Без план Б

21

Деймън Брокман не беше от хората, които лесно променят мнението си.

Когато чу за първи път, че някой може да е погледнал в плика, който Анджела Сейнт Врейн бе отнесла със себе си в Колорадо, той не видя проблем. И продължаваше да не вижда. Но Брокман не беше и от хората, които сами дават основания за незаслужена критика. От опит знаеше, че има само едно нещо, което е по-лошо от това да сбъркаш. И то бе да те обвинят, че си сбъркал. А имаше само едно нещо, което бе по-лошо от въпросното обвинение. Ако си бил предупреден за надвисналата опасност. Публично. Тогава някой може да заяви: Нали ти казах? Особено когато този някой е твоят шеф. Който може да те накаже за допуснатата грешка. И това наказание може да се отрази на джоба ти. Затова, макар Брокман да смяташе, че шансовете Ричър да се появи в Уинсън и да създаде проблеми клонят към нула, той реши да действа, сякаш опасността е напълно реална.

Първо, Брокман измести часа, в който надзирателите трябваше да заемат позиции. Бруно Хикс бе наредил това да стане във вторник преди шест часа. Брокман го промени натри часа.

Второ, той добави още двама души. Хикс бе наредил двама да следят автогарата на „Грейхаунд“ в Джаксън, от която потегляше местният автобус за Уинсън. Брокман изпрати още двама там. Доста посетители на затвора използваха именно тази линия, което означаваше, че е много вероятно някой новопристигнал, който не познава района, да избере именно нея.

Трето, Брокман започна да разсъждава какво ще стане, ако… Хикс се бе опитал да анализира всички възможности, но Брокман предпочиташе да ограничи броя им. Да заложи на един кон, вместо да следи целия табун как препуска из полето. Затова си зададе въпроса какво би направил той самият, ако му се налага да прекоси страната, но средствата му са ограничени. Отговорът бе очевиден. Щеше да открадне кола. Това бе по-безопасно от пътуването на автостоп. По пътищата имаше толкова откачалки, за които бедните и бездомните бяха просто плячка. Брокман го знаеше много добре. Нали „Минерва“ изкарваше купища пари от такива хора след осъждането и влизането им в затвора.

Единствената опасност, свързана с кражбата на кола, произтичаше от обстоятелството, че — освен ако не извадиш невероятен късмет — собственикът непременно ще забележи липсата й. И ще позвъни на 911. А спипат ли те ченгетата, край на играта. За да намали риска, крадецът трябва да смени номерата. Например да открадне регистрационните табели от друг автомобил. Но това също криеше рискове. Следователно най-добре бе да „клонира“ чужди номера. Или да се сдобие с фалшиви. Което обаче бе проблем за човек с ограничени ресурси.

Настроението на Брокман започна да се оправя. Кражбата на кола несъмнено бе най-добрата опция, но Ричър едва ли щеше да прибегне до нея. Брокман отново изпадна в мрачно настроение. И тогава се сети не за някой друг, а за Къртис Ривърдейл. За нещо, което той бе казал. Че Ричър е бивш военен полицай. Страхотен следовател. Ричър бе станал свидетел на смъртта на Анджела Сейнт Врейн. И бе разговарял с полицаи в града. Нищо чудно да бе чул местните новини и да бе разбрал за смъртта на Сам Рот. Тогава можеше да свърже двете събития.

Не съществуваше опасност Ричър да открие каквито и да било улики, които да го отведат до „Минерва“. Брокман бе сигурен в това. Но имаше още един проблем. Мъртъвците няма как да съобщят в полицията, че колата име открадната.

Брокман извади телефона си и набра Род Моузли, шефа на местното полицейско управление.

Моузли вдигна след първото позвъняване.

— Какво има сега? Кажи ми някоя добра новина за разнообразие.

— Става въпрос за Сам Рот — обясни Брокман. — Онзи нещастник, за когото се погрижихме в Колорадо. Интересува ме колата му. Марка и модел.

Хана Хамптън и Ричър пътуваха в пикапа на Сам Рот вече близо седем часа.

През почти шест от тези седем часа никой от двамата не бе обелил и една дума. Хана оставаше съсредоточена върху шофирането. Отразяваше й се добре, тъй като я разсейваше, помагаше й да се справи с мъката. Това бе очевидно. В същото време Ричър не бе съсредоточен върху абсолютно нищо. Той бе наклонил облегалката леко назад. И бе затворил очи, за да се наслади на музиката, която звучеше в главата му. Не можеше да направи нищо, за да накара пикапа да се движи по-бързо. Не можеше и да съкрати пътя, като приближи крайната им дестинация. Затова предпочете да послуша някои от любимите си групи, тъй като не успя да се сети за по-приятен начин за прекарване на времето.

