Без план Б

34

Джед Стармър не знаеше какво търси. Не точно. Той предполагаше, че се намира някъде в дълбоката провинция, което означаваше, че наблизо може да има ферма. С плевня или конюшня. Или барака. Момчето не се интересуваше дали вътре ще има коне. Или крави. Или чували с фураж. Или странни машини с остри ножове и зъбци. Важното бе да има стени. И покрив. И врата, която да се затваря. Защото само така щеше да бъде в безопасност. До като възстанови силите си.

Всяка стъпка бе по-трудна от предишната. Околните дървета не бяха посадени в редица, а бяха израснали безразборно. И твърде близо едно до друго, затова се налагаше Джед да лъкатуши между тях. Храсталаците бяха гъсти и преплетени. Краката на момчето често се заплитаха в тях и то се препъваше и едва не падаше. Земята бе влажна. Над нея се носеше тежък мирис на плесен, който Джед намираше за отвратителен. Мръсен. Гнил. Той си представяше как се спъва и пада и пръстта го обгръща. Поглъща тялото му, държи го в плен, докато то се разлага бавно-бавно. Момчето се опита да закрачи по-бързо и видя как изпод гниещите листа претичва някакво насекомо. То имаше безброй крачета, щипци и зловещи антенки. Джед започна да подозира, че е сбъркал размера на гадините, от които трябва да се притеснява. А после чу шум зад гърба си. Звук, който наподобяваше ръмжене. Той събра сили и продължи напред. Бе стигнал прекалено далеч, за да позволи да бъде изяден от някакво гадно животно в тази противна, воняща гора.

Джед се провря между две дървета и излезе на някакъв черен път, който бе достатъчно широк, за да могат по него да минат автомобили. И наистина по земята имаше следи от гуми. Дълбоки и широки коловози, оставени от нещо тежко. Джед спря, за да си поеме дъх. Той предположи, че след като бе изоставил колелото край шосето, е вървял по диагонал, а черният горски път минава перпендикулярно на него. Което означаваше, че Джед може да завие наляво и да се озове горе-долу там, откъдето бе тръгнал, т.е. на познато място, но все така изложен на опасност. А можеше да завие и надясно. Да навлезе навътре в гората, където щеше да се скрие от чужди погледи. Но там може би го дебнеха други опасности.

На момчето изведнъж му хрумна, че този път трябва да води до конкретно място. Та нали това бе смисълът от прокарването на пътища. Хората не изсичат просеки в гората ей така, безцелно. Колите и камионите също не се движат по тях безцелно. На мястото, до което водеше този път, сигурно имаше някакви сгради. Някакъв подслон. А това бе за предпочитане пред гората, в която се намираше в момента. Или пред банкета край шосето.

Джед тръгна надясно.

Момчето имаше чувството, че е изминало десет или петнайсет километра, но знаеше, че са не повече от двеста-триста метра. Нямаше и следа от сгради. Дори от къщичка на дърво. Или въобще от човешка дейност. Но черният път поне улесняваше ходенето. Джед вървеше полевия коловоз и броеше крачките си. Той се опита да следва някакъв ритъм. А после долови звук, различен от първия. Не беше животно. Джед изпита облекчение.

Отначало реши, че листата на дърветата шумолят от вятъра, но бързо отхвърли тази теория. Въздухът бе застинал неподвижно. Не, шумолеше вода. Джед погледна в далечината и видя, че черният път свършва на брега на малко езеро. Невидим ручей го захранваше в последен прощален опит да демонстрира някаква независимост, преди да бъде погълнат от буйните води на Мисисипи.

Джед се спъна и за малко не се просна на земята. Пътят явно водеше до някакъв туристически комплекс, където хората отиваха да плуват, да карат каяк или да ловят риба. Тази мисъл го наведе на друга. Дали там щеше да се намери нещо за хапване? Стомахът му бе се бе свил на топка, на много болезнена топка. Дори няколко хапки щяха да му се отразят добре. Но Джед отхвърли тази идея. Той не разполагаше с въдица, корда, кукички и всичко останало, което хората използваха, за да ловят риба. Но можеше би щеше да утоли жаждата си. Ако водата бе прясна. Ако в нея нямаше нещо гадно. Нещо, което да го отрови. Джед бе гледал телевизионни предавания, в които хора, опитващи се да оцелеят сред дивата природа, се разболяваха тежко, след като бяха пили мръсна вода. Момчето се страхуваше. Но бе много жадно. Изпитваше толкова отчаяна нужда от течности, каквато никога не бе подозирало, че е възможна. Джед пристъпи към брега. Нямаше да му навреди да огледа водата. Той тъкмо пристъпи напред, когато видя между клоните нещо, което определено не бе дело на природата. Нещо изкуствено. Нещо, което имаше прав ъгъл.

