Без план Б

43

Наблюдателните кули може и да не се използваха, но си оставаха свързани с коридорите от телена мрежа, които прекосяваха територията на затвора. Ричър слезе по стълбата и тръгна към сградата, в която бе разположен контролният център. Той знаеше къде точно се намира центърът, тъй като бе накарал Хикс да му нарисува диаграма.

Ричър премина през пет врати. Всичките имаха електронни ключалки, но служебната карта на Хикс ги отвори без проблем. Последна бе вратата на самия контролен център. Всички врати оттук нататък се отваряха единствено дистанционно. Именно това бе причината Ричър да дойде тук.

Когато влезе в контролния център, той завари двама дежурни. И двамата бяха мъже. И двамата наближаваха шейсетте. И двамата бяха достатъчно опитни, за да вземат оптимални решения в стресови ситуации. Поне на теория. Тази хипотеза се основаваше по-скоро на вероятността някой вътре да вдигне бунт или да се опита да избяга, а не да проникне отвън. Особено когато става въпрос за един човек… нищо че въпросният човек е в състояние да нанесе същите щети, колкото среден по размери затворнически бунт. Ричър нареди на дежурните какво да правят и те се подчиниха без възражение. Дори не гъкнаха, когато той ги заключи в склада и счупи ключа в патрона на ключалката.

Ричър огледа монитора на контролното табло. Управлението изглеждаше елементарно, а символите — лесни за интерпретиране. Всички иконки, които обозначаваха вратите между контролния център и Блок S1, светеха в зелено. Останалите врати бяха червени. Нищо друго не интересуваше Ричър, затова той извади чука от калъфката и натроши пулта за управление. А после счупи всички монитори. Невъзможно бе да изключи всички камери по маршрута си. Или най-малкото, не беше лесно. Нито бързо. Но нямаше смисъл да предоставя на други надзиратели възможността да ги използват.

За да стигне до килията на Бегович, Ричър трябваше да мине през още пет врати. Първите две бяха разположени в коридор от телена мрежа. Тук проникналият отвън се виждаше като на длан в сърцето на вражеската територия. Врагът бе далеч по-многоброен и разполагаше с несравнима огнева мощ. Не се ли отвореше някоя врата, Ричър щеше да загази здравата. А можеше да попадне в капана на някаква защита срещу проникване на външни лица. Или пък в затвора можеше да има резервен контролен пулт. Ричър бе наясно, че съществува голям риск да не се измъкне жив от тук.

Затова пристъпи бавно към първата врата. Спокойно. И протегна ръка. Побутна. Вратата се отвори. Втората също. Третата водеше към покрит коридор. Към по-тясно пространство. Напълно затворено. В него Ричър можеше да са озове като мишка в капан. Третата врата се отвори. Също и четвъртата, която водеше към сектора с единичните килии и карцера. Ричър се намираше в центъра на своеобразен кръст, разположен на партера. Над него бяха трите стаи на командния център на този блок. По средата на всяка стена имаше врата, която водеше към някое от крилата с килии. Ричър трябваше да попадне в западното крило.

Той лесно откри вратата. Петата. Побутна я и тя се отвори.

Ричър спря и огледа вратата на всяка килия. Те бяха общо шестнайсет. Петнайсет от тях стояха винаги отключени, тъй като официално това крило не се използваше. Освен за специални случаи. Хикс се бе заклел, че Бегович е единственият затворник тук. Но ако тук например бяха затворени двама социопати, Хикс спокойно би могъл да реши, че тази лъжа ще му се размине.

Ричър се ослуша. Долови шум от стъпки. Двама души. В първата килия вдясно, XVI. Хикс я бе описал като зона за подготовка за транспортиране. Вратата бе открехната сантиметър или два. Ричър я отвори докрай. Видя вътре операционна маса. Метална количка, отрупана с хирургични инструменти. Шкафче, пълно с медикаменти. Две стойки за интравенозно вливане. Монитор за следене на сърдечната дейност. Голяма метална кутия, захранвана от дванайсет волтов акумулатор, който приличаше на автомобилен. Тя захранваше системата, която контролираше вътрешната температура. Защото голямата метална кутия бе всъщност футуристичен ковчег за транспортиране на тела. Дефибрилатор, окачен на стената. И двама души в лекарски престилки.

