Без план Б

45

Ричър сграбчи ложата на автомата на по-близкия надзирател и го блъсна рязко нагоре към тавана. А после срита втория надзирател в слабините. Заби чело в лицето на първия. И изрита втория в главата, преди да е изпълзял достатъчно далече.

Бегович хукна към вратата в края на коридора. Тя бе заключена.

Мъжът с костюма не помръдна.

— Ти сигурно си Ричър — каза той. — Доста зрелищна поява.

Ричър взе автоматите и ги преметна през рамо.

— А ти кой си?

Мъжът не отговори.

— Казва се Ривърдейл — обади се Бегович. — Главният надзирател. Голям мръсник.

— Ривърдейл? — отвърна Ричър. — Окей. Време е да направиш нещо добро. Отвори онези врати.

Ривърдейл не каза нищо в продължение на няколко секунди, след което кимна:

— Няма проблем. Мога да го направя. Но преди това ти ще трябва да направиш нещо за мен.

Ричър не отговори.

Ривърдейл посочи Бегович.

— Убий го! Пръсни му мозъка! И ще си тръгнеш спокойно оттук.

Ричър поклати глава.

— Разбирам защо не искаш той да излезе на свобода, но това не ме устройва.

— Трябва да избереш между доброто за един човек и доброто за много хора. Застреляш ли го, ще разполагаме с един труп. Не го ли застреляш, не мога да ти позволя да си тръгнеш с него. Това е сигурно. Вратите ще останат заключени, докато не пристигнат още хора.

— Нима разполагаш с още хора?

— Предостатъчно. Те ще убият и двама ви. Ти вероятно ще успееш да ме убиеш, преди да ти изтече кръвта. Което означава три трупа. Три трупа срещу един. Това е три пъти по-лошо. Въпрос на елементарна етика. Ето защо искам от теб да постъпиш правилно. По дяволите, предполагам, че дори Бегович вижда логиката!

— Майната й на логиката! — обади се Бегович.

— Не ме интересува има ли логика, няма ли логика. Не ме устройва — заяви Ричър.

— Добре, ще подсладя сделката. Убий го! Двамата с теб си тръгваме заедно. И аз ще ти дам един милион долара в брой. Чух, че си зле с парите. Ето го твоя шанс да заживееш като принц.

— Имам всичко, което ми трябва. Всичко, което искам. Значи живея по-добре от всеки принц.

— Огледай се, Ричър. Огледай това място. Наистина ли искаш да умреш тук? Днес?

— Всеки ще умре някой ден. Някъде.

— Но тук? Сега?

— Не виждам как ще стане. Освен ако някой заблуден метеорит не се стовари върху главите ни.

— И какво предлагаш?

— Отвори вратите. Пусни ни да си тръгнем.

— Говори сериозно.

— Отвори вратите. Гръмни се в главата.

Ривърдейл замълча за момент, след което попита:

— Женен ли си, Ричър?

— Не.

— А бил ли си някога?

— Не.

— Имаш ли приятелка?

— Не.

— Добре. Като се има предвид, че нямаш нито дом, нито пукната пара в джоба, предполагам, че не се забавляваш достатъчно. Имам една идея. Тя може да наклони везните. — Ривърдейл извади мобилния си телефон и набра някакъв номер. Когато се свърза, заяви: — Ричър е неутрализиран. Трябва да се върна в кабинета. Включете захранването и отключете всички врати между това място и Блок S1.

В продължение на двайсет секунди не се случи абсолютно нищо. А после от всички посоки долетяха металически изщраквания, вратите се отвориха и лампите грейнаха.

Ривърдейл тръгна към изхода.

— Последвайте ме — каза той.

Ричър и Бегович тръгнаха след него по коридора. Или влязоха в капана за мишки, както Ричър го бе нарекъл наум. Той очакваше всеки момент от вратата зад гърба му да изскочат надзиратели и да се втурнат към тях. Или Ривърдейл да се хвърли на пода, следвайки някакъв предварително уговорен сигнал, и отпред да долетят куршуми. Но Ричър и Бегович изминаха половината разстояние. Две трети. Завиха наляво в края на коридора и стигнаха съседната сграда. Ривърдейл отбеляза, докато изкачваше бетонното стълбище:

— Това е оригиналната административна сграда. Всички останали се преместиха в новата модерна сграда на Хикс. Но не и аз.