Въпросният прав ъгъл се оказа крайчецът на метална кутия с размери метър на метър на два. Тя бе боядисана в матово масленозелено. Цвят, който Джед свързваше с армията. Върху едната й страна бяха изписани бели букви с шрифт, който също наподобяваше армейски. Надписът гласеше: ДОБРОВОЛЕН ПРОТИВОПОЖАРЕН ОТРЯД, ОКРЪГ УИНСЪН. А отдолу, с по-малки букви: САМО ЗА СЛУЖЕБНО ПОЛЗВАНЕ. Капакът бе затворен с помощта на резе. Нямаше катинар. Джед повдигна капака, който падна назад и така не се наложи момчето да го придържа. Вътре вляво, окачена върху тръбна рамка с ожулена червена боя, стоеше някаква машина. Тя имаше дръжка като онези, които Джед бе виждал по бензиновите косачки. Явно бе част от запалването. До нея бе навит дълъг маркуч с диаметър седем-осем сантиметра, телена клетка и поплавък от стиропор в единия край. В голяма червена кутия има още две бутилки газ. Два пластмасови контейнера с розова течност и инструкции на капака как да се смеси с вода, за да се получи пожарогасителна пяна. Кутия с батерии за фенерчета, но без фенерчета. И два големи стека минерална вода, поставени един върху друг. С по трийсет и шест бутилки във всеки.

Надписът „За служебно ползване“ определено не се отнасяше за такива като Джед. Той не бе крадец, но пък бе много жаден. Момчето бе на ръба на пълното обезводняване, а това бе опасно. Основната цел на противопожарните служби бе спасяването на човешки живот. Оказването на помощ на хора в беда. Затова Джед хвана бутилката от най-близкия ъгъл на горния стек. Започна да я дърпа и върти, докато не я измъкна. А сетне изля водата в гърлото си, докато в бутилката не остана и капка. Момчето взе още една бутилка. Изпи и нея, но вече по-бавно. Накрая остави празните бутилки в единия ъгъл на кутията. Извади батериите. Контейнерите със смес за пяна. Бутилките газ. Маркуча. Опита да извади и машината, но тя се оказа прекалено тежка, затова я остави на място. Накрая Джед влезе в кутията и спусна капака над главата си, като го подпря с двете празни бутилки, за да си осигури приток на свеж въздух. Така хем щеше да диша спокойно, хем можеше да издърпа бутилките и да затвори капака, в случай че се появи някакво животно.

Ако случайно пристигнеха пожарникари и видеха нещата си разпилени по земята, щеше да се наложи Джед да им обясни много неща. Но момчето смяташе, че ще се справи и с това. То бе стигнало прекалено далеч, за да се тревожи за неща, които можеха и да не се случат.

В Сейнт Луис стана време Лев Емерсън и Грейбър, които бяха отседнали във втория хотел от своя списък, да разменят местата си.

Скоро щяха да станат шест часа, откакто Емерсън се бе настанил в хотела. Половината от времето им за почивка бе изминало. Емерсън бе прекарал първата смяна в стаята, излегнат на леглото, но напълно облечен. А после двамата с Грейбър се бяха разменили и Емерсън бе заел мястото му в товарното отделение на микробуса, спрял в далечния край на паркинга.

Емерсън предпочиташе микробуса. Но не заради комфорта или удобствата. Това бе сигурно. В него нямаше баня. Телевизор. Кафе машина. Климатик. Само три възглавници отзад, сложени на пода. Това бяха възглавниците от първия диван, който Емерсън и съпругата му си бяха купили заедно. Което се бе случило един месец след като се бяха оженили. Емерсън бе спасил възглавниците да не бъдат изхвърлени на боклука при първия ремонт преди повече от двайсет години. Те паснаха на микробуса, сякаш бяха направени специално за него, макар кожата им да бе толкова протрита, че почти прозираше. Пълнежът им бе изтънял. Размърдаше ли се прекалено рязко, Емерсън усещаше неравния метален под. Обстановката тук обаче му бе добре позната. Той обичаше мириса на химикали. Очертанията на инструментите, отразили се на фона на оскъдната светлина, която проникваше през затъмнените прозорци на задните врати. Спокойствието, което му носеше това място. Възможността да контролира мислите си.

В хотелската стая Емерсън бе връхлетян от спомени.

Всичките с Кайл. Чуваше гласа на сина си. Виждаше лицето му. Кайл изникваше пред погледа му и като възрастен, и като дете. Припомняше си случки от рождени дни. Семейни пътувания. Случайни мигове от ежедневието, които не му бяха изглеждали особено важни по онова време, но сега бяха станали по-ценни от всичко на света. В микробуса Емерсън можеше да се концентрира върху своята работа. Върху своето изкуство. Можеше да си припомни всичко — от първата си мисия, когато трябваше да опожари една фабрика за джакузита в Индиана, до сцената в склада тази сутрин.

Емерсън попи капчиците пот, избили по челото му, и изпрати съобщение на Грейбър. Уведоми го, че може да остане в стаята. Емерсън предпочиташе микробуса. Тук той можеше да планира съдбата на онзи тип, с когото щяха да се срещнат във Виксбърг. Това бе следващата брънка от веригата, която щеше да го отведе до хората, отговорни за смъртта на Кайл. Емерсън нямаше представа колко още брънки го очакват. Но той нямаше да спре, докато не стигне до последната. Докато не получи справедливост за смъртта на сина си.

