Без план Б

40

Кафето бе силно, но то не бе в състояние да поддържа Лев Емерсън буден достатъчно дълго, за да стигнат щатската граница. Той нямаше друг избор, освен да остави Грейбър да шофира известно време. Емерсън разчиташе да подремне два часа, докато се посъвземе, но когато се събуди, установи, че са минали цели пет часа. Микробусът бе паркиран пред квадратна тухлена сграда, разположена на шест-седем километра северно от Виксбърг, Мисисипи. Това бе последната от три еднотипни сгради, строени в редица пред асфалтиран двор недалече от реката. Парцелът бе заобиколен от дървета и ръждива телена ограда. Металната порта не бе заключена. Всяка сграда имаше по два входа. Един за автомобили вляво, достатъчно висок и широк, за да може през него да мине микробус или малък камион. И стандартна врата за персонала вдясно. Всяка сграда имаше по четири прозореца на втория етаж, квадратни и тъмни, разположени под ронещите се бетонни трегери.

Грейбър изчака Емерсън да дойде на себе си, след което каза:

— Добро утро, шефе.

Емерсън изсумтя и надигна чашата си за последните капки кафе.

— Другите две сгради са изоставени — каза Грейбър. — Тази не изглежда в по-добро състояние, но ключалките са нови, солидни. Личи си, че се използва.

— Някакви следи от нашия човек?

— Не още.

Емерсън погледна часовника си. Беше осем и половина. Той изсумтя отново, този път по-силно.

Двайсет минути по-късно пред портата спря автомобил. Огромен кадилак купе от 70-те. Цветът му бе бордо металик. Колата бе добре поддържана. От нея слезе мъж, който вероятно бе на същата възраст като кадилака. Той бе висок към метър и осемдесет, широкоплещест, с кръгло лице и чуплива кестенява коса. Облеклото му се състоеше от кафяво кожено яке и джинси. Мъжът побутна портата, вкара колата вътре, излезе и затвори след себе си. После продължи към последната сграда в редицата и спря до току-що пристигналия микробус.

Емерсън следваше принципа, че ако нещо работи, то не бива да се пипа, не бива да се променя. Затова той изчака Грейбър да излезе с клипборд в ръка, да тръгне към мъжа от кадилака и да заяви, че се нуждае от номера на някаква товарителница. Малко след това Емерсън се измъкна през дясната врата, заобиколи микробуса и притисна напоената в хлороформ кърпа към устата и носа на мъжа. Не я задържа върху лицето му толкова дълго, колкото бе направил предишния ден в Сейнт Луис. Не се налагаше да пренасят мъжа надалече. Трябваше да го неутрализират за кратко, колкото да подготвят нещата. И тъй като нямаше риск някой да забележи какво правят, не бе необходимо да действат прекалено предпазливо. Затова двамата с Грейбър оставиха мъжа да падне на земята, след което го повлякоха към сградата.

Грейбър взе ключовете от джоба на мъжа и откри този, който отключваше вратата за автомобили. Вътре имаше два микробуса, и двата черни. Единият бе малко по-стар и ламарините му бяха изпъстрени с вдлъбнатини и драскотини, които свидетелстваха, че някой дълго време си е изкарвал прехраната с него. Другият изглеждаше почти неизползван. Първият бе празен. Вторият имаше климатик на покрива, а товарният му отсек бе оборудван със стелажи, чиито рафтове на колелца можеха да се изваждат и прибират.

Срещуположният край на помещението бе оборудван като монтьорска работилница. Покрай стената бяха наредени три огромни кутии за инструменти на колелца. Подът бе изпъстрен с петна от автомобилно масло. Върху една от гредите на тавана бе окачен телфер с вериги за демонтиране на двигатели. Металните му части изглеждаха занемарени и дори ръждясали, сякаш подемникът не бе използван много години.

Грейбър изкара двата микробуса навън, след което насочи вниманието си към мъжа с кадилака. Той още не бе дошъл в съзнание. Междувременно Емерсън претърси офиса, който заемаше приблизително една четвърт от партера на сградата. В него той откри обичайните канцеларски вещи и офис оборудване. Календар на стената. Компютър на бюрото. Документи, кламери, моливи и всякакви боклуци в чекмеджетата. Но нищо, което да издаде тайната страна на бизнеса, който мъжът с кадилака ръководеше. Единственото по-интересно нещо, което Емерсън откри, бе модерна кафе машина, разположена върху нисък шкаф за папки. Емерсън я използва, за да направи кафе. Двамата с Грейбър имаха нужда от него.

