Без план Б

30

Хана отби пикапа от пътя, когато навигацията в телефона й подсказа, че се намират на седем-осемстотин метра от началото на стеснения участък. Ричър отвори вратата и излезе. Хана държеше в скута си пакет сигнални ракети, готова да ги задейства всеки миг. Тя взе чантата си от задната седалка и извади пистолета. Онзи малък зиг-зауер, който Ричър бе видял за първи път в покрайнините на Джерардсвил в началото на съвместното им пътуване. Хана пъхна оръжието в празното пространство отстрани на седалката, после усети погледа на Ричър.

Тя се обърна.

— В случай че някой мръсник се опита да направи нещо. Ще бъда готова. Няма да позволя някой да ме издебне. Не и този път.

— Стреляла ли си с него? — попита Ричър.

— О, да! Стрелям, откакто се помня. Това бе едно от малкото неща у мен, които баща ми харесваше.

— Не се ли погаждахте?

— Напротив… но само докато бях малка.

— А майка ти?

— Почина, когато бях на осем.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя. Всъщност вината не е ничия. Никой не е виновен и за това, че баща ми се оказа отвратителен задник, но… Човек играе с картите, които му раздаде съдбата. Баща ми ме научи да стрелям, а това ми помогна да се сближа със Сам. Той работеше в затвора, а аз — с условно освободените. В свободното си време ходехме на стрелбището. Не беше чак толкова зле.

Обикновено Ричър изминаваше малко повече от осемстотин метра за пет минути. Уговорката, която направи този следобед с Хана, изискваше тя да му предостави повече време — двайсет минути. От двете страни на пътя се издигаха дървета, но от сателитната снимка на екрана на телефона й не ставаше ясно колко нагъсто растат. Единственото сигурно нещо бе, че теренът пред тях е равен и открит. Нямаше друго прикритие, затова Ричър предпочиташе да се движи бавно и предпазливо. Да спре в случай на необходимост. Но трябваше да разполага с достатъчно време.

Ричър измина разстоянието за петнайсет минути. Земята бе влажна на места и високите треви и бурени намокриха крачолите на панталоните му, които бързо подгизнаха. При всяка негова стъпка над земята се надигаше мирис на влага и плесен. Дърветата растяха произволно, скупчени тук-там на рехави групички. Поне десетина пъти на Ричър му се наложи да се крие зад тях, за да остане незабелязан от преминаващите автомобили. Имаше отделни коли, които пътуваха на запад, към Уинсън. Те минаваха на случайни интервали. Имаше и малки конвои, които се движеха в плътен, стегнат строй, насочени на изток.

Ричър остана зад линията на дърветата, докато не стигна мястото, където пътят се стесняваше до една лента. Той откри плитка падина, оставена може би от пресъхнал поток или от стар напоителен канал. Ричър залегна в нея, притисна се към земята и се подготви за наблюдение. Дванайсет коли изчакваха зад линия, очертана върху асфалта, близо до табела, която предупреждаваше шофьорите да не преминават без ескорт от пилотен автомобил. Някакъв човек вървеше по банкета на пътя. Целта му бе краят на колоната. Мъжът беше с джинси, сива тениска и черни ботуши. В ръцете си държеше клипборд, а на главата си носеше жълта предпазна каска. Той се навеждаше и надзърташе във всеки автомобил, за да огледа пътниците. Друг мъж, също толкова висок, но с бяла каска, вървеше от другата страна на опашката от автомобили и оглеждаше шофьорите. Кого ли заблуждават тези смешници, помисли си Ричър. Това очевидно са хора от „Минерва“. Единственият въпрос бе дали просто са съвестни, или някой ги е предупредил за пикапа на Сам. Ричър се усмихна. Може би тези двамата нямаха представа за пикапа. В такъв случай скоро щяха да разберат.

Пространството между Ричър и пътя бе заравнено. Голям квадратен участък трева бе покрит с чакъл. Върху чакъла личаха следи от автомобилни гуми. Множество следи, които се припокриваха частично, но всички влизаха в квадрата почти на едно и също място. В горния десен ъгъл, гледано от позицията на Ричър. Следите описваха груба окръжност и излизаха обратно на асфалта вляво от Ричър. В центъра на този кръг, перпендикулярно на шосето, бе паркиран джип. Форд експлорър в бургундско червено, златисти ивици и големи гуми с бели букви отстрани. Моделът бе стар, но автомобилът изглеждаше добре поддържан.