Стълбището водеше към тъмен и мръсен коридор, който миришеше на яхния със зеле и запушени канали. От едната страна имаше прозорци, които гледаха към два от дворовете за разходка. От другата страна имаше шест врати. В далечния край се виждаше метален стълб, закрепен за стената. Ричър предположи, че той служи за приковаване на хора с белезници, макар мястото да изглеждаше нелогично.

Ривърдейл поведе Ричър и Бегович към края на коридора и влезе в последния офис. Подът бе бетонен. На тавана имаше флуоресцентни лампи с телена предпазна мрежа. Стените бяха покрити със снимки на мотоциклети. До далечната стена бе долепен диван, тапициран със златист велур. В средата на стаята бе разположено метално бюро. Ривърдейл отиде до него и отключи най-горното чекмедже. Извади от там таблет, включи го, отвори файл с фотографии и го подаде на Ричър.

— Разгледай ги — каза той.

Ричър прегледа набързо снимките. Всичките бяха на жени. Най-младата бе тийнейджърка, най-възрастната май бе прехвърлила шейсетте. Всички бяха голи. И всички снимки бяха направени в тази стая.

— Не бързай — обади се Ривърдейл. — Избери си която ти харесва най-много. Мога да ти я осигуря до час. А ти можеш да правиш с нея каквото си пожелаеш. Колкото време си пожелаеш.

— А ти какво получаваш? — попита Ричър.

— Аз получавам Бегович.

— И после?

— Можеш да си тръгнеш. Свободен като птичка.

— Как?

— Предполагам, по същия начин, по който си дошъл… какъвто и да е той.

— Много добре знаеш как влязох. Разбра го по начина, по който отворих вратите. За луд ли ме смяташ? Няма да се върна по същия път.

— Добре. Ако ти гарантирам безопасно измъкване, ще сключим ли сделка?

— По какъв начин?

Ривърдейл разхлаби вратовръзката си, разкопча най-горното копче на ризата и извади изпод нея ключ, окачен на верижка.

— Той отваря една врата. Много специална врата. Никой не знае за нея освен мен.

— Къде се намира тя?

— В далечния край на склада. Излизаш от другата страна на оградата. Продължаваш по пътека, която следва реката. Спускаш се до една от старите пещери. Мястото е използвано още по времето на французите от пирати, контрабандисти. Никой не знае за него освен мен.

— Глупости!

— Вярно е. Бях тук, когато още строяха затвора. Добавих някои собствени щрихи. Имах чувството, че може да ми се наложи да ги използвам някой ден. Когато се наложи някой да си тръгне бързо. Предполагах, че това ще бъда аз, но…

Ричър кимна.

— Още един въпрос, преди да си стиснем ръцете. Кога ще дойдат да вземат Бегович?

— Защо?

— Много съм любознателен.

Ривърдейл сви рамене.

— След около двайсет и пет минути.

Ричър протегна дясната си ръка. Ривърдейл пристъпи напред, за да я поеме. В този миг Ричър замахна с лявата и заби ръба на таблета в гърлото на главния надзирател. Ударът смаза ларинкса му. Ривърдейл залитна назад и се просна на дивана. Той не можеше да си поеме дъх. Не можеше да извика. Ривърдейл впи пръсти във врата си. От очите му потекоха сълзи. Ричър запрати таблета на земята, който се пръсна на парчета. После отиде до бюрото и започна да рови в отвореното чекмедже. Намери трийсетсантиметрова линия, върна се при Ривърдейл и го хвана за раменете. Обърна го по гръб.

Притисна го с коляно към дивана. Плъзна линията между врата на надзирателя и стоманената верижка, от която висеше ключът. И започна да върти.

Верижката се впи в кожата на Ривърдейл. По дивана покапа кръв. Ричър отново завъртя линията. Верижката се впи по-дълбоко. По тапицерията закапа кръв по-бързо, отколкото тя можеше да я поеме. Ричър завъртя линията отново. И отново. И отново. Верижката проряза плътта на Ривърдейл. Смаза трахеята му. И накрая преряза каротидната му артерия. Плисна кръв, която опръска облегалката на дивана и стената. Ричър изви леко настрани главата на Ривърдейл, притисна врата му във възглавницата и го задържа така, докато сърцето му нямаше вече какво да изпомпва.

Ричър се изправи и погледна Бегович.

