Без план Б

25

По същото време, когато Джед Стармър се измъкваше от онова прашно комби, Хана Хамптън и Джак Ричър напускаха Луизиана и навлизаха в Мисисипи. Те се намираха точно по средата на моста „Виксбърг“, извисил се на трийсетина метра над реката, и се движеха на изток по магистрала 20. През последните пет часа и половина бяха пътували, без да спират, освен за да напълнят резервоара и да си купят кафе.

Шофираше Ричър, което никак не го радваше. Той определено би предпочел да си го спести. Да се остави да го возят, тъй като това повече съответстваше на темперамента му. Ако някой бе надзърнал в пикапа на Сам Рот през първите шестстотин километра, които бяха изминали сутринта, щеше да установи, че спътникът на Хана бе изпаднал едва ли не в коматозно състояние. Ричър се бе излегнал на седалката и не помръдваше. Само отваряше очи от време на време, колкото да определи къде се намират в момента. Пейзажът, който ги заобикаляше първоначално, бе скучен, равен и абсолютно безличен, не се виждаше нищо освен някоя водонапорна кула или ламаринена барака в далечината. Впоследствие между занемарените ниви и пасища започнаха да се появяват храсти и дървета. Земята започна да се издига на едни места и да се спуска на други. След като подминаха Далас, небето сякаш стана по-синьо, а тревата — по-зелена. Редиците крайпътни дървета станаха по-плътни с навлизането в Луизиана. Нивите и пасищата изглеждаха по-тучни и плодородни. Ричър гледаше през прозореца и се наслаждаваше на пейзажа, който се променяше пред очите му сякаш с вълшебна пръчка. Той с удоволствие би запечатал в паметта си част от тези гледки и би съхранил силите си за онова, което го очакваше в Уинсън. Където вече нямаше да бъде пътник. Но когато спряха на една бензиностанция и Хана му връчи ключовете за колата, Ричър прецени, че ще бъде прекалено грубо, ако й откаже. И опасно. Под очите й ясно се виждаха тъмни кръгове. Раменете й бяха увиснали. Тя едва удържа масивната врата на пикапа при внезапния силен порив на вятъра, а после, когато Ричър седна зад волана, заспа, преди още да се върнат на магистралата.

На хвърлей място на север по реката се издигаше още един мост. Доста по-стар. Той имаше масивни основи и конзолни греди с гигантски нитове, а от най-високите му точки се вееха знамена. Ричър го позна, бе виждал негови снимки още като дете в класната стая в една военна база на другия край на света. По време, когато мостът, по който минаваха в момента, още не бе построен. Снимката на стария мост обаче не бе свързана с урок по география. Децата се учеха да отброяват секундите, като повтарят наум: Едно Мисисипи, две Мисисипи… Ричър не разбираше защо е необходимо това. Той от съвсем малък умееше да определя времето с абсолютна точност. Затова Ричър не обърна внимание на думите на учителя, погълнат изцяло от самия мост. Който изглеждаше солиден. Стабилен. Надежден. Проектиран според всички изисквания. Сега обаче по моста минаваха само влакове. И той изглеждаше занемарен. Боята му се белеше. Стоманеният му скелет бе изпъстрен с ръжда. Мостът обаче продължаваше да се издига над реката. Да върши работата си. Навремето хората се бяха отнасяли с почит и уважение към него. А после бе станал излишен. Което за Ричър бе добре познато.

Стотина метра след края на моста той видя реклама. Табелата твърдеше, че тук е най-голямата бензиностанция в Мисисипи. Ричър се надяваше това да отговаря на истината. Да отразява разнообразието на предлаганите услуги, а не площта на паркинга например. Време беда обнови гардероба си, а нито едно от местата, на които бяха спрели до момента, не предлагаше дрехи в неговия размер.

Хана се събуди, когато Ричър изключи двигателя. Сънят я бе ободрил и това си пролича, докато прекосяваха паркинга към основната сграда. Тя бе оформена като папийонка. Входът водеше към квадратно фоайе с тоалетни и душове за шофьорите на камиони. Триъгълната зала вляво бе заета от столове и маси по средата и три различни щанда за бързи закуски по периферията. В единия ъгъл бе разположена пицария, в другия — щанд за пържени пилета, а в третия предлагаха бургери. Вдясно от фоайето се намираха касата на бензиностанцията и магазинът, изпълнен с рафтове и витрини, отрупани със стоки без видима логика или подредба.