Върху банкета от другата страна на пътя имаше химическа тоалетна със синьо-бели пластмасови стени. До нея стоеше сив метален фургон с размерите на корабен контейнер. Ричър предположи, че той служи като склад за инструменти. До него пък имаше контейнер за строителни отпадъци, пълен с клони на дървета, покрити с мрежа, за да не може съдържанието му да се изсипе или разпилее от вятъра. Отстрани бяха изписани названието, адресът и сайтът на компанията.

Липсваше само едно нещо. Строителни работници. Нямаше никаква следа от каквато и да било строителни работи отвъд дългата редица оранжеви конуси.

Ричър чу боботенето на двигатели, които идваха отдясно. Трийсет секунди по-късно се появи пилотният автомобил. Колоната от возила го следваше като патенца майка си. Шофьорът на пилотката зави по застлания с чакъл квадрат, заобиколи форда, остави още един комплект отпечатъци и спря до пътя. Колите, които той ескортираше, се включиха в лентата и продължиха на изток. Шофьорът на пилотния автомобил направи обратен завой. Сега той гледаше на запад. Изчака малко, после потегли, последван от събралите се междувременно коли.

Мъжете с джинси и тениски тръгнаха назад и спряха до линията, начертана на асфалта. Те зачакаха, но от изток не се появиха нови автомобили. Ричър видя, че двамата се споглеждат, свиват рамене и тръгват към форда. Те метнаха каските и клипбордовете на задната седалка и се настаниха отпред. Явно бяха дошли тук отдавна и смятаха, че заслужават почивка.

Но нямаше да я получат.

Ричър чу приближаването на друг двигател. Голям дизел, който идваше отляво. Мъжете във форда го чуха двайсетина секунди след Ричър. Тя излязоха от джипа. Отвориха задните врати и посегнаха към оборудването си. Едва тогава видяха що за автомобил издава този звук. Червен пикап със затъмнени стъкла и много хром. Той намали и спря до предупредителната табела. Двамата мъже тръгнаха към него. Те се разделиха — един отляво и един отдясно — и спряха на три метра от пикапа. А после извадиха пистолети.

Ричър се изправи и пристъпи тихо напред.

Мъжът, който бе застанал откъм шофьорската врата на пикапа, извика:

— Браво, че успя да стигнеш до тук! Късметът обаче ти обърна гръб. Това е краят. Излез бавно, като държиш ръцете си така, че да ги виждам!

Откъм пикапа не последва никаква реакция.

Ричър продължи напред.

— Прави каквото ти казвам и няма да пострадаш! — извика мъжът. — Искаме само да поговорим. Излез!

Вратите на пикапа останаха затворени.

Ричър продължи напред.

— Последен шанс! Излез или ще стрелям!

Откъм задната част на пикапа долетя някакъв шум. Пронизителен електронен звук. Той продължи две секунди. Последва го вой, накрая — тракане. Вратата на товарния отсек се отвори. Мъжете вдигнаха пистолетите, след което пристъпиха бавно напред, като се стараеха да не вдигат шум. Изминаха половината разстояние. Три четвърти. Спряха. Спогледаха се. Онзи откъм страната на шофьор вдигна три пръста. Сгъна първия. Сгъна втория. Накрая и третия. Двамата направиха крачка напред. Голяма, по диагонал. С вдигнати пистолети. Насочени право напред.

Пикапът потегли. И ускори рязко. Педалът на газта явно бе опрял пода. Задните колела се завъртяха и изхвърлиха цели шепи чакъл. Острите камъчета полетяха във въздуха като шрапнели. Мъжете се обърнаха, наведоха се и прикриха лицата си. Реакцията им бе напълно инстинктивна. Но тя продължи само една секунди. Двамата се изправиха, вдигнаха оръжията и откриха стрелба по пикапа. Задната му част отново приближи към тях. Човекът, който стоеше от дясната страна, изпрати един куршум в кабината. Колегата му от лявата страна се целеше в гумите. Той нанесе известни щети на асфалта, но нищо повече. Всеки от тях стреля по още два пъти, след което единият хукна обратно към техния джип.

— Хайде, идвай! — извика той. — Не може да стигне далече!

Другият го последва. Двамата скочиха в джипа. Мъжът зад волана извади връзка ключове и пъхна единия в запалването. Но не го завъртя.