Хана го смушка с лакът и когато той отвори очи, тя му посочи табелата край пътя. Върху нея бе изписано името на град, който никой от двамата не бе чувал до този момент. Земята пред тях бе равна като тепсия, докъдето стигаше погледът. Изглеждаше унила и сива под лъчите на залязващото слънце. Тук-там над сухата, пожълтяла трева стърчаха рехави храсталаци. Виждаха се и две ниски, разкривени дървета. Два реда електропроводи се бяха устремили право към хоризонта. Облаците над тях бяха сиви и съвсем рехави, сякаш не бяха достатъчно, за да покрият небето.

— Не е ли време да приключим за днес? — попита Хана.

Тъй като пътуваха право на юг, Ричър предположи, че още не са стигнали Амарило. Което не бе проблем. Крайпътната табела изброяваше достойнствата на близкото градче, а те изглеждаха съвсем адекватни. Явно всичко тук вървеше по двойки. Две бензиностанции. Два ресторанта. Два хотела. Хана отби от магистралата и само няколкостотин метра след разклона спря на първата бензиностанция. Тя отиде до тоалетната, а Ричър закара пикапа до първата колонка и напълни резервоара с дизелово гориво. Той влезе вътре, за да плати, и когато излезе, Хана отново се бе настанила зад волана. Щом Ричър се качи, тя пресече улицата и спря пред първия хотел. Хана избра място в самия край на паркинга, по средата между хотела и първия ресторант. Отпред имаше само още две коли, затова Хана и Ричър не очакваха да имат проблем с настаняването. Вечерята изглеждаше по-спешен приоритет.

Ресторантът бе издържан в стилистиката на старо ранчо. Покривът бе застлан с дървени плочки, а стените бяха покрити с изкуствени дънери. От ръждясали куки висяха железа за жигосване и всевъзможни стари инструменти, чието предназначение оставаше загадка за Ричър. Подът бе покрит с дървени стърготини. Масите и столовете бяха сковани от дърво. Столовете имаха кожени възглавници в същия цвят като седлата на каубоите по картините, окачени на стените. Плотовете на масите бяха покрити с драскотини, вдлъбнатини и следи от нагорещено желязо. Те изглеждаха стари, но въпреки това Ричър подозираше, че всичко е резултат от фабрична обработка, а не от дългогодишна употреба.

В заведението нямаше други клиенти, затова сервитьорката с посивели коси и рокля на розови каренца им посочи да си изберат маса. Хана и Ричър се настаниха в далечния ъгъл. Ричър го предпочете, тъй като мястото му позволяваше да държи под око входа, а също и коридора към тоалетните. Сервитьорката им връчи две менюта и ги остави да направят своя избор. Това не отне кой знае колко време. Изборът и бездруго не бе голям. Ресторантът бе рай за любителите на стекове, останалите клиенти просто нямаха късмет.

Хана и Ричър си поръчаха храна и изчакаха мълчаливо сервитьорката да им я поднесе. Желанието за разговори явно бе угаснало у Хана. Ричър също нямаше какво ново да каже. Изминаха десет минути и възрастната жена се появи с поръчките им. Големи купчини месо и картофи без никакви зеленчуци. Ричър остана доволен, Хана — не толкова. Тя отряза парченце от крайчеца на стека и задъвка разсеяно. Едва преглътна и две картофчета. А после побутна чинията си.

— Съжалявам — изправи се тя. — Не искам да развалям купона, но съм капнала. Едва си държа очите отворени. Отивам в хотела. Трябва да се наспя. Ще те чакам сутринта до пикапа.

— Добре. В шест устройва ли те? — попита Ричър.

— Идеално. Лека нощ.

Ричър взе един вестник от стойката, изработена от стари подкови и окачена на стената до вратата, и прочете новините, докато довършваше вечерята си. Той изяде и недокоснатата храна от чинията на Хана. Прокара всичко това с две чаши кафе. Накрая остави достатъчно пари и за двете поръчки плюс бакшиш и си тръгна.

Престоят на четири от спирките по маршрута на „Грейхаунд“ от Ел Пасо до Далас бе съвсем кратък. Точно толкова, колкото част от пътниците да слязат и местата им да заемат други. Натри от спирките престоят бе по-дълъг. Двайсет или двайсет и пет минути. Достатъчно човек, който се е схванал от продължителното седене или пък е огладнял, да се поразкърши или да си вземе нещо за хапване.

