Без план Б

26

Бе въпрос на баланс.

И той възникна, тъй като гостите на церемонията, която щеше да се проведе на следващия ден, трябваше да бъдат разделени на две групи. Тези, които щяха да присъстват лично. И онези, които щяха да я наблюдават от разстояние. По телевизията или онлайн. Проблемът се криеше в това как да се представи еднакво добре и пред двата вида аудитория. Останеше ли прекалено статичен, щеше да изглежда скован пред живата аудитория. Но ако говореше и жестикулираше прекалено оживено, щеше да заприлича на маниак на екрана. Камерите щяха да подскачат насам-натам, за да уловят движенията му. Щеше да изглежда така, сякаш е изпаднал в бяс. Никой не му го каза в очите — всички твърдяха, че речта му е била истински триумф, — но Бруно Хикс смяташе, че точно така е изглеждал предишния път, когато невинно осъден излезе на свобода. Защото тогава наистина се увлече. Попи енергия от събраните хора: Преля от ентусиазъм. Въодушеви се прекомерно. Като човек, който се забавлява без задръжки и се чувства отлично на момента, но следващият ден определено не е никак забавен. А благодарение на Ютюб въпросният следващ ден щеше да остане завинаги онлайн и за следващите поколения.

Решението се криеше в по-добрата подготовка. Хикс не се съмняваше в това. Той вече бе научил думите си наизуст. И щеше да изнесе зашеметяваща реч. Да се погрижи да завладее и двете аудитории едновременно. Реалната и виртуалната. Това щеше да бъде невероятно постижение. За целта той разработи нова система. Комбинация от стара и нова технология. За начало Хикс нареди на служителите от поддръжката на затвора да монтират огромни огледала на една от стените в заседателната зала. А после те трябваше да поставят две малки видеокамери, предназначени по принцип за по-динамични спортове. Като ски, планинско колоездене или рафтинг. Хикс не се интересуваше от здравината им. Не се интересуваше дали работят под вода. Важното бе, че те се активираха гласово. Затова той постави едната камера върху обикновен статив до себе си и го насочи към огледалото, за да е наясно какво ще виждат гостите. А после монтира другата върху мини статив, разположен вдясно от трибуната. Тази камера бе насочена право към лицето му. Тя го показваше в едър план, както често правят операторите от новинарските емисии. Хикс възнамеряваше да задейства двете камери едновременно само с гласа си. Да произнесе речта си няколко пъти, като използва различни изражения, жестове, движения. А после да изгледа записите на екрана на своя компютър и да избере най-добрата комбинация.

За целта Хикс бе отделил два часа и бе предупредил секретарката си да не го безпокои, освен ако в затвора не избухне бунт. Той се качи на сцената, включи камерите и тъкмо да започне записа, когато вратата на конферентната зала се отвори.

Хикс се обърна и извика:

— Какво има?

В стаята влезе Деймън Брокман. Той спря сравнително далече от сцената и каза:

— Оказа се прав.

— Разбира се, че съм прав — отвърна Хикс, погледна обектива на по-близката камера, отвори уста, но спря и попита: — За какво съм излязъл прав?

— За онзи скитник от Колорадо. Ричър. Опитал се е да дойде тук.

— Опитал се е?

— Хората ни на бензиностанцията на Двайсета магистрала са го видели.

— Спрели ли са го?

— Идентифицирали са го.

— Добре, това означава, че са го видели. Питам дали са го спрели.

— Нямаме връзка с тях, откакто изпратиха снимката му. Вероятно го обработват в момента. Изпратих Харолд да им помогне.

— Харолд?

— Харолд Кийн. Момчетата го наричат Дребосъка. Видиш ли го, веднага ще го познаеш. Работи при нас от десет години. Прехвърлихме го от Атланта. Висок почти два метра, тежи сто и четиресет килограма. Докато е работил в Джорджия, е спечелил сребърен медал от „Най-силният човек в Америка“. Две години поред.