Хана влезе първа и тръгна към тоалетните, но Ричър я хвана под ръка и я поведе към магазина.

— Какво, не можеш сам да си избереш панталони ли?

Ричър погледна през рамо и попита:

— Имаш ли телефон?

— Разбира се. Искаш да се обадиш на някого?

— Той прави ли снимки?

— Разбира се. Всички телефони правят снимки.

— А трябва ли да го поднесеш към очите си, както се прави с фотоапарат?

Хана се засмя.

— Достатъчно е да го държиш пред себе си, за да видиш изображението на целия екран. Така е много по-добре, отколкото да гледаш през онези миниатюрни визьори на фотоапаратите. Защо?

— Има един тип на щанда за пържени пилета. Той се мотае, сякаш чака поръчката, но всъщност наблюдава входа. Направи нещо с телефона си. Вдигна го и го завъртя леко, сякаш ме следеше с него.

— Мръдни си ръката настрани… само сантиметър или два — Хана надникна през процепа между бицепса и гръдния кош на Ричър.

— Бял, с късо подстригана коса, тениска и джинси?

Ричър кимна.

— Още е там. С него има друг човек. Приличат на фитнес маниаци. Продължава да държи телефона в ръката си. Взира се в него, сякаш чака съобщение. Може да има среща с някого. Който закъснява поради някаква причина и той не може да се свърже с него.

Ричър поклати глава.

— Той вдигна телефона чак когато ме видя. И го насочи право към мен.

— Сигурен ли си? Смяташ, че те е снимал ли? Защо да го прави?

— Не знам. — Ричър се извърна. — Да отидем да го попитаме.

Ричър отиде при мъжа с телефона и нареди:

— Следващия път се обади на моя импресарио. Мъжът сбърчи чело и попита:

— Какви ги приказваш?

— Трябва да поискаш разрешение, преди да ме снимаш.

Мъжът сведе неволно поглед към телефона си, но отвърна:

— Не съм те снимал.

— Напротив.

— Добре бе, умнико. И какво, ако…

Телефонът на непознатия издаде странен звук, сякаш някой почука по стъклена чаша с тъпия ръб на нож. Мъжът погледна екрана и кимна на своя приятел. А после повдигна тениската си с няколко сантиметра. В джинсите му бе пъхнат черен пистолет. Берета. Оръжието не бе ново, ръкохватката му изглеждаше ожулена и протъркана.

— Добре, господин Ричър. Да не си губим времето, а да довършим този разговор отвън.

Заплахата, скрита в тези думи, бе толкова нелепа. Непознатият никога не би натиснал спусъка. Не и тук, сред всички тези охранителни камери. Сред всички тези свидетели. Вероятността да пострада някой невинен би му осигурила доживотна присъда или дори смъртна, ако някой загинеше. Ако непознатият се окажеше толкова глупав, че да направи опит да извади пистолета, щеше да се озове в безсъзнание, преди още да е измъкнал оръжието от колана си. Същото се отнасяше и за неговия приятел. Част от Ричър се надяваше непознатият да направи тъкмо това. Все пак Ричър бе натрупал достатъчно енергия, докато бе дремал в колата, и сега трябваше да я освободи. Но той знаеше, че е по-добре да изчака, докато се озоват на по-усамотено място, преди да реши как да постъпи. Затова отстъпи крачка назад и заяви:

— След вас.

Мъжът с пистолета поклати глава и даде знак Ричър да тръгне първи. И Ричър се запъти към изхода. Хана го последва. Двамата непознати тръгнаха след тях, като им наредиха да завият към задната част на сградата. Всички минаха дългата външна стена на магазина и пресякоха паркинга за автобуси. Там бяха спрели единайсет автобуса, но не се виждаха никакви пътници. Нито пък шофьори. Сградата бе разположена в самия край на парцела и зад нея нямаше нищо. Никакви пътища. Нито паркирани коли. Нито хора. Само ивица напукан асфалт между стената и оградата. Самата ограда бе скована от широки дъски. Тя изглеждаше солидна, не се виждаха никакви дупки — нито големи, нито малки.

