Без план Б

42

Ричър напусна прикритието на дърветата и се приближи към къщата от югоизток. Той се насочи към задния ъгъл, прескочи парапета на верандата и обви лявата си ръка около колоната, която поддържаше балкона. После използва дясната си ръка, за да свали одеялото, което бе метнал около врата си. Той хвана единия край и залюля другия. Веднъж, два пъти… Миг преди третото залюляване да достигне максималната си амплитуда, Ричър метна одеялото към балкона и отстъпи крачка назад досущ като звероукротител с огромен камшик в ръка. Свободният край на одеялото падна от другата страна. Ричър го хвана с лявата си ръка, после събра двата края. Той опря подметките на обувките си върху колоната, придвижи нагоре лявата си ръка и се набра. После стъпи вертикално с десния си крак. Придвижи дясната си ръка. Стъпи с левия крак. Това продължи, докато Ричър не стигна балкона. Той се прехвърли през парапета и се претърколи.

А после се изправи и се ослуша. Не чу нищо.

По цялата фасада на къщата от тази страна минаваше редица от френски врати, които излизаха на балкона. Вратите бяха четири. Може би от четири спални. Всичките бяха затворени, а белите завеси вътре бяха спуснати плътно. Може би с цел осигуряване на повече дискретност. А може би като средство за борба с горещините.

Ричър тръгна към задната част на къщата. Дъските на балкона бяха солидни. Краката му не издаваха никакъв шум. Той погледна надолу към двора. Видя равна морава приблизително петнайсет на петнайсет метра, заобиколена от дървета. Хикс явно се бе приготвил за парти, тъй като вляво имаше бар, отрупан със сребърни кофички за лед, маси с подноси, пълни с пластмасови чаши, и две огромни кофи за боклук, които наподобяваха старогръцки урни. В центъра на моравата бе монтиран дансинг. Вдясно от него имаше малка сцена с барабани, микрофон на статив и светлини върху метална конструкция, която опасваше цялата й периферия.

Ричър продължи по балкона, докато най-сетне не откри това, което търсеше. Прозорче с матирано стъкло. Баня. Ричър извади дебитната си карта и я пъхна в процепа между прозореца и рамката. Той я размърда леко и успя да отвори прозореца, след което повдигна горната му секция и надзърна вътре. Видя вана. Мивка. Тоалетна. Но не и хора. Ричър отвори прозореца докрай и влезе вътре. Отиде до вратата, открехна я внимателно и не видя никого. Ричър продължи до площадката на стълбите. Тя бе широка, имаше формата на буквата И, и парапет с богата украса, който много наподобяваше този на балкона отвън. Фоайето бе точно под него. От партера долитаха гласове. Трима мъже. Те звучаха познато. И гневно.

Ричър се промъкна тихо по стълбите. Движеше се плътно покрай стената, където вероятността някое стъпало да проскърца бе най-малка. Той стигна фоайето и продължи към първата врата вдясно. Мъжете зад нея вече крещяха. Ричър позна гласовете, тъй като ги бе чул на церемонията пред затвора.

— Вината е изцяло твоя — извика Брокман. — Ако не бе изпаднал в паника и не се бе скрил като уплашено момченце, щяхме…

— Пак преувеличаваш до небесата. — Гласът принадлежеше на мъжа, който бе излязъл от онази тента и се бе престорил на Бегович. — Да, уплаших се. Не съм глупав. Но продължих да работя. Поднових контактите. Доставките продължават от този следобед. Получих по-добри цени от двама клиенти. Търсенето не намалява. А ние разполагаме с всичко необходимо да продължим с доставките. Единственият въпрос е колко пари искаме да спечелим.

— Но Ричър те видя.

— И?

— Видял е и онази снимка. Знае, че не си Бегович.

— Не сте унищожили снимката, така ли?

— Не успяхме.

— А подменихте ли пръстовите отпечатъци?

— Да.

— В архива по делото няма ДНК проба на Бегович. Следователно никой не може да докаже, че аз не съм Бегович. Трябваше да го обсъдите с мен още в началото. Щях да ви кажа. Няма никаква опасност. Особено след като Бегович ще бъде заключен в карцера до час. А утре ще бъде разфасован на части. Ричър не може да направи нищо, за да го предотврати.