— Само сребърен?

— Бруно, направи ми услуга. Не го казвай пред него.

— Голям кибритлия, а? Добре. Но ще му трябва време, докато стигне там. Изпрати и хората от „Мегамарт“. Пътният възел с магистрала шейсет и едно е много по-близо.

— Непременно.

— И отзови хората от автогарата в Джаксън. Няма смисъл да остават там.

— Ще им изпратя съобщение. А хората от онзи участък в ремонт на магистрала осемдесет и седем?

— Остави ги засега. За всеки случай. Докато не се уверим, че проблемът с този Ричър е решен.

— Ясно.

— Добре. Изпрати съобщенията. А после можеш да се върнеш и да изгледаш репетицията ми за утре.

— С удоволствие, но съм затрупан с работа. Изникнаха какви ли не проблеми. За съжаление, ще трябва да се заема с решаването им и да откажа това примамливо предложение.

Следващата задача на Ричър бе да провери дали човекът, когото първо бе ударил, още е жив.

А той наистина беше жив. Имаше пулс. Съвсем слаб, но все пак пулс. Ричър пет пари не даваше дали мъжът е жив, или не. Но само на емоционално ниво. Проблемът бе чисто рационален. Той трябваше да знае дали има работа с боклук, от който да се отърве, или с противник, когото да остави извън играта.

Ричър прибра пистолетите на двамата, които продължаваха да лежат в безсъзнание. Намери и телефоните им, хвърли ги на земята и ги смачка с тока на обувката си, а след това запрати парчетата през оградата. После с помощта на Хана прерови джобовете им. Не откри нищо изненадващо в тях. Всеки носеше портфейл с банкова карта, шофьорска книжка и служебен пропуск от „Минерва“. Единият разполагаше с две банкноти от по двайсет долара, другият — с шейсет. Ричър прибра парите. Трябваше да си купи нови дрехи. Той взе и ключа за кола, който откри. Върху масивната пластмасова кутийка стоеше логото на „Мъркюри“, а на ключодържателя до нея бе окачено дистанционно.

Ричър свали обувките и на двамата, след което ги хвърли през оградата. После свали джинсите и тениските им, които последваха обувките. Накрая свали и чорапите им. Те бяха дебели, плътни, от здрава материя. От онези, които носят планинарите или хората, които практикуват по-динамични спортове. Чорапите бяха леко влажни, но Ричър не обърна внимание на това и изпробва здравината им. Дръпна ги силно, за да види докъде ще се разтегнат. Или скъсат. Те поддадоха малко, но издържаха. Ричър предположи, че ако не друго, това поне ще ги забави малко, затова използва чорапите, за да завърже глезените, а после и китките им зад гърба. Накрая замъкна мъжете до основата на стената, където вероятността някой да ги открие бе най-малка. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато му хрумна нещо.

— Хана? — каза Ричър. — Ще дойдеш ли с мен за минутка?

Ричър тръгна към паркинга, разположен встрани от сградата. Един от автобусите бе заминал, но останалите десет си стояха в същата стройна редица. Не се виждаха никакви пътници. Нито шофьори. Нито случайни минувачи. Ричър помоли Хана да се оглежда, докато той пробва дръжките на вратите на багажните отделения на най-близкия автобус. Те бяха по три от всяка страна, разположени ниско долу, под прозорците. Всичките бяха заключени. Ричър опита късмета си със следващия автобус. Неговите багажни отделения също бяха заключени. Никакъв късмет и с третия автобус. Четвъртият обаче бе по-стар модел. Той идваше от Британска Колумбия, Канада, ако се съдеше по номерата му. Вратата на първото отделение не бе заключена. Тя се отвори без никакво усилие. Ричър се върна бързо до задния двор. Изправи първия служител на „Минерва“, който още не бе дошъл на себе си, метна го на рамо и го понесе към автобуса. Напъха го през вратата на багажното. Върна се за втория. Сложи го до неговия колега и затвори вратата. После я притисна с коляно и дръпна силно дръжката, след което я завъртя няколко пъти. Накрая механизмът се счупи и тя остана в ръката му. Ричър повтори операцията и с останалите пет дръжки, след което запрати всички през оградата. Когато приключи, тръгна обратно към бензиностанцията.