Когато мъжът с кадилака дойде в съзнание, установи, че е гол. Върховете на пръстите му стъпваха в локва засъхващо моторно масло. Ръцете му бяха вдигнати високо над главата и завързани с електрически кабели за куката на телфера. Пред него стоеше варел, който той виждаше за първи път. Варелът обаче бе прекалено далече, за да се опита да го изрита. Върху капака му бе оставен черпак като онези, които използваха готвачите в ресторантите. Мъжът не каза нито дума. Не помръдна дори. На лицето му се изписа дълбоко объркване. Заменено от гняв. Той извика. Подръпна веригите, които издрънчаха. Замята се настрани. Зарита във всички посоки. Но единственият резултат бе, че нарани китките на ръцете си и ожули възглавничките на ходилата си.

Емерсън чу суматохата и излезе от офиса. Той изчака мъжът да се успокои и каза:

— Предполагам, че вече сам си се досетил, но все пак държа да отбележа, че не се интересуваме от възможността да извършиш някаква доставка от наше име.

Мъжът облещи очи.

— А от какво се интересувате?

— От доставки, които си извършвал в миналото. — Емерсън отвори телефона, който бе взел от онзи нещастник в Сейнт Луис, извика на екрана снимката на Карпентър и я поднесе пред лицето на мъжа от кадилака. — И по-точно, от доставките, свързани с него.

— Какво за тях? Вземах контейнера. Обикновено беше само един. Отнасях го на един адрес в Ню Джърси.

— Откъде вземаше контейнерите?

— Зависи… Местата бяха пет, аз отивах до едно от тях. Предишния ден научавах къде точно трябва да отида. Всички адреси са на един час път от тук.

— Знаеше ли какво има в контейнерите?

— Не.

— Не ме лъжи!

— Не знаех. Никога не съм питал. Никога не са ми казвали. Но не съм глупав… досещах се какво има вътре.

— Добре. А сега да поговорим за Карпентър. Къде да го открия?

— Нямам представа.

Емерсън отвори варела, загреба пълен черпак от съдържанието му и го изля на пода на две педи от краката на пленника.

А той се опита да издърпа пръстите си по-далече и попита:

— Какво е това?

— Начин да стимулираме паметта ти. — Емерсън извади кутийка кибрит, драсна една клечка и запали купчинката, наподобяваща желе, която бе изсипал на пода. — Другото му име е напалм.

Емерсън загреба още един черпак от варела и пристъпи към своя пленник. Мъжът заподскача на върховете на пръстите си и дори вдигна единия си крак с намерението да изрита черпака, ако му се удаде такава възможност. Емерсън метна желеобразната субстанция върху тялото му и тя покри слабините и бедрата му.

Мъжът изпищя.

— Какво има? — попита Емерсън. — Още не съм го запалил. Разкажи ми за Карпентър.

— Не можете да го откриете. Никой не може. Той изчезна преди… преди около месец. Аз самият се опитах да се свържа с него, но не успях. Той изчезна. Няма го. Край.

— Имаш ли други контакти в неговата организация?

— Той беше единственият. От съображения за сигурност.

— Много жалко. Това означава, че си напълно безполезен. Ти си просто купчина боклук. А всички ние знаем най-екологичния начин да се отървем от боклука — каза Емерсън и извади нова клечка кибрит.

— Чакай! Чуй… Преди три седмици, може би четири, се появи нов посредник. Той се свърза дистанционно с мен и заяви, че представлява друг доставчик, но аз мисля, че става въпрос за същия.

— Защо?

— Той знаеше при какви условия работя. Съгласи се много бързо с моите изисквания. Освен това ставаше въпрос за същия продукт. Същите контейнери. Същата дестинация. До момента съм взел две пратки за тях. И двете от места, които предишната организация използваше.

Трябва да извърша и трета доставка, като взема стоката от място, на което съм ходил и преди. Това не може да е съвпадение.

— Сега ли се сети? Тази история не събуди ли подозренията ти поне малко по-рано?

— Какво ме е грижа? Реших, че имат причина да използват ново име. Нова самоличност. Може някой да ги е погнал. Или да са имали проблеми с качеството. Може да са искали да започнат на чисто. Все ми е едно, стига да ми осигуряват редовни поръчки, да ми плащат добре и да не ми създават проблеми с федералните.