Джед Стармър не стана от мястото си по време на нито един от престоите, кратък или дълъг. Защото имаше нещо наум. Полицията. Ченгетата се бяха появили в Ел Пасо. С негова снимка в ръка. Имаше само един човек на света, който би могъл да им предостави такава. Само един човек, който би могъл да позвъни на 911. Приемната му майка. Тя бе съобщила, че Джед е изчезнал. Или пък го бе обявила за крадец. Тя се притесняваше за него. Или пък му бе бясна. Джед знаеше на коя от двете възможности да заложи. И знаеше, че верният отговор няма значение. Важното в случая бе какво ще направи полицията. Ченгетата можеха да решат, че след като момчето не се е качило на автобуса за Ел Пасо, издирването му в тази посока е напълно безсмислено. В такъв случай Джед бе в безопасност. Поне за известно време. Но ченгетата можеха да продължат да го търсят по всички спирки от маршрута. Чак до последната. В такъв случай Джед бе обречен.

Момчето не знаеше какво ще направи полицията и тази несигурност го изяждаше отвътре. Всеки път, когато автобусът спреше някъде, Джед изпадаше в паника. Дори това да бе най-обикновено кръстовище. Дори да бе заради натовареното движение. Джед си представяше как вратата се отваря. Как някое ченге се качва по стъпалата. Как продължава по пътеката. Осветява с фенерче лицето на всеки пътник. Заспал или буден. Как сравнява лицето със снимката в другата си ръка. Снимката бе стара. Лицето на Джед определено се бе променило за последните четири-пет години. Поне така предполагаше. Надяваше се. Но се заблуждаваше. Онзи младеж, който седеше отзад, бе забелязал приликата. Невъзможно бе ченгетата да я пропуснат. Те бяха обучени за подобни случаи. И щяха да го познаят. Да го сграбчат. Да го свалят от автобуса. И да го върнат в Ел Ей. При приемната му майка. Или да го тикнат зад решетките.

Автобусът спря седем пъти. Седем пъти вратата се отвори. Три пъти някой се качи. Но всеки път се оказваше, че това е пътник, а не полицай. Което означаваше, че ченгетата вече не издирват Джед.

Или пък го очакваха на последната спирка, в Далас.

Алармата събуди Лев Емерсън в пет часа и четиресет и две минути в четвъртък сутринта.

Прозвуча мелодия от „Музика за кралските фойерверки“ на Хендел. Силно. Емерсън я изключи. Не помръдна от мястото си още минутка-две в мрака, колкото да събере мислите си. Той лежеше на дивана в офиса в склада в Чикаго. Чувстваше се у дома си заради миризмата на груба, протрита кожа. Заради старата възглавница, допряна до бузата му. Емерсън бе нощувал тук толкова пъти през годините. Но не поради някоя от типичните причини мъжете да прекарват нощите далече от домовете си. Не заради скандал с жена си. Не защото бе прекалил с алкохола. Не защото миришеше на парфюма на друга жена. И не за да взема наркотици или да гледа порно. Той спеше тук поради естеството на своята работа.

Когато обикновен човек с обикновена професия има среща в далечен град рано сутринта, той може да пътува предишната вечер. Да прекара нощта в комфортен хотел. Да се наслади на здравословна закуска и да пристигне на срещата добре отпочинал, изпълнен с ентусиазъм. Емерсън не можеше да направи всичко това. Не и ако искаше да вземе със себе си професионалния си инструментариум. А той се състоеше от неща, които не можеше да качи на борда на самолет. Затова трябваше да ги пренесе по шосе. В някой от специалните си микробуси. На Емерсън не му допадаше и мисълта да остави въпросния микробус на обществен паркинг, където някой идиот да разбие вратата. Или да се опита да го открадне. Или да прояви нездрав интерес към товара му. Всичко това означаваше, че Емерсън трябва внимателно да прецени часа на тръгване. Да включи алармата. И да потегли в съответния час, колкото и неудобен да е той.

Когато бизнесът на Емерсън започна да се разраства, той нае специални хора, които да поемат подобни ранни поръчки. Хора, на които имаше доверие. Но той нямаше нищо против сам да върши тежката работа.

Особено когато въпросът бе личен. И тъй като в момента хората му бяха в Ню Джърси и наблюдаваха онзи кораб, хвърлил котва на дванайсет мили от брега, той нямаше друга опция. Всичко опираше до самия него. И до Грейбър, който спеше в съседния склад. Емерсън стана от дивана, отиде до бюрото си и включи малката машина за кафе. Бе преценил, че и двамата ще имат нужда от една хубава доза кофеин, преди да потеглят на път.

Джед Стармър идваше в Далас за първи път, но щом видя високите лъскави небостъргачи в далечината плюс онази кула, която наподобяваше топка за голф, кацнала върху пръчка, разбра, че е на крачка от целта.

