Без план Б

47

Ричър пренесе Хана през разбитата порта и я положи на пода в товарното отделение на микробуса, който бе взел в затвора. Бегович, който го следваше по петите, остави тялото на Джед до нея. Морис вървеше най-отзад. Той не искаше да остане сам в двора в компанията на двама мъртъвци.

Ричър затвори вратите и се обърна към Бегович.

— Можеш ли да караш?

— Предполагам. Едно време можех. Но това беше преди шестнайсет години.

— Принципът е същият. — Ричър му подаде ключовете и каза: — Мини един километър по този път, отбий встрани и ме изчакай.

Ричър проследи с поглед отдалечаващия се микробус и помоли Морис за телефона му. Набра 911. Дежурният оператор вдигна на второто позвъняване.

— Трябва ми полиция — заяви Ричър. — И свещеник, ако можете да го уредите. Един човек претърпя злополука в двора си. Казва се Бруно Хикс. Все повтаря, че е вършил големи злини. Твърди, че иска да се изповяда. Изглежда искрен.

— Адресът, на който се случила злополуката? — попита операторът.

Ричър прочете адреса, изписан върху табелката на стената до портата на имението.

— Името ви, господине?

— Чивингтън. Джон Чивингтън.

— Добре, господине. Не мога да ви помогна със свещеника, но ще изпратя полицаи. И спешна помощ. Останете на място. Скоро ще пристигне помощ.

Ричър затвори и върна телефона на Морис.

— Какво ще правим сега? Аз да остана ли, или да си тръгна? — попита журналистът.

— От теб зависи. Още ли се интересуваш само от „Минерва“? Или ще намериш време за един материал, посветен на корумпирани ченгета?

Седем минути по-късно пристигна един полицейски автомобил. Додж чарджър. Чисто нов. Без отличителни знаци. На таблото му обаче проблясваше синя лампа. Движеше се доста бързо. Шофьорът спря до черния микробус, който бе разбил портата на Хикс. Вратата се отвори. От колата слезе полицай. Той бе около шейсетте. Униформата му бе идеално изгладена, но тясна на кръста. Ченгето извади пистолета си и хукна към къщата.

Полицаят заобиколи къщата и излезе на задната веранда. Погледна двата обгорени трупа. Този на Емерсън още димеше. Ченгето прекоси моравата и се качи на сцената. Хикс започваше да се съвзема. Полицаят го зашлеви. Отново и отново. Същински вихър от къси, резки плесници.

— Бруно, какво е станало, по дяволите? Кой се обади на деветстотин и единайсет?

Хикс не отговори. Просто не бе в състояние.

— Какви са тези трупове? Как увисна тук? Къде са ти дрехите, по дяволите?

Хикс само примигна.

— Има ли още? Има ли живи?

Хикс изсумтя.

Ченгето заговори по-тихо:

— Бруно, какво им каза?

Хикс се опита да вдигне рамене, но не успя.

— Концентрирай се! Хайде! Важно е! Какво знаят?

Хикс поклати глава.

— Знаят ли нещо?

Хикс отвърна с тих, дрезгав глас:

— Знаят всичко.

Полицаят отстъпи крачка назад и въздъхна:

— Благодаря ти, че беше откровен, приятелю. Добре си прекарахме. Съжалявам, че не може да продължи, но всяко хубаво нещо има своя край.

Ченгето прибра пистолета в кобура си. Извади чифт латексови ръкавици от джоба. Сложи ги, наведе се и вдигна единия си крачол. От кобура, закрепен над глезена, извади малък сребрист револвер. Вдигнато, насочи го към слепоочието на Хикс и каза:

— Ще го направя бързо.

— Спри!

Ричър излезе иззад бара. В ръката си държеше зиг-зауер, насочен право в гърдите на униформения.

Полицаят вдигна ръце и отстъпи назад.

— Хвърли оръжието.

Полицаят се подчини.

— А сега и другото.

Полицаят хвърли и служебния си пистолет.

Иззад другия край на бара излезе Морис. В ръцете си държеше мобилния си телефон. Той пристъпи достатъчно близо, за да прочете името на полицая върху униформата му.

— Поздравления, Моузли. Чудесно представление. Ти ще отидеш в затвора, а аз ще спечеля „Пулицър“. Ще публикувам този запис в интернет. Това е шедьовър на самообвинението. Може да се наложи да закрия някои части от тялото на господин Хикс. Не искам някой да възприеме този клип като комедия.

Елегантно облеченият младеж в „Ривърсайд Лодж“ засия от щастие, когато получи ключа от своя фолксваген, и уведоми Ричър, че може да ползва неограничен брой стаи в северното крило за неограничен брой нощувки. Ричър се задоволи само с четири, и то само за една нощ. Този път той се нуждаеше от една магнитна карта.

Морис остана в имението на Хикс, за да дочака федералните агенти, след което започна да планира пътуване до Вашингтон. Хана и Бегович останаха в хотела. Ричър заведе Джед на кратко пътуване до града с пикапа на Сам Рот. Първо се отбиха в една дрогерия, в която Ричър влезе сам. А после отидоха до онази стара бензиностанция, превърната в закусвалня. Джед си поръча двоен бургер без никакви зеленчуци, също като Ричър. Хлапето погълна своя, преди да стигнат паркинга на хотела.

На следващата сутрин Ричър отново качи Джед в пикапа. Двамата взеха колелото от скривалището, в което го бе оставило момчето, и поеха към хотела. Когато пристигнаха, куриерът от Джаксън вече ги очакваше на паркинга. Джед слезе от кабината. Куриерът взе колелото от товарния отсек на пикапа и започна да го оглежда сантиметър по сантиметър.

— Съсипал си го! — каза той. — Издраскал си боята. Сплескал си седалката. Изкривил си кормилото. Огънал си каплите. Съсипал си колелото! То не струва нищо! Копеленце мръсно!

— Направих всичко по силите си, за да се грижа добре а него — отвърна Джед. — Съжалявам, ако има някакви щети.

— Каква полза от твоите съжаления? — Куриерът блъсна Джед в гърдите. — Нещастно…

Ричър излезе от пикапа.

Куриерът грабна кормилото и забърза към комбито, паркирано до входа на хотела.

— Ей, приятел, най-обикновено недоразумение. Благодаря, че го върна. Време е да тръгвам.

Младежът качи колелото в багажника и седна зад волана. Той запали двигателя, включи на задна, след което промени посоката и се понесе към изхода на паркинга.

Ричър и Джед стояха един до друг, докато колата не се скри от погледа им. Тогава Ричър връчи на Джед малка хартиена торба, която бе взел от дрогерията. Джед я отвори. В нея имаше сгъваема четка за зъби.

— За следващото ти пътуване с „Грейхаунд“ — каза Ричър. — Побира се по-добре в джоба от стандартните четки.

— Благодаря.

— Успех с баща ти. Надявам се нещата да се получат.

— Отиваме в Колорадо. Хана каза, че можем да отседнем в дома на Сам, докато татко си намери работа.

— Домът на Сам е много хубав. Обзалагам се, че ще останете доволни.

— Ти също ли идваш в Джерардсвил?

— Аз ли? Не.

— Защо? Нали каза, че там е хубаво?

— Хубаво е. Но вече съм бил там. Време е за нещо ново.