Проблемът не бе толкова в това, че първоначалните собственици на „Ривърсайд Лодж“ бяха построили хотела си на неподходящо място. А че го бяха построили в неподходящо време. Хотелът бе отворил врати в период, когато икономиката на Уинсън не разчиташе единствено на затвора. Когато хората идваха по тези места, за да се насладят на красивата природа, а не за да прекарат няколко минути в разговор със свой приятел или роднина през парче перфориран плексиглас. Това обясняваше и разположението на „Ривърсайд Лодж“ високо над брега на Мисисипи. От тук се откриваше великолепна панорама на север и на юг. И към Луизиана на запад, към другия бряг, който изглеждаше толкова далечен, сякаш бе друга страна. Първите инвеститори бяха решили, че притокът от клиенти никога няма да секне, тъй като повечето местни шосета водеха именно към Уинсън. Но после се бе появила междущатската магистрала и бе пренасочила трафика далече на изток.

„Ривърсайд Лодж“ се състоеше от три отделни корпуса. Централният бе двуетажен и в него се помещаваха рецепцията, барът, ресторантът, банкетните зали и администрацията. От двете му страни имаше по едно крило, в което се намираха стаите за гости. Покривите бяха плоски, а целият хотел бе тухлен. Фасадата бе издържана в три цвята. Основата на сградите бе опасана от тъмнокафява ивица, стените бяха предимно бледо жълти, а отпред имаше бели вертикални ивици. Архитектите бяха настояли за това. Те откриваха в тези бели ивици асоциация с колоните, които поддържаха входовете на всички най-представителни сгради в околността. Друга характерна особеност бе масивният навес над главния вход. Той бе проектиран така, че да предпази гостите от слънце или дъжд, докато слизат от колите си, но отдавна не изглеждаше особено приветлив. Или безопасен. В сегашното си състояние той по-скоро криеше опасност да нарани всеки, поел риска да застане под него. Може би от падаща мазилка, може би от тотално срутване.

Хана спря пикапа в центъра на паркинга и избърса брадичката си с хартиена салфетка. Тя бе изяла бургера си, докато шофираше от „Уинсън Гардън“. Беше се надявала вечерята й да не изстине напълно, но това се оказа невъзможно. Бургерът имаше противен вкус на гума и лой. Което не й попречи да го изяде. Нито на Ричър да погълне набързо и двата си бургера.

— Това място не изглеждаше така на сайта, когато правих резервацията — оплака се Хана. — Рекламата им доста се отклонява от истината. Искаш ли да потърся друг хотел?

— Не, този ще ни свърши работа — отвърна Ричър.

Хана огледа паркинга. Близо до входа на хотела бяха спрели три автомобила. Най-обикновени седани, местно производство. Вероятно взети под наем. Плюс един стар микробус фолксваген, паркиран до син метален контейнер за отпадъци като онзи, който бяха видели в стеснения участък на пътя. Не бе ясно дали микробусът е в движение.

— Едва ли има много гости — отбеляза Хана.

— Това е добре.

— Сигурен ли си? Обикновено не е добър знак.

— Днешният ден не е обикновен.

— Предполагам.

Хана вдигна крака си от спирачката, описа полукръг и вкара пикапа в свободното място от другата страна на контейнера.

— Това няма да заблуди онези, които ще дойдат да ни търсят, но и няма смисъл да ги улесняваме, нали? — Тя откопча колана си, посегна към дръжката на вратата и замръзна. — Не разбирам нещо. Полицаят, който ни спря, остана изненадан, нали? Той очакваше да види теб зад волана. Сам. Беше очевидно. Остана изненадан, когато ме видя. Заекна, поиска шофьорската ми книжка и дори не попита за твоето име. Освен това не е възможно службата за регистрация на превозните средства да е отразила толкова бързо смъртта на Сам. Абсурд. Следователно ченгето е корумпирано. Защо обаче не ни застреля? Или най-малкото, защо не ни арестува?

— Чувала ли си някога израза „Рибата се вмирисва откъм главата“?

— Не. Мразя риба. Какво общо има това с ченгетата?

— Според мен шефовете на затвора и полицейското управление поддържат доста тесни контакти. Опити за бягство. Посетители, които се опитват да вкарат нещо незаконно. Роднини, които създават проблеми в града. Хората от „Минерва“ разполагат с достатъчно възможности да създадат близки отношения с някои ченгета.

Логично е да се прицелят нависоко. Към някой с власт и влияние. Патрулните полицаи просто изпълняват заповеди. Да се оглеждат за мен. За пикапа. Да докладват всичко, което видят.

— Смяташ, че нашият полицай е докладвал, че ни е видял да отиваме към „Уинсън Гардън“ ли?

— Обзалагам се.