Без план Б

17

Небето се проясни постепенно и автобусът на „Грейхаунд“ продължи да пуфти, дрънчи и трополи по магистралата на изток. Той прекоси останалата част от Аризона, пресече югозападния край на Ню Мексико и навлезе по диагонал в Тексас. С всеки изминат километър Джед Стармър привикваше все повече и повече със звуците, които автобусът издаваше. И те започваха да смущават покоя му все по-малко. А благодарение на дългите часове, прекарани в сън, Джед започна да изпитва и все по-малко умора. В крайна сметка единият ефект балансира другия, което означаваше, че му бе необходимо същото време, за да се събуди при пристигането в Ел Пасо, колкото му бе трябвало и във Финикс.

Джед се разсъни, огледа се и забеляза табелата на автогарата. Погледна часовника си. Автобусът бе пристигнал точно по разписание. Това означаваше, че ще прекарат в Ел Пасо един час и пет минути. Бе време за обед и Джед нямаше да има възможност да си почине хубаво, преди да пристигне в Далас в ранните часове на следващата сутрин. А това означаваше, че трябва да слезе от автобуса и да потърси нещо за хапване. Момчето умираше от глад, но в същото време се чувстваше по-бодро в сравнение с предишното си събуждане.

Джед се плъзна настрани по седалката и се озова на пътеката. Част от пътниците вече бяха слезли и се въртяха около автобуса, сякаш се чудеха какво да правят. Той изчака една възрастна двойка да се затътри бавно-бавно към вратата, след което я последва. Изведнъж спря. Раницата му липсваше. Тя не бе лежала в скута му или в прегръдките му. Джед не го бе направил, тъй като не искаше да прилича на малко дете. Затова я бе оставил на седалката до себе си. Преди да заспи. Сега обаче раницата не бе на мястото си. Не бе на седалката. Не бе на пода. Не бе на рафта за багаж над главата му. От нея нямаше и следа. Тя бе изчезнала.

Джед си спомни младежа от автогарата в Ел Ей. Онзи, който приличаше на сърфист. Той бе намерил билета му, когато момчето го бе изпуснало. Младежът го бе предупредил. Бе го посъветвал да не изпуска раницата от ръце. Да промуши ръка между презрамките, докато спи. Джед трябваше да го послуша. Трябваше да…

В този момент Джед откри раницата си. Тя бе извън автобуса. Някакъв човек я носеше. Непознатият се движеше бързо между стоянките на автобусите. Почти бе стигнал изхода на автогарата. Джед хукна по пътеката между седалките, но само след секунда се наложи да спре. Почти напълно. Възрастната двойка още се тътреше пред него. Влачеше крака. Бавно. Много бавно. Сякаш провеждаше експеримент колко бавно може да се движи едно човешко същество, без краката му да залепнат за земята. Джед се залепи зад тях, докато стигнаха до вратата. Старците слязоха бавно по стъпалата, а момчето направо скочи и хукна към изхода. От човека с раницата нямаше и следа. И тогава Джед го зърна. През прозореца на кола. Такси. Мъжът се бе облегнал на задната седалка и стискаше раницата му. Горната й част бе опряна в страничното стъкло.

Таксито бе на не повече от шест метра от Джед. Момчето хукна към него. Замаха с ръце. Закрещя с всички сили. Таксито ускори. Джед се хвърли напред. Извика.

Продължи да тича. Но таксито се движеше все по-бързо и по-бързо и накрая се скри от погледа на Джед.

Момчето стоеше на тротоара присвито надве, останало без дъх. То се бе озовало съвсем самичко в непознат град, на стотици километри от единственото място, което бе смятало за свой дом. Мечтата му за нов живот бе разбита. Очите му плувнаха в сълзи. Пръстите му затърсиха монети. Откриеше ли поне четвърт долар, можеше да се обадя на приемната си майка. Да я помоли да дойде и да го прибере. Да го върне. Да го спаси.

Джед можеше да я помоли.

Но дали тя щеше да откликне… това бе съвсем друг въпрос.

Грейбър и още четирима чакаха от цял час пристигането на Емерсън в склада в Чикаго. Четиримата бяха изненадани. Емерсън рядко закъсняваше. Но и моментът не бе обичаен. Грейбър им бе разказал накратко какво се бе случило. Не всичко, разбира се. Емерсън бе затворен и потаен. Той не би искал да изважда на показ мръсното бельо на своето семейство. А Грейбър бе амбициозен и не искаше да излага на риск привилегированата си позиция в организацията. Затова той сподели с четиримата само най-важното. Точно толкова, колкото бе необходимо, за да не задават повече въпроси. Или да се изнервят и да се откажат.