— Трябва да вземеш трета пратка. Кога?

— Днес.

— Час? Място?

— Един следобед. Изоставена хартиена фабрика на петнайсетина километра югоизточно от затънтено градче на име Уинсън.

— Някакви по-особено процедури, свързани с пристигането ти на срещата?

— Не, пристигам с колата и чакам. Идва друг микробус. Техните хора отварят вратите на моя, оставят контейнера вътре и всеки си продължава по пътя. Всичко приключва за две минути, а на мен дори не ми се налага да излизам от колата.

— Новия микробус ли използваш?

Мъжът кимна.

— Плановете ти за днес се промениха. Ние ще отидем вместо теб.

— Добре. Няма проблем. Какво искате да направя? Да се скрия някъде за известно време? Да напусна града за два-три месеца? Мога да го направя. И мога да забравя лицата ви. Попита ли някой, никога не съм ви виждал. Ставали?

Емерсън отиде до работната маса и прерови чекмеджетата, където откри дълбока тавичка, от онези, които автомеханиците използват, за да събират моторното масло, което източват от двигателя.

— Има нещо, което трябва да знаеш — каза той. — Една от доставките, които си извършил, бе предназначена за сина ми.

— Надявам се, че хлапето ти е получило това, от което е имало нужда. Това е хубаво, нали? Трябва да задоволяваме търсенето. Ако проблемът е в цената, това не зависи от мен. Но аз съм готов да даря хонорара си. На него. На теб. На когото кажеш.

Емерсън потопи тавичката във варела и я извади пълна догоре.

— Смяташ, че цената е била прекалено висока, така ли?

— Нямам представа каква е била цената. Просто разсъждавам на глас.

— Ще ти кажа каква цена плати синът ми. — Емерсън пристъпи напред и изсипа съдържанието на тавичката около краката на мъжа. — Той плати с живота си.

— Не! Моля те! Престани! Синът ти е починал? Това е ужасно! Много съжалявам! Но аз нямам никаква вина!

— Мисля, че имаш. — Емерсън запали нова клечка кибрит. — И мисля, че е редно да платиш същата цена.

Кракът на Хана беше върху спирачката, а лостът за скоростите — в неутрално положение.

— Как е възможно да е измама? Нали проверихме компанията? Писмото е истинско. Ако не отидеш, онзи, който го е изпратил, може да се уплаши. Той и бездруго ми се стори доста притеснен. Може никога да не получим друга възможност да говорим с него. Да разберем на какво е попаднал Дани. Този човек може да се окаже единствената ни следа към убийците на Сам.

— Телефонът ти пази ли информацията за онази компания? — продължи Ричър.

Хана кимна.

— Свържи се с централата. Поискай да разговаряш с Алън Макинес — каза Ричър.

Хана вдигна рамене, но го послуша.

След секунди прозвуча гласът на секретарката, която каза:

— Съжалявам, но господин Макинес отсъства. Можете да оставите съобщение, ако желаете. Трябва да ви предупредя обаче, че тази седмица господин Макинес участва в конференция в Австралия, затова отговорът може да се забави.

Хана затвори телефона и попита:

— Как разбра?

Джед Стармър искаше да скрие колелото на сигурно място, преди да дойде време да го върне на куриера, затова го прехвърли през една ниска каменна стена на стотина метра от затвора. И измина останалата част от пътя пеша.

Джед никога не бе виждал затвор. Този определено не му хареса. Ни най-малко. Металната ограда с бодлива тел отгоре го уплаши. Момчето си представи как се озовава заклещено между редовете й. Представи си как надзирателите в наблюдателните кули стрелят по него. Представи си как камерите се въртят върху стойките си и обективите им се опитват да уловят бягството му. Прожекторите, които го осветяват, докато той напразно се опитва да се скрие. Момчето потрепери въпреки топлото утринно слънце.

Джед си проправи път сред редиците от сгъваеми столове и продължи към временната ограда. Тя бе издигната с помощта на метални прегради, наредени в полукръг покрай паркинга отпред. Джед си избра място, откъдето можеше да наблюдава малката сцена на открито. Момчето предположи, че именно там ще протече най-интересната част от програмата. Сцената бе издигната встрани от входа, който май водеше към затвора. Джед не бе сигурен, тъй като над него бе опъната тента. От другата страна на сцената бе паркиран автомобил.

