Без план Б

38

Хана събуди Ричър девет минути след седем и половина. Тя разтърси рамото му.

— Дани продължава да не отговаря. Започвам да се притеснявам. Мисля, че трябва да отидем в дома му. Още сега.

Хана вече бе заредила адреса в навигацията на телефона си. Електронният глас им нареди да се върнат на шосето и да завият надясно, към Уинсън. На Хана й бяха нужни две минути, за да обърне микробуса в съответната посока. Пътят през гората бе много тесен. Воланът бе тежък. Съединителят бе твърд. Тя обаче се справи и фолксвагенът заподскача по неравната повърхност, а когато дупките понамаляха, Хана дори настъпи леко газта. Излезе на мястото, където черният път достигаше шосето. И едва не удари пешеходец. Някакво хлапе на четиринайсет или петнайсет. То буташе скъпо лъскаво колело нагоре по хълма. Много бавно. Сякаш колелото му оказваше съпротива. Сякаш се опитваше да го завлече надолу. Ще заложа на колелото, помисли си Ричър.

Хлапето спря на място. Появата на стария микробус между дърветата го бе стреснала. То впери поглед през предното стъкло, а после отстъпи крачка назад, спъна се и колелото падна върху него.

Хана скочи и се втурна към момчето.

— О, господи! Много съжалявам! Добре ли си?

Хлапето не отговори.

Хана издърпа колелото.

— Удари ли се? Как е главата ти?

— Добре съм. — Момчето се претърколи на четири крака, изправи се с усилие и хвана кормилото. — Дайте ми колелото. Трябва да тръгвам.

— Къде отиваш? Много ли бързаш? Имаш ли вода? Родителите ти знаят ли, че си тук?

— Трябва да стигна до Уинсън. Не бива да закъснявам.

— Седни за минутка. Почини си.

— Нямам време.

— Не си в състояние нито да вървиш пеша, нито да караш колело. — Хана издърпа кормилото от ръцете му. — Отиваме в същата посока. Ела с нас. Има багажник за колела отзад. Ще те закараме.

Двигателят на микробуса боботеше шумно, докато изкачваха хълма.

Колелото на момчето потракваше отзад. Самото хлапе пък се бе настанило на седалката в задната част на микробуса. То изглеждаше напрегнато и притеснено.

Хана нагласи огледалото за обратно виждане, така че да го следи, без да се обръща.

— Как се казваш? — попита тя.

— Джед. Джед Стармър.

— Е, Джед, защо е толкова важно да стигнеш до Уинсън тази сутрин?

— Там се случва нещо. Не мога да закъснея. Изминах прекалено много път, за да го пропусна.

— Какво се случва? Къде?

— Един човек ще излезе от затвора. — Джед въздъхна и добави: — Баща ми.

— Четох за това. Антон Бегович, нали? — обади се Ричър.

Джед кимна.

— Той така и не се оженил за майка ми. Затова фамилиите ни са различни.

— Баща ти знае ли, че идваш?

— Той дори не подозира за съществуването ми.

Автобусът се изкатери по хълма и телефонът на Хана обяви, че след осемстотин метра трябва да завият наляво.

— Откъде идваш? — попита Ричър.

— От Ел Ей — отвърна Джед.

— С колелото ли мина целия път?

— С автобус. С „Грейхаунд“. Карам колелото от Джаксън насам.

— Донесе го с теб ли?

— Взех го назаем… или нещо подобно.

Хана въздъхна, но Ричър замълча.

— Не съм го откраднал — добави Джед. — Вие не разбирате. Бях планирал всичко. Трябваше да отседна в хотел, да взема такси, но ме обраха. Взеха ми и багажа, и парите, едни противни типове дори се опитаха да ме отвлекат, но се появиха две ченгета и…

— Всичко е наред — каза Ричър. — Никой не те обвинява в нищо.

— Но това е важно! Не съм крадец, ясно ли е? Онзи с колелото се оказа голям тъпак. Блъсна се в мен, а после ме удари и се развика. Накрая го остави на улицата. На тротоара. Без да го заключи. Нямах избор. Ще го върна после, заклевам се.

— Имал си доста премеждия. Всичко ли изгуби? — попита Хана.

— Почти. Остана ми само четката за зъби. Беше в джоба ми.

— Ами майка ти? Тя не може ли да ти помогне? Искаш ли да й се обадя?