Ричър отвори вратата и влезе. Той се озова в кухня, която явно е била реновирана неотдавна. Плотовете бяха от мрамор, а шкафовете — от бяла дървесина и полирана стомана.

Край барплота бяха насядали трима мъже на високи столчета. Тримата се обърнаха едновременно.

Брокман се изправи.

— Ричър? Какво правиш тук, по дяволите?

Ричър преодоля разстоянието между тях с две крачки и удари Брокман в лицето. Домакинът залитна назад, удари се в плота и се свлече на земята между двамата си приятели. Ричър се обърна към непознатия, който се представяше за Бегович.

— Как е истинското ти име?

Мъжът слезе от стола и се озъби:

— Майната ти!

— Колко оригинално! Сигурно си отнесъл доста бой в училище!

Ричър го удари в стомаха. Мъжът се сви надве, а Ричър заби лакът в тила му. Краката на противника му се подгънаха и той се стовари по лице на пода.

Ричър се обърна към Хикс, който държеше телефон в ръка. Той не помръдна от стола си и заяви:

— Не ме гледай! Нищо няма да ти кажа!

Хикс натисна клавиатурата на телефона три пъти. Ричър го грабна от ръката му. На дисплея бяха изписани три цифри: 911. Но Хикс не бе успял да позвъни. Ричър хвърли телефона на пода и го смаза с пета, след което заобиколи барплота и се насочи към чекмеджетата. Започна да ги отваря едно по едно, докато най-сетне не откри това, което търсеше. И извади малък нож. Острието му бе дълго седем-осем сантиметра. Ножът обаче бе много остър. Той бе предназначен за фина работа. Белене. Кълцане. Ричър го вдигна, за да може Хикс да го разгледа добре, и каза:

— Наблюдавах те на сцената тази сутрин. Имаше вид на човек, който се забавлява. Обича вниманието. Камерите. Отговори ми на следния въпрос: ще останеш ли все така фотогеничен, ако отрежа носа ти и те накарам да го изядеш?

Ричър остана в голямата бяла къща по-малко от десет минути. Когато излезе, той държеше в ръка служебен пропуск за затвора и ключ от автомобил. Отиде до беемвето на Хикс и отвори шофьорската врата. После се наведе и натисна един бутон, разположен на тавана, точно до огледалото за обратно виждане. Двете крила на портала започнаха да се отварят навътре към алеята за автомобили. Ричър извика Морис, който вече можеше да излезе от скривалището си сред дърветата. После отиде до края на алеята и извика Хана. Тя трябваше да свали възглавницата от стената, да отвърже одеялото от задната броня и да докара фолксвагена пред къщата.

Хана паркира пред стълбите, които водеха към входната врата. Джед се бе преместил на седалката до нея. Морис пристъпяше нервно до задната врата на фолксвагена.

— Добре — започна Ричър, — ето какво е положението. Джед, баща ти е жив. Ще се опитам да го опазя, но няма да те лъжа. Баща ти е загазил здравата, а не разполага с много време. Затова не мога да ти обещая нищо. Хана, трябва да заведеш Джед в „Ривърсайд Лодж“. Вземи му стая. Използвай името Джей Пи Слу. Плати в брой. Свържи се с Хеъруд. Кажи му да извика федералните. И да започне от тук, от тази къща. Ако не пристигна в хотела до два часа, напуснете града и не се връщайте. Морис беше прав, но само донякъде. Нещо наистина убива затворниците в „Минерва“. Но не са наркотиците.

Ричър взе възглавницата и се върна при беемвето. Той вече бе разгадал кои копчета да натисне и как да регулира седалката, за да се намести зад волана. Хана седна до него и заяви:

— Отново се опитваш да ме зарежеш. Лош навик.

— Не те зарязвам — отвърна Ричър. — Този път не можеш да дойдеш с мен. Трябва да се справя сам. А ти трябва да се погрижиш за Джед. Ако нещо се обърка, ако не спася баща му, той ще има нужда от помощта ти.

— Баща му наистина ли е жив?