И бе висока над три метра. Никой не можеше да надзърне над нея. Никой не можеше да надзърне през нея. Сградата на бензиностанцията пък нямаше нито прозорци, нито врати от тази страна. Нямаше и охранителни камери. Всички стени на зоната за хранене бяха насочени навън, под ъгъл спрямо зоната с баните и тоалетните. Това правеше задния двор, който бе с форма на трапец, напълно изолиран. Никой нямаше да види това, което щеше да се случи тук. Никой нямаше да позвъни на 911. Никой нямаше да даде показания пред ченгетата. Никой нямаше да свидетелства в съда.

Ричър знаеше какво предстои. Той знаеше със сигурност, че единият от противниците му е въоръжен. Бе съвсем логично да допусне, че другият също носи пистолет. Което означаваше, че двамата ще накарат Ричър и Хана да отстъпят към стената. Това бе ясно. Тогава двамата щяха да направят няколко крачки назад и да се прицелят. Може би щяха да стрелят по Хана. Или по Ричър. А може би и по двамата. Да ги убият. Да ги ранят. Или просто да ги държат под прицел, докато пристигне подкреплението. Но каквито и да бяха намеренията им, играта щеше да приключи в мига, в който Ричър тръгнеше към стената.

Затова Ричър направи крачка вдясно и спря. Хана вървеше до него, но след секунда осъзна, че той не се движи. Тя също спря. Ричър се наведе и прошепна:

— Стой зад мен. Не позволявай онзи да те вземе на мушка.

— Кой по-точно? — прошепна Хана. — Те са двама.

— Не за дълго — каза Ричър.

Ричър чу глас зад гърба си. Това бе мъжът, който определяше накъде да вървят. Онзи, който със сигурност бе въоръжен. Той каза:

— Продължавайте да вървите. Никой не ви е казал да спирате.

Противникът беше близо. По-близо, отколкото на излизане от сградата. Ричър можеше да прецени това само по гласа му. Явно бе направил няколко стъпки, след като Ричър и Хана бяха спрели. Ричър прецени разстоянието между тях. Изчисли ръста на мъжа. Извади няколко сантиметра. Пренесе тежестта върху пръстите на левия си крак. И се дръпна рязко назад. Обърна се светкавично по посока на часовниковата стрелка, като се завъртя в кръста, за да придаде повече инерция. Дясната му ръка бе протегната напред, а пръстите — свити в юмрук. Ръката му описа широка дъга и се стовари върху главата на мъжа с пистолета със силата на пневматичен чук. И то на пневматичен чук, озовал се в ръцете на сто и десет килограмов маниак. Противникът му забеляза опасността и понечи да се наведе. Посегна към пистолета. Но се оказа прекалено бавен. Юмрукът на Ричър се стовари върху слепоочието му и мъжът падна като изсъхнало дърво, повалено от ураган.

Вторият отскочи назад. Той вдигна тениската и затърси своя пистолет. Още една берета. Ричър го последва. Той пристъпи напред, протегна лявата си ръка и прикова китката му към корема, след което взе пистолета му. Накрая го блъсна в гърдите, при което мъжът се олюля и запрепъва назад. В крайна сметка той се озова прекалено далече от Ричър, за да се опита да си върне оръжието.

— Приятелят ти ме снима — каза Ричър. — Защо?

Мъжът не отговори.

— Искахте да довършим разговора отвън. Ето, сега сме отвън. Защо не говориш?

Мъжът поклати глава.

Ричър вдигна пистолета.

— Не избрахте случайно това място. Тук няма свидетели, няма камери. Защо?

Мъжът протегна ръце с вдигнати длани.

— Не знам нищо. Ако ще ме застреляш, приключвай по-бързо.

— Грешиш — заяви Ричър. — Знаеш нещо. Знаеш името ми.

— О! Да. Добре.

— И знаеш кой те е изпратил тук, за да ме търсиш.

— Предполагам.

— И така, знаеш кой те изпрати.

Мъжът поклати глава.

— Знаеш. Кой беше?

Мъжът не отговори.

Ричър подритна леко тялото, което лежеше на земята.

Мъжът затвори очи за миг и каза:

— Шефът ни изпрати.

— Как се казва?

— Господин Брокман.

— Къде работи?

— „Минерва“.

— Работите в затвора в Уинсън?

Мъжът кимна.