— Не можете. Тя има рак на панкреаса. Болестта се развива много бързо.

— Съжалявам.

— Какво ще правиш, когато пристигнеш в затвора? — попита Ричър.

Джед сви рамене.

— Ще се срещна с баща ми, предполагам.

— Как по-точно? Там е планирано мащабно събитие. Преса, телевизия и прочее. Не можеш да отидеш при него и да му кажеш: „Ей, здрасти! Аз съм синът ти!“.

Джед отново сви рамене.

— Стигнах чак до тук, все ще измисля нещо.

Микробусът се озова на кръстовището, на което трябваше да завият според навигацията в телефона на Хана. Уинсън бе право напред, затова Хана отби от пътя.

— Тук шосето е равно — каза тя. — Би трябвало да се справиш с колелото. Ще ти помогна да го свалиш от багажника.

Джед отвори вратата.

— Мога и сам. Благодаря за возенето.

— Чакай малко — спря го Хана. — Трябва да поговорим. Няма да ти отнеме много време.

— За какво?

— Ако съм разбрала правилно, ще се срещнеш с баща си за първи път. Това е нещо много важно и за двама ви. Надявам се тази среща да мине добре, защото тя ще остави отражение върху вас до края на живота ви.

Джед не отговори.

— Познаваш ли човек, който е лежал в затвора? — продължи Хана.

— Не — отвърна Джед.

— А аз познавам много такива. Работя за благотворителна организация, която помага на хора, излежали присъдата си. Първите няколко месеца ще бъдат много трудни за баща ти. Дори да не е заслужавал да попадне зад решетките, дори да е мразил всяка секунда от престоя си там, той е свикнал именно с живота в затвора. Светът навън е нещо съвсем различно. Баща ти ще има чувството, че е попаднал в друга страна, че не говори езика й, че не разбира обичаите й. Това ще го плаши, ще го отчайва. Трудно ще понесе всички промени. Едно от нещата, които най-трудно ще приеме, са именно изненадите. Той може да реагира по начин, за който да съжалява впоследствие.

— Какво искате да кажете? Че не бива да се срещна със собствения си баща? Защото…

— Ни най-малко. Срещата с теб ще бъде най-хубавото нещо в живота му. Но новината, че има дете, съчетана с всички промени, пред които ще бъде изправен, може да се превърне в проблем. Това е преходен период, към който и двамата трябва да подходите много внимателно. Предпазливо. Днес, денят, в който баща ти излиза на свобода, може би не е най-подходящият момент.

— Но той дори не знае, че съществувам. Не знае къде да ме търси. Не се ли свържа с него днес, той ще изчезне отново. Никога няма да го открия.

— Не е така — Хана порови в чантата си, извади визитна картичка и я даде на Джед. — Ето какво ти предлагам. Иди на церемонията пред затвора. Виж как баща ти си връща свободата. Това е голямо събитие. То очевидно е важно и за теб, след като си изминал целия този път. Твоето присъствие ще е от огромно значение и за баща ти. Дай му обаче ден-два. А после се свържи с него. Позвъни ми, когато си готов. Знам как работи системата. Ще ти помогна да го откриеш, където и да е отишъл.

— И какво ще правя тези ден-два? Къде ще отида? В Уинсън ли? Но аз нямам пари, нямам какво да ям, нямам къде да спя.

Ричър извади още един портфейл от калъфката и взе парите от него. Оказаха се двеста и четиресет долара. Той ги връчи на Джед.

— Хана е права. Послушай я. Намираш се на кръстопът в живота. Много важно е да продължиш в правилната посока.

Джед свали колелото от багажника отзад, яхна го и завъртя педалите към Уинсън. Хана натисна съединителя, а после го отпусна, без да докосне лоста за скоростите.

— Лоша работа. Притеснявам се за това хлапе — каза тя.

— Права си — кимна Ричър. — Не може да кара колело. Трябваше да го накараме да продължи пеша.

— Нямах предвид колко безопасно ще се придвижи до Уинсън. А тази история с освобождаването на Бегович. „Минерва“ ще подкрепи първите му стъпки на свобода. Това е възможност да си направят голяма реклама и Хикс ще се погрижи всичко да мине като по вода. Последното нещо, от което той се нуждае, е някоя статия в пресата как Бегович се е самоубил или е извършил ново престъпление. Но Джед? Кой ще се грижи за него? Ако майка му наистина е починала, момчето си няма никого. Попадала съм на такива случаи и преди. Знам как се развиват нещата. Горкото хлапе е обречено.