Ричър се бе настанил точно по средата на задната седалка. И двете му ръце бяха протегнати напред. В лявата си ръка държеше трофейния зиг-зауер, в дясната — берета. Той притисна цевите в главите на двамата мъже и нареди:

— Отворете прозорците.

Шофьорът завъртя ключа по посока на часовниковата стрелка и свали двата прозореца до долу.

— Изхвърлете пистолетите — нареди Ричър.

Двамата се подчиниха.

— Знаете ли кой съм? — попита Ричър.

Двамата кимнаха.

— В такъв случай сте наясно, че трябва да ми сътрудничите. Искам информация. Получа ли я, ще ви пусна да си вървите.

— Не можем — отвърна шофьорът. — Не знаем нищо.

— За „Минерва“ ли работите?

Шофьорът кимна.

— Има ли още някой пост от тук до Уинсън?

Никой не отговори.

Ричър свали пистолетите. Той пъхна зиг-зауера между коленете си, след което се пресегна между двете предни седалки и удари по ухото мъжа, който седеше на дясната. Главата му залитна встрани, удари се в прозореца и отскочи седем-осем сантиметра. Накрая мъжът залитна напред и стовари нещастната си глава върху арматурното табло.

Ричър отново вдигна беретата.

— Дръж си ръцете на волана. Мръднеш ли, ще ти пръсна черепа. Ясно ли е?

Шофьорът стисна волана. Ръцете му бяха в позиция два и десет, а кокалчетата му бяха побелели като на притеснен тийнейджър преди първия урок по кормуване.

— Знаеш ли какво направих току-що? — попита Ричър.

— Изпрати Уейд в безсъзнание.

— За да ти дам възможност за правдоподобно отрицание.

Шофьорът не реагира.

— Правдоподобно отрицание — обясни Ричър — означава, че можеш да направиш нещо, след което да отречеш и никой да не е в състояние да докаже противното. Например можеш да отговориш на моите въпроси.

Мъжът отново не реагира.

— Можеш да ми кажеш това, което ме интересува. Никой никога няма да разбере. А после можеш да потеглиш. Да се скриеш някъде за два-три дни. Да заявиш, че едва си се измъкнал. А пък аз мога да ти счупя ръцете и краката и да те изхвърля в онзи контейнер за отпадъци. Изборът е твой.

Шофьорът погледна надясно, но не каза нито дума.

— Не бива да очакваш подкрепление. Помисли хубаво. Колко ленти са отворени?

— Една.

— Какъв автомобил мина току-що?

— Пикапът, който си откраднал.

— Правилно. Пикапът ще се срещне с пилотния автомобил. Челно при това. Жената зад волана е упорита като магаре. Няма да отстъпи в никакъв случай. Ще минат часове, преди някой да разчисти тази каша.

Шофьорът погледна наляво.

— Никой няма да дойде и от тази посока. Погрижили сме се за всичко. Тук сме само двамата, аз и ти. Трябва да вземеш решение.

Мъжът помълча няколко секунди, след което попита:

— Какво искаш да знаеш?

— Брокман изпратил ли е някой друг да ме търси в участъка между това място и Уинсън?

— Откъде да знам? Брокман не споделя плановете си с мен.

— Предполагам, че Брокман е умен човек. Относително. Какво е споделил с теб?

— Твоя снимка. Доста стара. Описание на пикапа, който си откраднал. Регистрационния му номер.

— Какви заповеди ви даде?

— Да ти попречим да стигнеш до Уинсън.

— Защо Брокман не иска да стигна до Уинсън?

— Не ни е казал.

— Какво ще се случи през следващите два дни?

— Нищо особено. Утре ще освободят някакъв затворник. Ще има тържество, речи. Случва се няколко пъти в годината. Блясъкът на тези мероприятия започна да помръква. Хората свикнаха с тях.

— Друго?

— Нищо! — сви рамене мъжът.

— Добре. Постъпи правилно. Запали двигателя. Можем да потеглим.

Шофьорът остана вцепенен за секунда-две, след което протегна рязко ръка, сграбчи ключа и го завъртя. Старият тежък двигател оживя.

— Още нещо, преди да се разделим — каза Ричър. — Виждаш ли онзи фургон ей там, от другата страна на пътя?

Шофьорът кимна.

— Спри до него — нареди Ричър.

