Без план Б

19

На хиляда и деветстотин километра от там, в Уинсън, Мисисипи, настана време Къртис Ривърдейл да се залови за работа.

Ривърдейл бе своеобразна аномалия в корпоративната структура на „Минерва“. Външен човек. Изкуствен придатък към екипа. Което бе необичайно, защото промяната на собствеността го бе заварила на работа като надзирател. Стандартната процедура на „Минерва“ изискваше всички надзиратели, заварени на длъжност след покупката на някой затвор, да бъдат преназначени. Затова и Ривърдейл трябваше да се озове на някоя незначителна нископлатена длъжност. Там скуката и унижението щяха да го подтикнат да си потърси друга работа. А започнеше ли да създава проблеми, новите шефове щяха да го уволнят на бърза ръка, както бяха постъпили с една трета от бившите му колеги.

Процесът започна както обикновено. Шефовете назначиха неколцина нови надзиратели. Доказали се служители на „Минерва“, прехвърлени от други нейни затвори. Отлично подготвени да заемат мястото на уволнените. По същото време се появи и новият главен надзирател. Висок, слаб, четиресетгодишен, който се обличаше като банкер и говореше като радиоводещ. Той се държеше по обичайния за всеки нов шеф начин, за да покаже на всички колко много си разбира от работата. Новият главен надзирател обаче не си нае жилище в Уинсън. Той започна да се разболява твърде често и да прекарва повече време в болницата, отколкото на работа. След шест месеца заряза всичко и напусна. Ривърдейл се възползва от отсъствието му и пое нещата в свои ръце. Доказа, че е незаменим. Гъвкав. Дискретен. Способен да се впише в стила на работа на „Минерва“ по начин, който Хикс никога не бе очаквал от служител, останал от предишната структура.

Някои компании, които се занимаваха с управлението на затвори, ръководеха поверените им обекти, сякаш менажираха супермаркети. Те свиваха разходите и предлагаха евтин продукт. В „Минерва“ не постъпваха по този начин. Хикс и Брокман следваха различен подход, и то от самото начало. Те възприемаха себе си като наследници на пионерите и златотърсачите от Дивия запад. Целта им бе същата. Да отделят златото от калта. С тази разлика, че не използваха лопати, кофи и сита. Не, те имаха система, която сами бяха разработили. Изпипали. Усъвършенствали. И я използваха, за да пресяват непрекъснатия поток от затворници, осигурявани им от щатските власти, с които бяха сключили договори.

Процесът започваше с осъдените за първи път. Новобранците. Юристите преглеждаха случаите им. Счетоводителите проверяваха финансите им. Генеалозите проследяваха родословните им дървета. После затворниците полагаха тестове за определяне на способностите и склонностите им. Така се отсяваха онези, които притежаваха талант в някаква област. Психолози оценяваха качествата им. Подбираха най-подходящите. Останалите преминаваха медицински прегледи заедно с другите затворници. Служителите на „Минерва“ ги подлагаха на всевъзможни прегледи и дори им предписваха лечение в случай на необходимост. Накрая, след като всеки затворник биваше изследван, проучен и категоризиран, шефовете на „Минерва“ определяха в кой точно затвор да го изпратят.

Първата категория затворници притежаваха потенциала присъдите им да бъдат отменени, било заради реклама или заради печалба. Те биваха разпределяни равномерно в затворите на „Минерва“. Втората категория затворници не можеха да се похвалят с какъвто и да било потенциал. Те бяха най-голямата група. И осигуряваха средствата за съществуването на корпорацията. Повечето от тях заминаваха за по-старите затвори на „Минерва“, но някои пристигаха и в Уинсън. Третата категория бе по-малка. И най-интересната. Всички нейни членове се озоваваха в Уинсън. Четвъртата категория бе още по-малка. Тя не бе точно… интересна. Но пък бе доста изгодна, доходоносна. Понякога в нея попадаше само един човек, понякога двама, а понякога — нито един.

Този следобед в четвърта категория се числеше един-единствен затворник. Той бе настанен в единична килия в Блок S1. Това бе място, където управата изолираше определени хора. Но не го правеше непрекъснато, затова Блок S1 се използваше само от време на време. Ривърдейл започна обхода си именно оттук. Той трябваше да свърши някои неща. Да организира персонала. Да се заеме с производството, пакетирането, дистрибуцията. Да се погрижи целият комплекс да работи като по ноти.

Но това щеше да се случи само ако събитията в петък се развиеха според плана. В противен случай това място щеше да бъде опразнено. И голяма част от служителите на „Минерва“ щяха да бъдат пренасочени към други затвори. Където щяха да се озоват от другата страна на решетките.

