да бъда сигурен, че ще ми се размине.

— Не се съмнявам. Но какво значение има с кого е бил близък Рот?

— Хората споделят със своите близки. Ами ако Рот е казал на бившата какво е научил от Анджела? Ами ако тримата са се досетили какво ще се случи утре? Би трябвало да знаят, че не могат да се обърнат към полицията. Може би затова са наели Ричър. Той може да е отишъл в Джерардсвил специално за да се срещне с тях. Не е бил там случайно. Това може да прати по дяволите всичките ни догадки.

— Не разбирам. Защо им е да наемат Ричър? Откъде могат да знаят за него? И как ще се свържат? Та той е скитник!

— Така ли? А може Ричър да иска останалите да си мислят, че е скитник. Като един вид прикритие. Той е пенсиониран полицай. Много от тях започват работа като частни детективи, след като върнат значката.

— Той не е бил обикновен полицай, а военен.

— Какво от това? Разликата не е голяма. А той притежава нужните умения. Попитай хората, които изпратихме по дирите му.

— Добре — сви рамене Брокман. — Да приемем, че си прав. Ричър е дошъл тук, защото жената го е наела. Каква е разликата?

— Разликата е, че сега трябва да се погрижим за двама души.

— Не е проблем. Знаем къде са и двамата. Единственият въпрос е дали да изпратим Харолд и момчетата в стаите им, докато спят, или да изчакаме до сутринта и тогава да ги спипаме.

— Направете го в стаите им. Колкото се може по-скоро. Изнесете телата на носилки, в случай че някой гост на хотела забележи нещо.

— Ще кажа на Харолд.

— Добре. А кой наблюдава хотела междувременно?

— Полицаят.

— Твърде много се набива на очи. Изпрати някой от нашите.

— Няма кого. Разполагаме само с онези, които изпратихме в Джаксън, но те са на крак от три сутринта. И ще помагат на Харолд през нощта. По-добре да се наспят, да дойдат отпочинали.

— Ако Ричър забележи полицейски автомобил пред хотела, веднага ще заподозре нещо. Той ще…

— Ако Ричър е погледнал през прозореца, непременно е видял как патрулката си тръгва. Помолих Моузли да върне своя човек, но да го предупреди да се скрие някъде. На улицата например.

— Върнал си го? Това означава ли, че полицаят си е тръгнал?

— Само за минутка. Все пак човекът е бил патрул. Позвънил на Моузли веднага щом си тръгнал, а Моузли се свърза с мен. Реших въпроса.

— Сигурен ли си?

Брокман кимна.

— Моузли накарал полицая да се свърже с рецепцията на хотела. Служителят потвърдил, че е видял Ричър и жената да вървят към асансьорите. Сигурен е, че двамата не са излизали. Кълне се, че щял да забележи, ако са минали през фоайето. Още след първото обаждане е разбрал, че полицията проява интерес към двама от гостите на хотела, затова си отваря очите на четири.

— Добре. Погрижи се да информираш Харолд, че мишените са две. Кажи му да вземе застраховката със себе си. Онзи плик. Трябва да се погрижи Ричър да го намери, ако се измъкне от капана.

— Харолд няма да остане доволен. Ще реши, че му нямаш доверие.

— Въобще не ми пука какво ще си помисли Харолд. Предай му нарежданията ми.

— Ще ти запука, ако видиш габаритите му. Той не е от хората, които можеш да си позволиш да ядосаш. Независимо дали си изпълнителен директор на „Минерва“, или не.

Ричър изчака полицейският автомобил да опише широк бавен завой и да се насочи към центъра на града. Тогава той тръгна по коридора, който водеше към асансьорите и стаите за гости. Хана го последва, като продължаваше да влачи куфара след себе си. Двамата подминаха асансьорите и продължиха към края на коридора. Към аварийния изход. Надписът на вратата предупреждаваше, че тя е свързана с противопожарната аларма. Ричър не остана очарован от това. Но дори предупреждението да бе вярно, алармата едва ли работеше. Собствениците на хотела предпочитаха да ограничават разходите до минимум. Свидетелство за това бе униформата на служителя на рецепцията, която изобщо не му бе по мярка. А също и баналните репродукции по стените. Протритият мокет на пода. Разхлабените дръжки на бравите. Хората, които се задоволяват с толкова ниско ниво на предлаганите от тях услуги, не биха искали да бъдат глобени за фалшива пожарна тревога. Рискът някой подпийнал гост на хотела да завие в грешната посока и да задейства алармата бе прекалено голям.

Или някой пушач, решил да се измъкне на въздух, за да изпуши набързо една цигара. Или някой, който иска да излезе навън, без никой да го забележи. Някой като Ричър или Хана.

Ричър натисна дръжката. Вратата се отвори. Не светнаха червени лампи. Не гръмнаха сирени.

Искаш ли една работа да бъде свършена както трябва, свърши я сам.

Това бе принцип, който Крис Ривърдейл бе следвал през цялата си кариера. Което означаваше, разбира се, повече часове със запретнати ръкави, но усилието си заслужаваше. То винаги му се бе отплащало. В миналото. Този следобед обаче за първи път в живота си той не бе сигурен дали това ще е достатъчно.

Както обикновено Ривърдейл лично бе поел организацията на церемонията, насрочена за утрешния ден. Бе подредил столовете отвън. Бе поставил временните огради. Подиума за телевизионните камери. Бе поръчал освежителните напитки и закуски за журналистите. Бе надзиравал монтирането на сцената, на която важно-важно щеше да излезе Бруно Хикс. Ривърдейл се бе погрижил и за тентата, която покриваше входа на затвора. За страховитите на вид надзиратели, които трябваше да заемат позиции на кулите. За протестиращите. Не бе забравил дори за тях.

Ривърдейл се бе погрижил за абсолютно всичко. Той лично бе проверил дали разпорежданията му са изпълнени. И то два пъти. Току-що бе получил обаждане от своя стар приятел Род Моузли, началника на полицията. Ричър бе пристигнал в града. Ричър бе абсолютно непредсказуем. Той бе фактор, който Ривърдейл не бе в състояние да контролира. А липсата на контрол бе равносилна на криптонит за човек, чийто свят бе оформен от правила, процедури, графици. Плюс огради, килии, стоманени решетки.

Пръстите на Ривърдейл докоснаха неволно гърдите му. Те проследиха очертанията на предмет, скрит под тениската му. Ключ. Той висеше на верижка, която носеше на врата си. Верижката бе достатъчно тънка, за да осигури дискретност, но бе изработена от много здрава стомана. Тя не бе красива и изящна. Тя не бе богато украсена. Тя не бе бижу. Същото се отнасяше и за ключа. Който отваряше катинар. Най-здравия, най-сигурния, най-издръжливия на атмосферни влияния катинар на света.

Ривърдейл се надяваше церемонията да мине добре. Успехът й щеше да гарантира повече приходи за компанията. Повече затворници. И повече специални посещения от красивите съпруги на новобранците. Но ако нещо се объркаше, ако компанията потънеше, Ривърдейл бе готов. Той щеше да изчезне. И никой никога нямаше да го открие. А Хикс, Брокман и останалите, които се подсмихваха подигравателно на неговата предпазливост? Всички те можеха да вървят по дяволите.