— И откъде Брокман знае, че ще бъда тук? — попита Ричър.

— Не знае. Разпрати хора на различни места. За всеки случай.

— Колко души?

— Не знам. Осем. Десет. Не беше стандартен инструктаж. Всяка двойка получи конкретни заповеди. После обсъдихме помежду си какво става.

— На кои места?

— Знам със сигурност само за едно. Автогарата на „Грейхаунд“ в Джаксън. Един от хората, който отиде там, ми е зет. Той ми позвъни преди няколко минути. Спипали са две отрепки, които се опитвали да отвлекат бездомно момче, пристигнало от Калифорния. Питаше дали и ние се забавляваме. Ама че глупост! Много добре знае, че умираме от скука.

— Какво трябваше да направите, когато ме видите?

— Да потвърдим самоличността ти.

— А после?

— Да те спрем.

— Да ме спрете да направя какво?

— Да отидеш в Уинсън.

— Защо?

— За да не създаваш проблеми.

— И защо ще създавам проблеми в Уинсън?

Мъжът сви рамене.

— Господин Брокман каза, че си откачен. А откачените хора правят откачени неща.

— Трябвало да потвърдите самоличността ми. Как?

— Като изпратим снимката на едни хора, които знаят как изглеждаш.

— Какви хора?

— Двама колеги.

— А те откъде ме познават?

— Срещнали сте се преди два дни в някакво градче в Колорадо.

— Разбирам — усмихна се Ричър. — Къде са те сега?

— В Уинсън, предполагам. Още са на легло.

— Ще намеря време да се отбия и да проверя състоянието им, докато съм в града. Може да им занеса малко грозде. А сега ми разкажи за Брокман. Той добър шеф ли е?

— Предполагам.

— А свестен тип ли е?

— Ако те хареса.

— Добре. Видях какво се случва с хората, които не харесва. В Колорадо. Ето какво ще направя. Ще отида в Уинсън. Ще създам малко проблеми на господин Брокман. Може би малко повече, отколкото очаква. И когато приключа, ще се погрижа да разбере каква неоценима помощ сте ми оказали.

— Не, моля те! Не го прави! Той ще ме убие!

— Съжалявам. Вече взех решение. Освен ако…

— Освен ако какво? Какво искаш? Пари? Не е проблем. Мога да…

— Не искам пари, а информация. Става нещо странно в счетоводството на „Минерва“. Искам да знам какво.

Мъжът облещи очи.

— В счетоводството? Нищо не знам. А и откъде бих могъл да знам?

Ричър го изгледа продължително. През годините бе развил остро чувство, което му помагаше да прецени дали го лъжат, или не. Обикновено той стимулираше своя събеседник да говори истината, но в този конкретен случай изпита разочарование от честния отговор. Това означаваше, че този нещастник е напълно безполезен. Затова Ричър го удари в лицето и проследи с поглед как тялото му се свлича на земята.

— Беше ли наложително? — попита Хана с ръце на кръста. — Той не представляваше заплаха. Ти вече му бе взел пистолета.

— Ами резервният, скрит в кобур на глезена? — възрази Ричър. — Ами ножът в чорапа?

— Имал е още един пистолет? И нож?

— Можеше да има. Изчакаш ли да провериш, ти ще се озовеш на земята. И няма да станеш. Тези типове работят заедно с хората, които убиха Сам. Които убиха Анджела. Те не ни доведоха тук, за да ни почерпят кафе с бисквити.

Хана замълча за момент, след което пристъпи към първия мъж, когото Ричър бе нокаутирал.

— Мъртъв ли е?

— Предполагам, че може да си е счупил врата — сви рамене Ричър.

— Не те ли е грижа?

— А теб грижа ли те е, когато настъпиш някоя хлебарка?

— Но той не е хлебарка.

— Да. Той е нещо по-лошо. Той е човек. Имал е избор.

— Знаеш ли какво? Прав си. — Хана пристъпи напред и изрита мъжа в ребрата. — Той сам е избрал това. Избрал е да помогне на убийците на Сам. Убийството на Сам не е случайно. Направили са го с някаква цел, с някаква изгода. Те са мръсници. Мразя ги. Мисля, че трябва да спипаме всичките, до последния.

— Напълно съм съгласен.

— Добре. Какъв е следващият ни ход?