Телефонът настоя да продължат по маршрута и Хана зави наляво. След малко телефонът поиска да тръгнат на юг и да заобиколят центъра на града. От двете страни на пътя растяха дървета, високи и стари, но в продължение на няколкостотин метра Ричър и Хана не видяха нито една постройка. А после пред погледа им се появи огромна къща, боядисана в искрящо бяло. Четири масивни колонни поддържаха веранда и балкон, разположен точно по средата. Други балкони опасваха къщата по цялата й дължина отстрани, при това на две нива. Къщата бе с размерите на хотел и бе заобиколена от зидана ограда с порта от ковано желязо. Алея за автомобили се виеше покрай морава с овална форма с фонтан в средата и множество цветя и храсти около него. Между фонтана и стъпалата, които водеха към входната врата, бе паркиран автомобил. Беемве седан. Голям и черен. Ричър го позна. Бе го видял предишния ден на паркинга пред затвора.

Ричър и Хана изминаха малко повече от километър, след което завиха на запад.

Редиците дървета се поразредиха и от двете страни на улицата започнаха да се появяват къщи. Те ставаха все по-големи и разположени все по-близо една до друга и в един момент телефонът обяви, че крайната дестинация на Ричър и Хана се намира на сто метра вляво. Това означаваше, че домът на Дани Пийл е последният на тази улица, тъй като в далечината се виждаше друга, по-малка пряка, която продължаваше на юг. Но имаше един проблем. Последният парцел на тази улица бе празен.

Хана спря и едва тогава двамата с Ричър забелязаха, че парцелът не е съвсем празен. В далечния му ъгъл се издигаше гараж с къса алея за автомобили, която извеждаше към страничната пряка. Имаше и пощенска кутия, кацнала върху тънък метален стълб. Вероятно първоначално е била червена, но с течение на годините боята бе избеляла и ламарината бе станала розова като фламинго. Основната част от парцела пустееше съвсем отскоро. Бе заета от голяма купчина пепел, черна, сива, неравна — по-висока на едни места, по-ниска на други. В центъра се издигаха овъглените останки на тухлена камина.

Ричър слезе от микробуса и мигом долови мириса на дим. Хана се присъедини към него на тротоара. Тя примигна бързо, отвори уста, но не каза нищо. Ричър предположи, че думите са излишни. Минута по-късно от съседната къща излезе мъж. Той бе прехвърлил шейсетте, висок, слаб, с побелели коси, карирана риза и джинси, които всеки момент щяха да се смъкнат от кръста му.

— Добро утро — поздрави ги той. — Нови ли сте в квартала?

— Какво е станало тук? — попита Ричър.

— Избухна пожар.

В главата на Ричър отекна гласът на майка му.

Зададеш ли глупав въпрос, ще получиш глупав отговор.

— Наистина ли? Кога? — попита той.

— В събота. Рано сутринта.

— И как започна пожарът?

— Собственикът запалил цигара. Така чух. Събудил се, запалил първата за деня и пак си легнал.

— Въпросният собственик Дани Пийл ли е?

Мъжът кимна.

— Къде е той сега? — попита Ричър.

— Кремирахме го в сряда. Звучи странно предвид начина, по който си отиде, но такава бе последната му воля. Нямаше много хора. Само аз и двама негови колеги.

— От затвора ли?

Мъжът кимна отново.

— А той често ли посрещаше колеги в дома си?

— Само една жена, но не знам как се казва.

— Някой друг?

— Дани Пийл беше доста затворен. Не съм го виждал да се среща с други хора. Поне в дома си.

— Имаше ли гости в събота? Преди пожара?

— Съмнявам се. Както казах, беше рано. Ако някой беше останал в дома му, пожарникарите щяха да открият още тела.

— Забелязахте ли някого в квартала? Някой непознат? Някой автомобил стори ли ви се странен?

— Не.

— А направи ли ви впечатление дали някой от прозорците на къщата му е бил отворен онази сутрин?

— Не. Излязох да си взема пощата. Чух сирените по-късно. Не видях нищо. Защо питате? Не сте полицай. Да не би да сте от застрахователната компания?

— Аз ли? Не. Просто съм любопитен.