Беемве. Черно и много лъскаво. Това бе единствената кола наоколо. Тя бе обърната с предницата към платформа, върху която бяха разположени две телевизионни камери. По-голяма, монтирана върху триножник, и по-малка, оставена направо на пода. Единствените хора, които се виждаха наоколо, носеха униформи. Сиви с жълти кантове и островърхи шапки като частните ченгета, които Джед бе видял веднъж в един мол.

Момчето бе уморено и мисълта му започна да скача от едно на друго. Джед първо се замисли за баща си. Който продължаваше да стои зад решетките. И бе правил това в продължение на години, макар да бе невинен. Макар отчаяно да копнееше да излезе на свобода. Джед не можеше да си представи колко ли ужасно се бе чувствал. Дали онази жена от микробуса не бе права? Дали появата му тук не бе грешка?

— В гаража на Дани открих нещо като дневник, в който е вписвал всички ремонти по колите, които е извършвал. Почеркът бе същият като на адреса върху плика, който видях в чантата на Анджела.

— Което означава, че Дани е изпратил писмото сам на себе си, така ли? — попита Хана.

Ричър кимна.

— Но защо?

— За по-сигурно. Той е попаднал на нещо, което не е трябвало да вижда. Осъзнал е, че е в опасност. Може да се е обърнал към полицията, но безуспешно. Както и да е. Дани е решил, че писмото с документите е в по-голяма безопасност в пощата, където никой няма да го намери. И да го вземе. Предполагам, че го е правил непрекъснато. Имам предвид, щом Дани получел писмото, отново го изпращал по пощата.

— И после го е дал на Анджела? Какво го е накарало да го направи?

— Не й го е дал. Тя сама го е намерила.

— Къде?

— В пощенската кутия на Дани. В събота сутринта. Чула за пожара, позвънила му, той не вдигнал и тя дошла. Когато аз погледнах в пощенската кутия, видях разпилени писма и ластик. Всичките са дошли едновременно, стегнати с този ластик. Някой го е махнал. Взел е нещо. Реших, че са били хората от „Минерва“, че те са взели писмото, което прочетохме преди малко. Но сгреших, била е Анджела.

— Но защо Анджела ще отваря пощенската кутия на Дани?

— По същата причина, поради която ти отвори тази на Сам. Изчезнал е приятел. Тя проверила пощенската кутия с надеждата да открие нещо важно, за което да се погрижи. Познала почерка му. Решила, че нещо не е наред. Може той да е споменал нещо по-рано. А може и сама да е навързала нещата. Никога няма да разберем.

Хана замълча за момент, а после кимна:

— Времето съвпада. Тя взела плика в събота сутринта. Изпратила имейл на Сам в неделя следобед. Заминала от Уинсън в неделя, защото трябвало да намери някого, който да се грижи за детето. Потеглила с известно закъснение. И тъй като била сама и нямало с кого да се редува зад волана, трябвало да спре някъде. Така се озовала в Джерардсвил във вторник сутринта.

— Звучи логично — кимна Ричър.

— Някой от „Минерва“ е разбрал, че си погледнал в плика на Анджела. Затова се опитаха да ти попречат да дойдеш тук, но се провалиха. И затова сега използват друго писмо, адресирано до Дани, за да те подлъжат да напуснеш града. Вероятно са предположили, че след като си погледнал в единия плик, ще погледнеш и в другия.

— За малко да се получи.

— Съгласна съм. Но има нещо, което не разбирам. В първия плик е имало документи, свързани с успешното обжалване на присъдата на този Бегович. Всичко е изглеждало напълно автентично. Анджела обаче е казала на Сам, че е попаднала на някакъв счетоводен проблем. Каква е връзката между счетоводството и Бегович?

— Не знаем. Засега — сви рамене Ричър.

— Може би трябва да потърсим отговора на този въпрос, вместо да ходим на церемонията в затвора.

— Аз ще отида. Ти може и да останеш в града.

— Но какво ще научим там? Да не говорим, че може да бъде опасно. Някой служител от „Минерва“ може да ни познае.

— Това наистина би било опасно, но за тях.

— Какво ще кажеш да изгледаме церемонията онлайн? „Минерва“ поддържа свой собствен канал в Ютюб. Не е нужно да присъстваме лично.

— Напротив, нужно е.

— Защо?

— Защото някой положи много усилия да ми попречи.