Ричър влезе в тоалетната, за да си измие ръцете, след което се насочи към магазина. Там имаше щанд с работно облекло, предназначено най-вече за шофьори на камиони. Той си избра чифт панталони, които му изглеждаха достатъчно дълги, тениска, бельо и — тъй като и преди бе идвал в Мисисипи — тънко найлоново яке. Накрая взе пътен атлас на щата и две големи чаши кафе. Плати за всичко с парите, които бе открил в джобовете на двамата служители на „Минерва“, след което излезе навън и отиде при Хана, която го чакаше до пикапа.

Хана прие кафето с удоволствие, но остана изненадана, когато Ричър се настани на дясната седалка и разположи атласа върху централната конзола между тях.

— Защо си прахосваш парите за такива неща? — попита тя. — Телефонът ми може да ни отведе където поискаме.

— Не го взех, за да се ориентираме по него.

Ричър отвори на атласа на страницата с бензиностанцията, на която се намираха в момента. Тя бе разположена близо до западната граница на щата — реката — и приблизително на половината разстояние между Мексиканския залив на юг и Тенеси на север. На изток се намираше Джаксън, приблизително на една трета от разстоянието, което ги делеше от Алабама. Уинсън бе разположен на югозапад, сгушен в отдавна пресъхнал ръкав на Мисисипи.

— Човекът от „Минерва“ каза, че са изпратили десет души да следят за мен. Според него те били разделени на двойки, което означава пет наблюдателни поста. Ние знаем за два от тях. Този тук и онзи в автогарата в Джаксън. Трябва да открием останалите три.

— Добре. Явно са очаквали да дойдем по Двайсета магистрала, но не биха могли да бъдат сигурни, че ще спрем на тази бензиностанция. Не и ако не са наясно с начина, по който сменяш гардероба си. Ако не трябваше да спираме, за да си купиш дрехи, щяхме да продължим и да завием на юг ей тук. По Шейсет и първа магистрала. — Хана прокара пръст по една линия на картата. — Логичният избор да се опитат да ни спрат е някъде по-надолу.

— Не. Ще изберат място, където се пресичат две магистрали. Няма откъде да знаят, че ще ме закараш чак до Уинсън. Затова ще предположат, че или съм откраднал кола, или пътувам на автостоп. Ако съм откраднал кола, ще завия точно там. Ако някой ме е взел на стоп западно от тук и продължава към Джаксън или Меридиън, или дори Таскалуса и Бирмингам, пак ще ме остави там. И аз ще търся с кого да продължа нататък именно на това място.

— Звучи логично. — Хана извади химикалка от чантата си и огради мястото, където магистрала 61 пресичаше магистрала 20. — Да го наречем капан номер три. А сега, ако бяхме избрали маршрут, който да минава през централната част на страната, от Колорадо през Канзас и Мисури, щяхме да пристигнем в Джаксън по Петдесет и пета. Отново трябва да свърнем на запад. Има само един маршрут, който води оттук към Уинсън. Следователно следващият наблюдателен пункт трябва да е разположен някъде по този път.

Ричър взе картата, огледа я внимателно, след което посочи една точка в покрайнините на града.

— Тук! Виж релефа. Земята се издига само с трийсетина метра, но това е най-стръмният хълм в радиус от двеста километра. Достатъчно стръмен е, за да накара камионите да намалят, а с това да забави и целия трафик зад тях. Бавно движещите се коли се по-лесни за наблюдение. И за спиране.

Хана огради мястото, което Ричър бе посочил.