— Какво? Много противен тип. Изобщо не го харесах. Получи си заслуженото.

Бегович не отговори.

— Имаш ли нещо против случилото се? — попита Ричър.

— Нищо не се е случило — отвърна невъзмутимо Бегович. — Аз поне не съм видял.

Ричър кимна и тръгна към вратата.

— Хайде. Време е да напуснем това място.

Бегович не помръдна.

— Ами ключът? Тайният изход?

— Няма да го използваме.

— Защо?

— Той или не съществува, или е капан.

— Откъде знаеш?

— Следвам един универсален принцип. Ако нещо изглежда прекалено хубаво, за да е истина, то несъмнено е прекалено хубаво, за да е истина.

— Предполагам, че си прав — каза Бегович, направи една стъпка и спря. — Съжалявам, че не разбирах това преди шестнайсет години.

— Какво се случи преди шестнайсет години?

— Арестуваха ме. За първи път.

Ричър не каза нито дума.

— Срещнах едно момиче — продължи Бегович. — Исках да му купя пръстен, но нямах пари. Затова един човек ми даде заем. Сумата бе по-голяма от тази, която ми трябваше. Човекът беше приятел на покойния ми чичо.

— Става въпрос за фалшиви пари, нали?

— Точно така. Но не това беше проблемът. Не ме хванаха. Но онзи гад запази една банкнота с отпечатъците ми върху нея. Заяви, че ще ме натопи в полицията, ще каже, че съм пласирал фалшиви банкноти, ако не направя нещо за него. Беше лесно, затова си рекох: Защо не?

— Какво поиска да направиш?

— Да отида на определени места. В определен ден и час. Където разни хора да ме видят. Това беше.

— Използвал те е за изкупителна жертва. И когато е усетил, че полицията е по петите му, е решил да натопи теб.

— Да. А после загазих отново. В повечето случаи вината бе само моя. Но всичко започна с него.

— Съжалявам.

— Недей. Вината не е твоя. Кажи как ще се измъкнем, ако не бива да използваме ключа?

— Имам идея. Но първо трябва да отвлечем вниманието на охраната.

Ричър разби квадратното стъкло с лакът и натисна бутона зад него. Мигом се разнесе вой на сирени. Грейнаха червени светлини. Ричър отиде при Бегович, който стоеше до прозореца и наблюдаваше дворовете. От две от сградите започнаха да излизат затворници. Мъжете изглеждаха неуверени. Предпазливи. Човешкият поток постепенно набра скорост. Стана далеч по-шумен. Дворовете започнаха да се изпълват. Затворниците се блъскаха един в друг. По кулите се появиха надзиратели.

Един от тях носеше не само пушка, но и мегафон. Той започна да раздава нареждания. Но думите му бяха приглушени, неразбираеми. Каквото и да казваше, затворниците не му обръщаха внимание.

Ричър се обърна към Бегович:

— Защо от тази сграда не излиза никой?

— Не знам — вдигна рамене Бегович.

— Тя използва ли се изобщо?

— Така мисля. Или поне се използваше, преди да ме пратят в карцера. В стола срещах някои хора от там. Съмнявам се, че са я затворили. Защо да го правят? Къде ще настанят всички тях?

Ричър се замисли за разговора си с Морис, журналиста, когото бе срещнал пред дома на Хикс. За наркотиците. Теорията на Морис гласеше, че „Минерва“ произвежда наркотици. Ричър я бе отхвърлил, тъй като вече бе научил за търговията с човешки органи. Сега обаче той се замисли. Ами ако ситуацията не бе или-или… Ако онези от „Минерва“ бяха достатъчно алчни, за да се захванат и с двете?

— Интересуват ме затворниците от тази сграда — каза Ричър. — Спомняш ли си нещо по-особено за тях?

— Да, може да се каже. Те са доста затворени, общуват предимно помежду си. Не разговарят с останалите. И изглеждат в по-добри отношения с надзирателите.