Когато Емерсън се прибра у дома, установи, че психическото състояние на съпругата му е по-тежко от очакваното. Тя се разплака и заудря с юмруци но гърдите му. А после започна да мята и чупи разни предмети. Обвини го за случилото се с Кайл. За провала на лечението. Емерсън не намираше това за справедливо. Ни най-малко. Той не бе карал Кайл да се налива с алкохол. Не му бе свивал цигари е марихуана и не бе пълнил спринцовките му бог знае с какво. Той просто бе искал синът му да се чувства добре. С цената на големи разходи и немалки рискове.

Емерсън призова всичките си сили, за да запази търпение, докато съпругата му беснее. Да се опита да разбере какво става. И да изчака успокоителните най-после да й подействат.

Емерсън седна начело на очуканата стара маса и помълча секунда-две, колкото да събере мислите си, а после заяви:

— Благодаря ви, че сте тук. Първо, държа да знаете, че това не е свързано с обичайната ни дейност. Въпросът не е служебен, а личен. За мен. Ако някой иска да се откаже, може да го направи още сега. Нито ще се обидя, нито ще има някакви последствия. Гарантирам.

Никой не помръдна.

— Отлично — продължи той. — Ето какъв е планът. Установили сме две точки на контакт с тези мръсници. Първо, знаем кой е лицето на тяхната организация. Двамата с Грейбър ще му отидем на гости. Ще се опитаме да му развържем езика. Да го убедим да сподели повече подробности за дейността им. Второ, корабът им е хвърлил котва на дванайсет морски мили и един инч от бреговете на Джърси. Той няма да отплава. Не може да отплава. Важните клечки вероятно ще бъдат на борда му. Ще решат, че са в безопасност там. Именно на кораба държат цялата си стока и оборудване. Което ни устройва чудесно за момента. Стига никой от тях да не се измъкне. Искам всички останали да отидете там. Един приятел ще осигури самолет. Вземете най-необходимото. Не е нужно да действате с финес. Започнете с наблюдение от брега. Има една малка лодка, която снове между кораба и брега. Опита ли се някой да избяга, прихванете лодката. Ако са клиенти, пуснете ги. Може да ги разтърсите първоначално. Да ги сплашите, за да си гарантирате, че няма да се върнат. Ако не са клиенти, неутрализирайте ги. Не е нужно да пипате нежно. Важното е да са живи, когато пристигна.

Уилис Парк прилича повече на площад, помисли си Ричър. И наистина си беше площад. И то хубав. Градските власти бяха положили доста усилия, за да го превърнат в дестинация, привлекателна за местните. Мястото бе чисто, заобиколено от очарователни магазини, кафенета и ресторанти с изнесени навън маси. В средата имаше фонтан, вдъхновен вероятно от някой френски замък. Дебитът на водата бе една четвърт от номиналния, резултат вероятно от проблеми с водоснабдяването в града. Между ниските живи плетове бяха засадени ярки цветя, които образуваха сложни геометрични форми. Имаше и пейки. Те бяха изработени от полиран бетон и подредени в широк кръг досущ като числата върху циферблата на часовник. Затова и бяха точно дванайсет. Една от тях обаче бе разположена близо до дърво. Явно за нея ставаше въпрос в бележката, оставена в пощенската кутия на Рот.

Ричър си взе кафе в пластмасова чашка от най-непретенциозното заведение наоколо и тръгна бавно към пейката до дървото. Стигна до нея в един без десет, седна точно по средата и зачака.

В един без пет иззад фонтана се появи мъж. Той бе висок почти метър и деветдесет, широкоплещест, облечен в джинси и бяла тениска на „Ролинг Стоунс“. Косата му бе подстригана съвсем късо, а очите му бяха скрити зад черни спортни очила. Мъжът се запъти към пейката на Ричър, спря и се намръщи, след което пристъпи напред.

— Изчезвай! — нареди той.

Ричър вдигна лявата си ръка и размърда пръсти.

— Така ли?

Мъжът се намръщи още повече.

— Разкарай се от пейката, тъпако!

— Защо? Да не би да е твоя?

— Трябва ми! Веднага!

— Има още единайсет пейки. Седни на някоя от тях.

— Трябва ми точно тази. Няма да повтарям. Разкарай се!

Ричър нито помръдна, нито отговори.

Мъжът пристъпи още по-близо.

— Не ме ли чу?

— Много добре те чух. Каза, че няма да повтаряш. Реших, че си размислил. Ако изобщо можеш да мислиш.

— Внимавай какви ги говориш! Започваш да ме ядосваш!

— Ами ако не внимавам? Какво ще направиш?

Мъжът се извърна, стисна юмруци, след което ги отпусна и пое дълбоко дъх. Накрая се обърна отново с лице към Ричър и каза:

— Виж, имам среща тук, точно на тази пейка. След една минута. Много е важно. Ще ти бъда благодарен, ако се преместиш другаде.

— Имаш среща със Сам Рот — каза Ричър.

Мъжът отново се намръщи.