— Така смятам.

— Къде е?

— В затвора.

— Кой се представя за него?

— Някакъв тип на име Карпентър. Но не съм убеден, че това е истинската му самоличност. Той е посредникът между „Минерва“ и хората, на които доставят стоката си. Карпентър измамил някакъв клиент в Парагвай преди десет години. Очаквал той да умре в затвора, но не се получило. Човекът се върнал в Щатите и сега търси разплата. Шефовете на „Минерва“ не могат да се отърват от него, защото имат нужда от контактите му. А Карпентър има нужда от нова самоличност. Възползвали са се от освобождаването на Бегович, за да го заменят с Карпентър, който пък се уплашил и се скрил в затвора. Останал там чак до днешната церемония. Дани Пийл забелязал несъответствието в счетоводните документи. Започнал да рови и навързал нещата. Казал на Анджела, а тя казала на Сам. Знаеш останалото.

— Къде са онези мръсници от „Минерва“ сега? Хикс, Брокман и Карпентър.

— В къщата. В кухнята.

— Не можем да ги оставим без надзор.

— Никъде няма да ходят.

— Сами, да. Но ако някой от хората им дойде да ги потърси?

— Затова Хеъруд трябва да се свърже с ФБР.

— Ами ако те се спасят, преди да се появят федералните?

— Трябва да поемем този риск. Не мога да остана и да ги охранявам. Трябва да се добера до Бегович.

— Аз ще ги наблюдавам. Няма да се скрия някъде и да оставя вратата им за бягство широко отворена. Те убиха Сам. Няма да мръдна от тук, докато ченгетата не ги арестуват. Това е мое решение. Готова съм да поема рисковете. Освен това съм въоръжена, не се страхувам да използвам зиг-зауера си. Снощи се убеди в това.

Ричър не отговори.

Хана продължи:

— А младежът, който се мотае наоколо? Той революционер ли е? Или просто не знае как да се облича?

— Това е Морис. Той е журналист и изглежда безвреден.

— В такъв случай може да се погрижи за Джед.

— Предполагам.

— Джед беше прав. Ще убият баща му. А аз не виждам как можеш да ги спреш.

— Имам една идея.

— Бегович се намира в затворническа килия. Не можеш да влезеш и да го измъкнеш. Нали го знаеш? Сам проучваше различни опити за бягство. Хората планират такива неща с месеци. Наблюдават. Търсят пропуски в работата на надзирателите. Повредено оборудване. Строителни грешки. Уязвими служители, които току-що са се развели, прекаляват с алкохола, вземат наркотици, играят хазарт или са затънали в дългове. Трябва и късмет. Въпреки това деветдесет и девет процента от всички опити за бягство се провалят.

— Моите шансове са много по-високи.

— Наистина ли? Защо смяташ така?

— Харолд не носеше брачна халка. Освен това видях четири триъгълника от трева.

Ричър паркира беемвето на алеята пред дома на Харолд. Самата къща бе малка и занемарена. Едноетажна, с напукана боя, мръсни прозорци, миниатюрна веранда и занемарен двор, обрасъл с бурени. Ричър започна от пощенската кутия. Тя преливаше. Ричър не обърна внимание на писмата, които откри вътре, а просто взе ластика от първата купчина, на която попадна, и тръгна към задната врата. Лесно откри кой ключ да използва от ключодържателя, който извади от възглавницата. Най-издрасканият от употреба. Ричър влезе, прекоси бързо кухнята и продължи по коридора, докато не попадна на спалнята. Отвори гардероба и видя един костюм. Черен.

На закачалката до него стоеше бяла риза. А в едно от чекмеджетата — навита на руло вратовръзка. Също черна. Дрехи за погребение, помисли си Ричър. Това не го притесняваше. Той се преоблече в дрехите на Харолд и прибра своите неща в калъфката. После отиде в гаража.

По принцип вътре имаше място за три коли, но две от клетките бяха заети от лостове, щанги, тежести. Стените бяха покрити със снимки, на които Харолд, облечен в странни еластични екипи, вдигаше най-различни тежки предмети. Трактори. Гуми. Селскостопански животни. Пита сирене. Третата клетка бе празна. На пода имаше петна от масло. Разлята боя. Следи от други течности, отдавна засъхнали. Но нямаше дневник. Нямаше следи от монтьорска дейност. Ричър отиде до малкия работен плот и взе нож, отвертка, чук и изолирбанд.