Джак Ричър напусна Джерардсвил, Колорадо, пеша, по същия начин, по който бе пристигнал преди два дни. Докато вървеше, той обмисляше най-добрия начин да стигне до целта си. Уинсън, Мисисипи. Никога не бе чувал за това място, докато не бе прочел името му на шофьорската книжка на Анджела Сейнт Врейн. Бе възнамерявал да се отбие в обществената библиотека на Джерардсвил, за да научи повече за него, но докато седеше на онази пейка в парка, Хеъруд бе извадил телефона си и бе извикал някаква карта на екрана му. Най-обикновена многоцветна карта с плетеница от пътища и всякакви означения върху малък издраскан екран. Но и това бе достатъчно, за да може Ричър да види къде се намира градчето. В самата периферия на щата, миниатюрна точица, сгушена на един широк завой на източния бряг на река Мисисипи.

Пътуването до Уинсън нямаше да представлява проблем. Ричър се притесняваше обаче колко време ще му отнеме. Той си мислеше за двете жертви. Това означаваше, че на свобода остава поне един убиец. С поне един съучастник. А следата изстиваше с всяка изминала минута. Ричър разполагаше с достатъчно енергия. С достатъчно пари в джоба. Но не и с достатъчно време.

Вдясно от него се издигаха устремилите се към ясното синьо небе планини. Слънцето розовееше и започваше да се спуска към най-високите им върхове. Още бе топло, но сянката на Ричър ставаше все по-дълга и започваше да танцува по неравния изсветлял асфалт. Нямаше вятър. Цареше тишина. Откакто той бе напуснал града, не го бе задминал нито един автомобил. Нито един микробус. Нито един камион. При други обстоятелства Ричър би се насладил на самотата. Но не и днес. Тя само го правеше още по-нетърпелив.

Ричър ускори крачка и след трийсетина секунди чу някакъв шум зад гърба си. Двигател на пикап. Мощен дизел, който тракаше като товарен влак. Ричър се огледа и видя пикапа да се насочва към него. Автомобилът бе червен, с тъмни стъкла и много хром. Ричър го бе виждал и преди. Той спря, застана на банкета и изчака машината да се изравни с него.

Пикапът спря рязко, поклати се на ресорите си за миг, след което предният десен прозорец се спусна надолу. Зад волана седеше Хана Хамптън. Дясната й ръка лежеше върху кормилото. Тя се усмихна, погледна Ричър и каза:

— Отвори вратата.

Ричър хвана дръжката и отвори вратата, докъдето позволяваха пантите.

Усмивката изчезна от лицето на Хана. Тя вдигна лявата си ръка, която до този момент бе крила между бедрото си и шофьорската врата. В нея държеше пистолет. Компактен, черен. Широк не повече от два сантиметра и половина, с осемсантиметрова цев. Обща дължина петнайсетина сантиметра. Зиг Р365, помисли си Ричър. Никога не бе стрелял с такъв. Никога не бе държал такъв.

Тези компактни пистолети бяха станали популярни, след като Ричър бе напуснал армията. Тогава всички се бяха побъркали по модели, които позволяваха скрито носене. Ричър обаче бе чел за този и знаеше, че е сериозно оръжие.

Хана насочи пистолета към гърдите на Ричър:

— Не мърдай!

Редовен клиент. Светият граал на всеки бизнес. Човек, който не поражда въпроси или съмнения. Човек, който не може да бъде отпратен с лека ръка.

Лев Емерсън разчиташе хората, които преследва, да ръководят своята организация като търговска компания. Макар и не съвсем обикновена. Той не знаеше името й. Тя не се рекламираше. Нямаше лого, доколкото Емерсън знаеше. Нито пък уебсайт. Или банкова сметка за плащания онлайн. Не поддържаше страници в социалните медии. Тази организация разполагаше само с един служител за връзки с клиентите. И един кораб. Последно плаващо убежище на отчаянието. Това бе мястото, където хората отиваха, за да получат онова, което не можеха да си осигурят на друго място.

При предишното си идване тук Емерсън бе платил в брой на въпросния служител. Това бе единственият път, когато бе постъпил по този начин. За да качи Кайл на борда на кораба. Кайл определено бе отчаян. Но не бе получил онова, от което бе имал нужда. Бе получил нещо, което го бе убило.

При предишното си идване тук Емерсън бе платил доста пари. Грешка, която нямаше да повтори. Евентуалното продължаване на отношенията с тези хора също щеше да бъде грешка. Но ако служителят захапеше въдицата, той, а не Емерсън, щеше да допусне грешка. Това бе сигурно. Служителят щеше да допусне грешка. Служителят и хората, за които той работеше. И най-важното, хората, които ги снабдяваха. Главният източник на онова нещо, убило Кайл. Защото Емерсън не искаше просто да отсече някой крайник на звяра. Не, той искаше да убие самия звяр. Да унищожи и последната клетка от неговото тяло.

Ако служителят захапеше въдицата.