— Откъде знаеш?

— Защото нямаш среща с Рот. Вече не. Имаш среща с мен.

— Мамка му! Какво става тук?

— Промяна в преговорните позиции. — Ричър потупа гладката бетонна повърхност до себе си. — Седни и ще поговорим. Ще се опитам да намерим решение, което устройва и двама ни.

— Носиш ли разпечатката?

— Оставих я наблизо. Мога да я взема. Стига да се споразумеем.

Непознатият се поколеба за миг, след което се обърна бавно и седна на пейката. Той се настани в самия й край, върху бетонната странична основа, възможно най-далече от Ричър, след което каза:

— Трябва да я видя. Да се уверя, че Рот е променил графика по желания от нас начин.

Ричър долови движение зад фонтана. От там се появи друг мъж, висок приблизително толкова, колкото седналия до Ричър. Този обаче изглеждаше малко по-тежък. Той носеше същите очила и бе облечен почти по същия начин с единствената разлика, че тениската му бе без ръкави. Мъжът пристъпи към пейката, после спря и вдигна театрално рамене. Първият отвърна на жеста му и му даде знак да приближи.

Вторият тръгна към тях и спря пред пейката. Лицето му бе зачервено, на челото му пулсираше изпъкнала вена. Той погледна своя приятел и попита:

— Какво се занимаваш с този клошар? Имаме работа!

— Спокойно. Седни — отвърна първият. — Той е тук вместо Рот.

Новодошлият впери поглед в обувките си.

— Как пък не! Уговорката беше друга!

— Сделката се промени — намеси се Ричър. — Искате ли графикът да бъде променен?

— Знаеш, че искаме.

— Господин Рот не е убеден в необходимостта от промяна на графика. Задачата ви е да ме убедите в противното.

— Да не си луд? — възкликна новодошлият.

— Не бих казал. Леко ексцентричен може би. Но кой съм аз, че да съдя за подобни неща? — Ричър потупа полирания бетон от другата си страна. — Сядай.

— Ако ти не си откачил, то Рот определено се е побъркал — заяви новодошлият. — Ако това, с което разполагаме, излезе на бял свят, с него е свършено. Кариерата му отива по дяволите и той го знае.

— Това, с което разполагате, е фалшификат.

— И какво толкова? То изглежда напълно достоверно. При всички случаи ще го превърнете в обект на разследване. И няма никакво значение какво ще открият. Нещо. Нищо. Каквото и да е. Петното остава. Кариерата му отива на кино.

— Може пък да не му пука. Може Рот да е готов за ново предизвикателство.

— Пука му.

— Така ли?

— Ти блъфираш.

— Така ли?

— Все тая — обади се единият мъж. — Имаме застраховка, в случай че Рот излезе прекалено глупав и откаже да сътрудничи.

— Заплахата, която сте отправили срещу бившата му жена, нали? — Попита Ричър.

Първият кимна.

— Случват се какви ли не злополуки. Пожар у дома. Или в инсталацията на електромобила. Случва се понякога дори когато собствениците се намират вътре.

— Не обичам мръсници, които заплашват невинни хора — обясни Ричър. — Трябва да ти счупя краката за тези думи.

— А може пък ние да счупим твоите — заяви предизвикателно мъжът.

Случаен свидетел би заявил, че мъжът сам е паднал от пейката. Просто се свлякъл настрани, строполил се на земята и останал да лежи неподвижно с подгънати крака и разперени ръце. В същата поза, в която седял на пейката, но завъртяна на деветдесет градуса. Случаен свидетел би заявил, че Ричър изобщо не е помръднал. И дори да го е направил, движението му е наподобявало по-скоро нервен тик. Нищо съзнателно. Просто неволен спазъм на лявата ръка.

Ричър се обърна към новодошлия.

— Преговорите приключиха. Няма да получите променения график. И няма да шантажирате Сам Рот. Няма да докоснете с пръст Хана Хамптън. Разбрали ме добре?

Вената на челото на непознатия запулсира отново.

— Нямам представа какво целиш, но по-добре се откажи. И напусни града. Колкото се може по-бързо.

— Вече съм планирал да напусна града. Но познавам някого, който живее тук и работи в полицейското управление. Бивш колега от армията. Започнат ли да се разнасят разни лъжи относно Рот, той ще ми каже. Случи ли се нещо с госпожа Хамптън, той ще ми каже. И тогава аз ще се върна. Ще ви открия. И ще изживеете най-лошия ден в живота си.

Случаен свидетел би заявил, че в следващия момент се е случило нещо странно. Новодошлият също паднал от пейката. Той също се търколил настрани и се проснал на земята в безсъзнание като огледален образ на своя приятел. И отново, случаен свидетел би заявил, че Ричър изобщо не е помръднал. Не и съзнателно. Просто още един неволен спазъм.

Този път на дясната ръка.