Ричър тръгна по бетонното стълбище, след което продължи по лабиринта от коридори. Беше процес от типа проба — грешка. На три пъти двамата с Бегович стигнаха до врати, които не се отваряха. Противопожарната аларма бе създала по-широка зона на достъп между отделните блокове и дворове, но тя не обхващаше периферията на затвора. Освен това Ричър не бе в състояние да определи границите й. Двамата с Бегович бяха принудени да сноват напред-назад, понякога да се връщат, защото пътят им бе блокиран, понякога да заобикалят различни препятствия. Ричър очакваше едва ли не на всяка врата да се натъкнат на надзирател. На всеки завой. Но в това отношение малката му диверсия бе свършила своята работа. Вниманието на всички бе насочено към дворовете. Надзирателите не разполагаха с достатъчно време, за да оправят мониторите. След пет дълги минути, през които вървяха сякаш на зигзаг като двама пияници, Ричър и Бегович стигнаха входа на третата сграда.

Вратата зееше отворена. Нещо повече, тя бе подпряна с бетонно паве. Ричър влезе вътре. Разположението бе същото като в блока на Бегович. И тук имаше квадратно централно пространство с крила, построени перпендикулярно на всяка стена. Вратите към всички тях бяха отворени. До ушите на Ричър достигна невъобразима глъчка от гласове, стъпки и машини. Сякаш бе попаднал във фоайето на офис сграда или в работилница. Въздухът бе натежал от химикали и в него се усещаше лек мирис на дим.

Ричър започна със западното крило. То наподобяваше нещо средно между ателие и общежитие. Ричър видя шест легла, разположени на равни разстояния между зони, пълни със стативи и платна. По стените висяха картини. Имаше метални стелажи, отрупани с бурканчета боя, разредители и лакове, снопчета четки. На тавана бе монтирано допълнително осветление. Лампите имаха сини крушки, които създаваха илюзията, че помещението е окъпано в дневна светлина, макар то да нямаше прозорци. Тук работеха шестима души, облекли изцапани с боя престилки върху затворническите си униформи. Всичките бяха много заети. Единият работеше върху копие на Моне, двама — върху картини на Ван Гог, един на Мондриан и един на Пикасо. Последният пръскаше боя с резки движения на четката върху платна, наредени на пода. Никой от шестимата не обърна внимание на Ричър или Бегович.

Северното крило бе приютило четирима души, които работеха с документи. Двама на компютри, двама на ръка. Ричър надникна през рамото на един от онези, които работеха на ръка. Пред него лежаха два листа хартия. Еднакво големи. Единият, явно нечие завещание, бе изписан на ръка. В него се изброяваха имената на хора, които щяха да получат купища пари и бижута, скъпи колекции от автомобили и стари оръжия. Втората страница бе изписана до половината. Почеркът изглеждаше напълно идентичен. Тук се изброяваха същите предмети, но имената на хората, които щяха да ги наследят, бяха различни. Една жена, която отсъстваше от първия документ, се появяваше изневиделица във втория.

— Можеш ли да напишеш писмо, като имитираш чужд почерк? — попита Ричър.

— Разбира се — отвърна мъжът с химикалката. — Чий?

— А предсмъртна бележка?

— Разбира се. Те са много лесни. Хем са кратки, хем няма никакви технически термини. Но рядко ми се случва да ги пиша.

Източното крило бе заето от скулптори и бижутери. Трима от тях дялкаха мраморни блокове. Друг се бе изцапал с глина чак до лактите. Един заваряваше огромни стоманени тръби. Друг дълбаеше дървесен дънер, за да го превърне в дърворезба. Петима разтопяваха жълти и бели метали и добавяха камъни с всевъзможни цветове, за да направят пръстени, гривни, колиета. Стените бяха покрити с уголемени изображения на бижута на „Тифани“, „Картие“ и „Булгари“. Част от имитациите, с които бяха осеяни работните маси на бижутерите, по нищо не можеха да бъдат отличени от оригиналите.

Южното крило бе дом на шестима души с компютри. Те седяха на протрити офисни столове, вперили поглед в монитори, кацнали върху стари, очукани бюра. И шестимата тракаха усърдно по безжични клавиатури. Трима от тях приличаха на роботи, единствено очите и пръстите им издаваха някакви признаци на живот.

Други трима сякаш танцуваха по местата си като концертиращи пианисти или застаряващи рок музиканти.

Ричър потупа един от тях по рамото.

— Проблем ли е да хакнеш нечий имейл?

Човекът спря за миг и отвърна:

— Да. Огромен проблем. Но го правя по петдесет пъти на ден.

— Можеш ли да четеш чужди съобщения?

— Мога да ги чета, да ги променям, да ги изтривам, да ги копирам. Каквото пожелаеш.