Емерсън пое дъх и натисна клавиша за изпращане. Лаптопът му издаде тих звук. Съобщението изчезна от екрана. Той си го представи като поток от единици и нули, който се носи из интернет като топче от флипер и отскача ту от един, ту от друг непроследим сървър из цял свят. Може би вече бе достигнало целта си. А може би не. Може би вече бе прочетено. А може би не. Може би бе прозвучало убедително на онзи служител. И бе събудило алчността му. Бе приспало подозрението му, породено от толкова бързото завръщане на пазара на неотдавнашен клиент.

А може би не.

Джак Ричър отдавна бе изгубил бройката колко души бяха насочвали оръжие към него през годините.

Често пъти хората с пръст на спусъка бяха ядосани. Друг път уплашени. Или изпълнени с решимост. Или с възбуда. С облекчение. Понякога дори се държаха спокойно, хладнокръвно, професионално. Ричър обаче никога не бе виждал изражение като това на Хана Хамптън. Тя изглеждаше притеснена.

— Съжалявам — каза тя. — Цялото ми същество… или поне деветдесет и девет процента от него, смята, че греша. Че съм луда. Аз обаче трябва да знам със сигурност.

— Какво?

— Защо се появи на вратата на Сам?

— Казах ти защо.

— Разказа ми някаква история. Откъде да знам, че е истина?

— Нали говори с Хеъруд? Той я потвърди.

Хана поклати глава.

— Той потвърди какво правиш. Разследваш убийството на Анджела. Но не обясни защо го правиш.

— Помагам му.

— Но защо?

— Анджела бе убита. Сам също. Някой трябва да направи нещо по въпроса.

— Точно така. Полицаите трябва да направят нещо по въпроса. Като Хеъруд. Това му е работата, а зад гърба му е цялото полицейско управление. За какво му е притрябвала твоята помощ?

— Той се сблъсква с известни… институционални трудности.

— Например?

— Няма значение. Важното в случая е дали искаш убиецът на Сам да остане на свобода. Ако не го искаш, свали пистолета.

— Ами ако не е толкова просто?

— Напротив, съвсем просто е.

Хана замълча, но не свали пистолета. След малко продължи:

— Ето какво ме притеснява. Има едно гласче в главата ми, което отказва да млъкне. То повтаря непрекъснато, че ти си единственият, който знае, че Анджела е била убита. Ти си единственият, който знае, че Сам не е получил инфаркт. Ти си единственият, който допусна възможността Анджела да е изпратила на Сам някаква тайна информация. И ти си единственият, който търси тази информация.

— Точно затова Хеъруд има нужда от помощта ми.

— Освен ако няма друго обяснение.

— Няма.

— Ако беше намерил някакви доказателства в апартамента или в пощенската кутия на Сам, какво щеше да направиш?

— Щях да ги дам на Хеъруд.

— Дали? Това е въпросът.

— Смяташ, че щях да ги запазя за себе си ли?

— Напълно възможно е. Трябва да го признаеш. Ти нямаш никакви правомощия тук. Не играеш никаква официална роля.

— Смяташ, че съм убил Анджела? И Сам? Това ли е?

Ричър не откъсваше поглед от показалеца на Хана, който лежеше върху спусъка. Кокалчето й бе побеляло. Но пръстът й не трепваше. Все още.

— Знаеш прекалено много за смъртта на Анджела и Сам. И за причината.

— Не знам почти нищо за тях. Но всичко, което знам, вече споделих с Хеъруд. Защото наистина му помагам. Обади му се. Попитай го дали е истина.

— Ако му помагаш, защо напускаш града? Откри ли доказателството?

Хана сякаш едва сега забеляза, че той няма сак. Нито раница или куфар. Джобовете му също не бяха издути.

— Унищожи ли го?

— Не.

— Защо си тръгваш?

— Защото не успях да го открия и трябва да го потърся на друго място.

— Къде?

— В Уинсън, Мисисипи.

— Където живееше Анджела?

— Където е работила. Където е открила проблема, довел до всичко това.

Хана замълча за момент.

— Ще намериш ли убиеца на Сам?

— Ще се опитам.

— Обещаваш ли?

— Имаш думата ми.

— А тя означава ли нещо?

Ричър кимна.

— Ако намериш убиеца на Сам, какво ще направиш?

— Ще му дам възможност да се предаде.

— Ако не го направи?

— Проблемът е негов.

Хана свали пистолета.

— Добре. Вярвам ти. Така мисля. И много искам да спипаш убиеца на Сам. Как мога да ти помогна?

— Можеш да ме закараш до Денвър. Там има автогара на „Грейхаунд“.

Съобщението на Лев Емерсън стигна до своя адресат. И то почти мигновено. Завари го в подходящо настроение. Доверчиво. Алчно. Емерсън не бе сигурен кое от двете. Не че го интересуваше. Важното бе, че отсреща отговориха. Без колебание. Без забавяне. Отговорът бе съвсем кратък. Час. Място. И дата.

Емерсън изпрати потвърждение. Срещата бе уговорена за следващия ден. В десет сутринта.

Емерсън погледна Грейбър, който седеше срещу него, и каза:

— Вземи един варел. От големите. Трябва да забъркаме една смес.