— Добре, това е номер четири. Къде е номер пет?

— В Джаксън.

— Смяташ ли? Защо им е да пращат още един екип там? Нали вече наблюдават автогарата?

— Така е. Ами ако пристигнат с влак? Или с кола? Как ще изминат останалата част от пътя до Уинсън? Трябва да има някакъв автобус. Местна линия, собственост най-вероятно на „Минерва“. Не бих се учудил и ако притежават хотелите в близост до затвора.

— Могат ли да го направят?

— Разбира се. Защо да печелят само от затворниците, след като могат да спечелят и от посетителите?

— Звучи цинично — Хана застина с химикалката, надвесена над картата, — но предполагам, че си прав. Къде ли в Джаксън спира този автобус?

— Няма значение. И бездруго нямам намерение да ходя в Джаксън. Градът остава прекалено встрани от маршрута ни. Но ще се погрижа за кръстовището на двете магистрали и за хълма.

— Ще се погрижиш? Искаш да кажеш, че ще ги избегнеш?

Ричър поклати глава.

— Основи на военната тактика. Получиш ли възможност да отслабиш редиците на врага, непременно се възползвай от нея.

— О! Ще отслабим врага, така ли? Чудесно! И аз участвам. Само кажи какво трябва да направя.

— Да намериш хотел. Само за тази вечер.

— Добре. В Уинсън? Там ли ще отидем, когато приключим с отслабването на врага?

Ричър отново поклати глава.

— Не. Искам да помислиш върху нещо. Върху възможността да прекараш следващите няколко дни на друго място. Сама. Два-три дни.

— Как ли пък не! Никъде няма да ходя без теб! Не може да ме използваш, за да те докарам до тук, а после да ме зарежеш! Не е честно!

— Не съм те молил да ме караш до тук. И не те зарязвам. Сега обаче разполагаме с нова информация и трябва да действаме според нея. Да действаме умно.

— Каква нова информация?

— Изгубихме елемента на изненада. Шефовете на „Минерва“ знаят, че идвам. Знаят името ми. Разполагат с описанието ми. С актуална снимка. Тези хора не са никак глупави. И в момента ме издирват. Останеш ли с мен, това ще те изложи на голяма опасност. Много по-голяма.

— Добре, рискът е нараснал. Това ми е ясно. Но знаеш ли какво? Мога да поема каквито си искам рискове. Няма ти да решаваш вместо мен.

— Не решавам, просто те съветвам. Целта ти е да спипаш хората, които убиха Сам. Не можеш да я постигнеш, ако преди това те убият и теб. Затова е по-добре аз да продължа сам, да проведа разузнаване, така да се каже. Да се огледам, да преценя ситуацията. Да разчистя изпълнителите от по-ниските нива, на които се натъкна. И когато рискът спадне, ще те повикам. Ти ще се присъединиш към мен и двамата заедно ще стигнем до истината.

Хана замълча за миг, след което заяви:

— Казваш, че рисковете са се увеличили. Ето какво не разбирам. Ако си прав, хората на „Минерва“ са убили Анджела, защото тя е открила нещо нередно в счетоводството им. А после са убили Сам, защото Анджела е споделила информацията с него. Защо преследват теб? Каква е връзката? Какво не ми казваш?

Ричър замълча секунда-две и разказа на Хана какво се бе случило в Джерардсвил, след като бе станал свидетел на убийството на Анджела, която бе блъсната пред автобуса. Разказа й как бе последвал мъжа със суичъра. Как бе взел от него чантата на Анджела. Как бе погледнал вътре и бе открил плика. Как се бе появил съучастникът на убиеца с краденото беемве. И как двамата се бяха измъкнали след срутването на аварийната стълба.

Хана удари Ричър по рамото.

— Защо пазиш всичко това в тайна? Малко ли рискувах заради теб? Не заслужавам да ме държиш на тъмно.