Шофьорът включи на скорост, отпусна спирачката, заобиколи от другата страна и спря до бордюра.

— Излез за малко — каза Ричър. — Трябва да свършиш още нещо. Остави двигателя да работи.

Мъжът отвори вратата и излезе. Ричър направи същото.

— Виждаш ли мрежата, която покрива онзи контейнер? — попита той. — Вдигни единия ъгъл.

Шофьорът освободи мрежата от най-близката планка, която я придържаше, и отметна края й.

— Извади част от клоните най-отгоре. И от храстите. Разчисти малко място.

Мъжът хвана някои от най-големите парчета и ги захвърли на земята.

— Добре — каза Ричър, — а сега извади твоя приятел от колата. Остави го на мястото, което току-що освободи.

— Да го оставя в контейнера ли? — попита мъжът.

— Точно така. Трябва да изглежда реалистично. В противен случай Брокман няма да повярва, че си се измъкнал. Ще реши, че си ми помогнал. А ти не искаш това да се случи, повярвай ми.

Мъжът замълча с леко отворена уста. После сви рамене и отвори задната дясна врата. Издърпа приятеля си от седалката. Главата на пострадалия се кил на настрани.

Шофьорът го хвана за китките, издърпа го навън и го метна през рамо. Отнесе го до контейнера и пусна тялото му вътре. Накрая хвана края на мрежата и понечи да го върне на място

— Чакай! — спря го Ричър. — Трябва ми телефонът ти за секунда.

Шофьорът сви рамене, извади телефона си от джоба, въведе паролата, за да отключи екрана, и протегна ръка. Ричър го взе и го остави на земята.

— Още един въпрос — уточни той. — Хората, които Брокман е изпратил на автогарата на „Грейхаунд“, имаха задачата да наблюдават всички пристигащи автобуси, в случай че се появя с някой от тях. От там минават хиляди хора. Подобни места лесно потъват в хаос. С други думи, тези хора са се нагърбили с доста трудна задача. Мъжете, застанали на пост на бензиностанцията, трябваше да следят стотици пристигащи и заминаващи. Което е сериозно предизвикателство. Онзи на разклона на магистралата нямаше представа дали ще се кача на автостоп, или ще открадна кола, но и в двата случая можех да профуча бързо покрай него. Това вече не е една, а две задачи. И то трудни. Ами ти? Ти трябваше само да надзърташ през прозорците на колите. Защо смяташ, че са те избрали за тази работа?

— Нямам представа.

— Така ли?

Ричър удари шофьора в слънчевия сплит. Човекът се сви надве. Миг по-късно Ричър заби коляно в лицето му. Това отново изправи тялото на шофьора, но ръцете му увиснаха безпомощно, а самият той вече бе изгубил съзнание. Ричър го удари в гърдите и мъжът залитна назад. Горната част на тялото му лежеше върху контейнера. Ричър го хвана за глезените, повдигна го, завъртя го и го пусна до неговия приятел. Накрая покри двамата с клони и върна мрежата на място. Когато приключи, взе телефона на шофьора и набра телефона на фирмата, която предоставяше контейнери под наем.

След третото позвъняване вдигна жена, която каза:

— „Рийд Плант Партнърс“. С какво мога да ви помогна?

— Аз съм от бригадата, която работи по Осемдесет и седма. Използваме един от вашите контейнери. Можете ли да проверите кога трябва да го върнем?

Чу се тракане на клавиши, след което жената каза:

— Платили сте до края на следващия месец.

— А можем ли да го върнем по-рано?

— Договорът ви е с фиксирани дати. Няма да получите отстъпка, ако го върнете по-рано.

— Не искаме отстъпка, просто трябва да разкараме този контейнер.

— Разбира се. Можете да го върнете, когато пожелаете, но ще трябва да платите за целия срок на договора.

— Можете ли да изпратите някой да го вземе?

— Това е допълнителен разход за вас.

— Няма проблем.

— Мога да изпратя човек в понеделник.

— А днес следобед?

— Всичките ни хора са заети.

— Вижте, имам сериозен проблем. Шефът настоява да разкараме контейнера колкото се може по-скоро. Ще ви бъда много благодарен, ако го вместите в графика. Жената не отговори.

— Ако има допълнителна такса, няма проблем, ще я платим. Не е нужно да я включвате във фактурата.

Жената помълча, след което каза:

— Ще ви струва сто долара. В брой. Пригответе парите.