Когато се върна в колата, Ричър извади останалите пари от портфейлите. Нави банкнотите на снопче, което стегна с ластика, и ги прибра в джоба си. В калъфката останаха само инструментите и зиг-зауерът. Накрая Ричър окачи служебния пропуск около врата си и потегли към затвора.

Малката тълпа се бе разотишла. От надзирателите и телевизионните оператори нямаше и следа. Единствените хора, останали пред затвора, бяха хамалите, които сновяха наоколо, събираха столовете и демонтираха оградата. Тентата продължаваше да закрива входа, макар да не изглеждаше така добре, както сутринта. Покривът й бе провиснал, страните се поклащаха на вятъра. Сцената бе разглобена, а частите й бяха натоварени на камион, паркиран до оголеното й скеле. Ричър паркира до камиона, слезе от беемвето и започна да снове наоколо и да наблюдава строго хамалите, сякаш им бе началник. А те на свой ред извърнаха поглед и се престориха, че не го виждат.

Ричър тръгна към входа, като се навеждаше от време на време, сякаш инспектираше нещо. Той подхвърли незабелязано снопчето банкноти до оградата, после тръгна обратно към беемвето. Когато я приближи, Ричър се обърна към тримата работници, които стояха най-близо до него.

— Ей! — извика им той. — Вие тримата! Стига сте се размотавали! Свалете онази тента. Скоро ще започнат да пристигат посетителите. Как ще минат през входа?

Хамалите изсумтяха нещо, но изпълниха нареждането му. Ричър взе калъфката от колата и я отнесе до камиона, паркиран до сцената. Той отвори вратата и остави калъфката на дясната седалка. Накрая отстъпи назад и впери поглед в работниците. И зачака. Две минути по-късно един от тях забеляза парите. Пристъпи по-близо до тях. Наведе се да ги вземе. Но алчността бе затъмнила разума му. Той бе стигнал прекалено близо до оградата. Подземните датчици бяха регистрирали стъпките му. Те мигновено изпратиха сигнали до компютрите в контролната зала. Прозвуча сирена. Грейнаха червени светлини. Всички прожектори в затвора се включиха едновременно. Всички близки камери се завъртяха на стълбовете си, за да предоставят на операторите възможност да разгледат причината за проблема от най-подходящия ъгъл.

Ричър скочи зад волана на камиона, запали двигателя и включи на задна. Насочи се към участък от оградата, разположен до най-близката наблюдателна кула. После хвана калъфката, захапа я и се покатери на покрива на камиона. Пресегна се и се хвана за една метална греда от конструкцията на кулата, оттласна се с крака и се набра с ръце. Главата му се показа над парапета. Никой не го видя. Кулата бе празна. Никъде не се виждаше човек с оръжие или в униформа.

Ричър погледна надолу, но вече откъм страната на двора. Триъгълникът от трева се намираше точно под него, завъртян под ъгъл от около шейсет градуса. Тревата изглеждаше също толкова тучна и зелена, колкото му се бе сторила отвън. От мястото, на което бе застанал, Ричър видя сега, че тухлите, оградили триъгълника, са боядисани в червено. Цвят, който служеше като предупреждение всички да се пазят от това място. Заради предназначението му. Триъгълникът играеше ролята на мишена, по която надзирателите да отправят предупредителните си изстрели. Земята отдолу бе мека, а това изключваше опасността от рикошети. Сравнително неотдавна тук бе избухнал затворнически бунт. Хана бе открила информация за това. Но в добре поддържаната трева наоколо нямаше и следи от куршуми. Следователно кулите не се използваха по предназначение освен като декор за публичните прояви на Хикс. В наши дни ставали въпрос за наблюдение и проследяване, основната част от работата се върши от електроника — камери и датчици. Ричър се усмихна. В армията добре знаеха, че в някои случаи нищо не е в състояние да замени човешкото око.