Без план Б

12

Всевъзможни звуци изпълваха автобуса на „Грейхаунд“. Големите колела потропваха глухо при всяка пукнатина или дупка в асфалта. Вентилационната система сякаш шепнеше и въздишаше. От слушалките на неколцина пътници се носеше какофония от най-различни басови ритми. Някои от по-младите пътници се смееха с цяло гърло, развеселени от онова, което гледаха на своите таблети и телефони. Някои от по-възрастните разговаряха. Една двойка спореше. Други хъркаха, сумтяха, охкаха, стенеха. При обичайни обстоятелства този шум не би позволил на Джед Стармър да затвори очи дори за миг. Той обичаше нощната тишина, нарушавана единствено от обичайния вой на сирени или трафика в далечината, които проникваха в спалнята му през отворения прозорец. Но напрежението от последните няколко дни явно му се отразяваше.

Нощната тъмнина и лекото поклащане на автобуса допълваха внезапното отсъствие на обичайния фонов шум и това сякаш притегли Джед в прегръдката на съня. А тя бе толкова силна, че момчето се събуди цели две минути след като шофьорът включи осветлението в салона. Оказа се, че автобусът е спрял до друг, абсолютно същия като него, и останалите пътниците са вече прави, протягат се или мъкнат багажа си по пътеката между седалките.

По някое време, след като автобусът бе потеглил от предишната си спирка в Блайт, Калифорния, Джед бе придърпал раницата в скута си. А после се бе свил почти на кълбо, бе отпуснал глава върху горната й част и я бе прегърнал като голямо плюшено мече. Сега той се изправи и остави раницата на съседната седалка, тъй като не искаше да прилича на малко дете. Джед погледна през прозореца и видя големия знак, монтиран до автобусното депо в далечината. Знакът бе изпъстрен с планински силуети и бодливи кактуси и надпис на два езика, английски и испански, ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪВ ФИНИКС, АРИЗОНА. Джед провери часа. Два и десет през нощта. Ранните часове на сряда. Което означаваше, че автобусът изпреварва графика с десет минути. Очакваше ги час и половина престой. Това бе единствената по-продължителна почивка преди Ел Пасо, Тексас, където щяха да пристигнат по обед. Момчето се замисли дали да не слезе от автобуса поне за малко. Да потърси нещо за хапване. Да се раздвижи. Но реши да не го прави. Оставаха му само триста долара. А го очакваха сериозни разходи. Освен това цялото му тяло бе схванато. Джед се съмняваше, че ще събере сили да се надигне от седалката. Затова не помръдна от мястото си. Той се облегна назад. Затвори очи. И реши повече да не прегръща раницата си.

Джед не искаше да прилича на малко дете.

В Ел Ей приемната му майка не можеше да заспи.

Тя си бе легнала в обичайното време, но бе прекалено ядосана и не можеше да се успокои. Беше прекалено ядосана и прекалено напрегната, тъй като не искаше да пропусне тихите стъпки на Джед, който несъмнено щеше да се опита да се прибере крадешком. Жената предполагаше, че той е някъде навън и се шляе с приятели. Или по-лошо, с момиче. Джед сигурно бе решил да наруши вечерния си час и да извърши какви ли не неморални неща, без някой да забележи. Той сигурно се надяваше да се върне тихичко посред нощ и да се престори, че нищо не се е случило.

Не бе познал!

Тя щеше да му покаже, че е сгрешил!

Приемната майка на Джед прекара часове наред в леглото, без да помръдне. През цялото това време съставяше проповеди наум. Репетираше лекцията, която щеше да му изнесе. Наставленията. Наказанията. Затова, когато на сутринта звънна будилникът, тя се чувстваше напълно изтощена. Към този момент умората бе превърнала гнева в тревога. Джед не се бе върнал. Твърде необичайно за него бе да не се прибере цяла нощ. Тя се зачуди дали да не се обади в местните болници. А след това да се свърже с полицията. Впоследствие гневът й премина в страх. Приемната майка на Джед се облече и откри, че парите й за непредвидени случаи са изчезнали. Двайсет доларовите банкноти не изчезват току-така. Явно някой ги бе взел. Тя провери гардероба на Джед. Част от дрехите му липсваха. Странен избор, тя определено не би взела точно тези дрехи, ако пътуваше, но липсите бяха очевидни. За да се увери напълно, приемната му майка погледна в банята и установи, че четката му за зъби също липсва.

Джед бе избягал с парите й. Нямаше друго обяснение. Неблагодарно, крадливо копеле!

Приемната му майка прекъсна приготовленията си за работа. Грабна телефона. Позвъни на шефа си. Заяви, че не се чувства добре и няма да дойде на работа. А после набра 911 и проведе съвсем друг вид разговор.

Джед винаги се бе старал да не нарушава закона. И винаги се бе стремил да избегне и най-малката вероятност полицията да го подгони за нещо. Но никога не му бе хрумвало, че ченгетата могат да го обявят за издирване по съвсем други причини. Момчето бе прекалено погълнато от преследването на новата си цел. Да започне нов живот.

Лев Емерсън също не успя да мигне почти цяла нощ.

Той прекара четиринайсет часа в колата си заедно с Грейбър. Двамата пътуваха на север през Джорджия, Тенеси, Кентъки и Индиана, след което прекосиха Илинойс и стигнаха предградията на Чикаго. Редуваха се да шофират, което бе добре от гледна точка на безопасността. Но не и от гледна точка на душевното състояние на Емерсън. Той позвъни на съпругата си още от моста в Савана, докато наблюдаваше пожара, който сам бе запалил. Гласът й прозвуча студено и бездушно, както звучи гласът на мъртвец, когото сънувате. Тя му разказа за Кайл. Сина им. Възстановяването му вървяло много добре. До един момент. Този следобед. Тялото му просто отказало. Първи спрял да функционира черният дроб, разбира се. А после и останалите органи един след друг. Получила се поредица от фатални откази. Тя веднага извикала лекаря, но било прекалено късно. Нищо не можело да се направи. Тялото на Кайл сякаш се смалило пред очите й и той напуснал този свят. Тя била безпомощна да го спре.

Кайл бе само на двайсет и две. Не бе редно това да се случи. Не и след всички усилия, които бяха положили, за да му помогнат. Не и след всички пари, които бяха похарчили.

Докато Емерсън бе зад волана, той трябваше да мисли задруги неща. Да не катастрофира. Да не вдига повече от сто и двайсет, за да не го спрат. Но когато Грейбър шофираше, Емерсън по-трудно контролираше емоциите си. Думите на жена му отекваха в главата му, последвани от спомените за сина му. Заедно със съжаленията. Безкрайни съжаления. И нежелание да се изправи лице в лице с онова, което го очакваше в дома му.

Колата на Грейбър бе паркирана в гаража. Беше я оставил там, преди да потеглят за Джорджия. Емерсън шофираше по време на последния етап от пътя, затова сега натисна бутона на дистанционното, изчака вратата да се вдигне и паркира до колата на своя помощник. Грейбър посегна към дръжката на вратата, но преди да излезе от колата, се обърна към шефа си и попита:

— Какво искаш да направим?

Емерсън се замисли за момент. За нещата, които трябваше да свърши, когато влезе в дома си. За времето, което те щяха да отнемат. А после каза:

— Обади се на Шевченко. Той ни е задължен, и то много. Кажи му, че ни трябва самолет. Още днес. Може би и хеликоптер, но утре или вдругиден. После ще се срещнем в склада. След два часа. Доведи и останалите. Елате с багаж.

— Къде отиваме?

— Да открием хората, продали онова нещо, което е убило сина ми.