Единият от тях грабна скалпел от количката и се хвърли към Ричър. Право напред. Острието бе насочено към корема на новодошлия. Но в замаха нямаше сила. Нямаше злоба. Този човек определено не разбираше от бой с ножове. Ричър блокира ръката му, продължи движението, набра инерция и удари нападателя точно под ухото. Силата на удара запрати противника му през операционната маса. Човекът се свлече на земята в тясното пространство между масата и стената.

Ричър се обърна към другия мъж в стаята, който стоеше с вдигнати ръце.

— Не ме удряйте! — прошепна той. — Няма да ви създавам проблеми. Ще направя каквото кажете.

— Бегович ли се каните да подготвите?

— Предполагам. Не ни казват имена.

— И ще го накълцате на парчета, така ли?

— Господи, не! Купувачът не желае това. Изпращаме телата цели.

— Кой е купувачът?

— Нямам представа.

Ричър направи крачка напред.

— Не знам! Заклевам се! Аз съм само дребна риба. Но се носят слухове, че този отива при най-големия ни клиент, който работи на кораб. Край брега на Джърси. В международни води, където няма закони и регулации.

— С други думи, онези изроди на кораба ще разфасоват тялото. И какво ще направят? Ще съхраняват органите, докато им потрябват?

— В крайна сметка човек остава жив, ако от него се отстранят органи, които не са жизненоважни. Нали разбирате? Роговици. Един бъбрек. Кожа. Някои кости. Големите стави. Кръв. Кръвта се възстановява, затова клиентът има сметка да поддържа донора жив колкото е възможно по-дълго.

— Колко струва всичко това?

— Клиентите използват всичко. Осемстотин хиляди долара може би.

— Ти изпращаш хора на това място, така ли? И тези хора са живи, когато излязат от тук?

— Това ми е работата. Правя каквото ми кажат.

Ричър усети в стомаха му да се надига жлъч, затова пристъпи напред, удари мъжа в лицето и излезе в коридора.

Килии W2, W4 и W6 бяха празни. А също и W3. Единствено W5 показваше някакви следи от скорошно използване. В нея имаше обикновено двойно легло и телевизор, поставен върху шкафче. Килията миришеше на пица и китайска храна. Вероятно Карпентър се бе крил именно тук, докато бе очаквал да заеме мястото на Бегович след тазсутрешната церемония. W7 бе празна. Бегович бе затворен в W8. Когато Ричър отвори вратата, той лежеше на леглото абсолютно неподвижен. В първия момент Ричър реши, че е мъртъв. Че цялото му начинание се е оказало всъщност капан. Но после Бегович мигна.

— Антон? Казвам се Ричър. Дойдох да ти помогна. Да те измъкна. Трябва да тръгваме — каза тихо Ричър. — Можеш ли да се изправиш?

Бегович не помръдна. Не издаде и звук.

Не е мъртъв, помисли си Ричър. Изпаднал е в кататония. Което бе напълно разбираемо. Човекът бе осъден несправедливо. Бе прекарал години в затвора. Бе получил уверения, че ще излезе на свобода. А после бе заключен в изолатор. Ричър се изпълни със съчувствие към него. Но времето им изтичаше.

— Бегович! — каза той. — Стани! Лицето към стената! Ходом, марш!

Бегович се изправи и тръгна към вратата. Ричър огледа килията за предмети със сантиментална стойност, но не откри такива и побутна Бегович към коридора. А после към вратата в центъра на блока. Двамата бяха изминали половината път до там, когато осветлението изгасна. Настъпи пълен мрак, който продължи шест секунди. Ричър чу два източника на силен метален трясък. Един отпред и един отзад. Бегович задиша шумно. Бързо. Плитко. А после осветлението се включи отново, но доста по-слабо от преди.

— Какво става? — попита тихо Бегович.

— Централното захранване е прекъснато — обясни Ричър. — Преминаха на генератори.

— Добре — отвърна Бегович и продължи напред.

Не е добре, помисли си Ричър. Никак не е добре. Но не каза нищо, преди да стигнат до вратата. Нямаше смисъл да вдига тревога. Можеше да греши. Но се оказа прав. Страховете му се сбъднаха.

Вратата бе заключена.