— Ами ако онези двамата се бяха озовали в болницата? — сви рамене Ричър. — Или дори в моргата?

Хана замълча, след което заключи:

— Предполагам, че си прав. Разбирам защо не искаш никой да знае. Но не това е важното в случая. Добре, двама служители от „Минерва“ са пострадали от теб. Но ти вероятно си се натъкнал на някакви улики. Това е причината да те преследват. Защо очакват да отидеш в Уинсън? Какво друго не ми казваш?

— Нищо.

— Заклеваш ли се?

Ричър кимна.

— Добре — отвърна Хана. — Може би знаят, че си ги свързал с убийствата.

Ричър поклати глава.

— Казах на полицията в Джерардсвил, че Анджела не се е самоубила, но по това време не знаех абсолютно нищо за „Минерва“. А и полицията не ми обърна внимание. Случаят с Анджела е приключен. Както и този със Сам.

— Тогава всичко се върти около чантата на Анджела. Хората на „Минерва“ са я взели, следователно в нея има нещо важно.

— Може би да, може би не. Възможно е само да са предполагали, че в чантата има нещо важно. Да са се надявали. Но това не означава, че то наистина е било там.

— Кажи ми отново какво имаше в чантата.

Ричър изброи всичко, което бе видял.

— Възможно ли е да е имало нещо скрито в хастара?

— Бях военен полицай. Знам къде хората крият разни неща.

— Добре, да се върнем на плика. Опиши ми съдържанието му отново.

— В него имаше досие на някой си Антон Бегович. Невинно осъден, който трябва да излезе на свобода утре. От „Минерва“ са поели разходите по обжалването на присъдата.

— Тези мръсници!

— Има ли нещо нередно в това невинно осъден да излезе на свобода?

— Не. Разбира се, че не. Просто… става дума за „Минерва“ При тях всичко е въпрос на реклама. Шефът им се казва Бруно Хикс. Той е доста известен. Не смее да отиде до тоалетната, без да се посъветва с някой специалист по връзки с обществеността как да се възползва от това. Обзалагам се, че са възложили на някой адвокат, който им е длъжник, да се заеме с обжалването напълно безплатно. А после ще вдигнат шум до небесата и ще представят нещата така, сякаш са ангели и светци. И всичко това, без да извадят и един цент от джоба си. Сам винаги се отнасяше с подозрение към тях.

— Защо?

— Сам често казваше, че ако нещо изглежда прекалено хубаво, за да е истина, то не е истина. Те плащат двайсет и пет процента над средната заплата за бранша. Рекламират това така, че всички да разберат. А после правят всичко възможно, за да не плащат извънреден труд.

— Къде…

— Чакай! Хрумна ми нещо. Ами ако този Бегович не е невинен? Ами ако е платил на „Минерва“, за да нагласят нещата около обжалването? А може и семейството му да е платило? После пък от „Минерва“ са опитали да изперат парите, но са допуснали счетоводна грешка. Анджела би могла да я забележи и да се досети, че става нещо нередно.

— Ако става въпрос за мръсни пари, защо изобщо им е притрябвало да ги вкарват в бизнеса? Защо просто не са ги взели?

Хана поклати глава.

— Можеш да зададеш подобен въпрос само ако никога не си купувал къща. Или кола. Или резервен чифт панталони. Голямата сума в брой привлича данъчните като червената кърпа бика. Ще ти се нахвърлят, преди да се усетиш. Не. Мисля, че тук се крие нещо. Освен това не бива да действаш сам. Ето какво ти предлагам. Идвам с теб. И докато ти си зает да отслабваш редиците на врага, както се изрази, аз ще стоя в хотела и ще се ровя в миналото на този Бегович. Ще открия всичко около процеса. Обжалването. Основанията за отмяна на присъдата. Ще разбера защо процедурата е отнела толкова време. Ще се свържа с някои от приятелите на Сам. Ще разбера какви слухове се носят в бранша. Ще открия истината.