Той впери поглед през прозореца на автобуса. Бе нащрек, постоянно се оглеждаше за сини и червени отблясъци. За полицейски патрулки. За униформени ченгета. За всеки, който би могъл да го търси. Момчето видя магазини. Офиси. Барове и ресторанти. Хотели. Административни сгради. Широк пешеходен площад.

Паметник на някакъв отдавна починал президент. Бездомници, легнали да спят направо на улицата. Но нито един човек, свързан със силите на реда. Поне доколкото можеше да прецени. Това означаваше, че ченгетата или не го издирват, или го очакват на автогарата.

Джед имаше чувството, че автобусът се влачи вече цяла седмица по улиците на града. Момчето подскачаше нервно при всяко превозно средство, което зърнеше. При всеки пешеходец на улицата. Но никой не му обръщаше внимание. Въпреки това Джед се свлече ниско на седалката си, когато шофьорът зави към автогарата. Последното, което видя, бе табелата на нещо, наречено „Линия „Тексаски затвори“. Джед никога не бе чувал за нещо подобно и самата идея го натъжи. Скоро самият той можеше да се окаже на път за пандиза и попаднеше ли зад решетките, никой нямаше да му дойде на свиждане. И нямаше да е от никакво значение има ли удобен транспорт до него, или не.

Шофьорът навлезе в отреденото му място, натисна леко спирачката, спря бавно и включи светлините. Част от пътниците изохкаха и придърпаха одеялата или палтата си, за да покрият лицата си. Други се изправиха и се протегнаха, а после излязоха на пътеката и тръгнаха към вратата. Джед не помръдна от мястото си. Ако можеше да стане невидим, непременно щеше да го направи. Вместо това обаче момчето наведе глава и погледна между седалките пред себе си. Вниманието му бе насочено към предната част на автобуса. Към горната част на стъпалата. За да види качва ли се някой. Нямаше никого. Нито нови пътници. Нито полицаи. Но до потеглянето на автобуса, на който Джед трябваше да се прекачи, оставаше един час и пет минути. А това бе достатъчно време цялото полицейско управление да се изтърси на автогарата.

— Ей, приятел? — Младежът от задните седалки се настани до Джед. — Благодаря, че ме изчака. Гладен ли си? Хайде. Време е за онази закуска, която ми обеща.

Джед спря на входа на автогарата и надзърна вътре. Фоайето представляваше голям правоъгълник със сиви плочи на пода и сводест таван — по-висок в средата и по-нисък в периферията. Едната стена бе заета от каси за билети, които бяха затворени в този ранен час. Имаше и автомати за продажба на билети. А също и автомати за продажба на закуски и напитки. По средата бяха разположени няколко редици червени пластмасови столове, част от които бяха заети от спящи хора. Зад тях бяха разположени щандовете, които интересуваха новия приятел на Джед. Те бяха само два. Единият продаваше пица, другият — различни видове бургери.

Не се виждаха ченгета. Засега.

Джед възнамеряваше да хапне съвсем малко. Искаше да стои тук колкото се може по-малко време. И да похарчи колкото се може по-малко пари. Очакваха го сериозни разходи и Джед бе наясно с това. Тогава обаче прочете менюто на щанда за бургери. Долови мириса на бекон. На наденички. На пържени картофки. Добрите му намерения се изпариха. Не бе слагал нищо в устата си от Ел Ей насам. Той бе толкова гладен, че краката му трепереха. Не успя да се сдържи и си поръча меню, което съдържаше почти всичко, което може да се изпържи във фритюрник, плюс допълнителна порция лучени кръгчета и кока-кола. Младежът от задната част на автобуса си поръча същото. Касиерката даде някакви нареждания на готвача отзад, след което се затътри бавно към касата. Тя удари няколко бутона и обяви гръмогласно крайната сума. Джед вече я бе пресметнал наум, включително възможно най-малкия приемлив бакшиш.

Той определено бе по-малък, отколкото касиерката би желала, но щеше да й се наложи да го преживее.

Джед бръкна в задния си джоб и потърси снопчето банкноти. Пръстите му не докоснаха нищо освен джинсов плат и протрити шевове. Джобът му бе празен. Той провери останалите си джобове. Всичките. Не откри нищо освен няколко монети и четка за зъби. Парите му бяха изчезнали. Всичките. Джед застина за миг в опит да проумее случилото се. А после коленете му омекнаха. Той залитна назад. Главата му се удари в пода. Светлините на тавана се превърнаха в многоцветни звезди, които се завъртяха и затанцуваха. После всичко потъна в мрак.