Без план Б

35

Рецепцията на „Ривърсайд Лодж“ се отличаваше с висок сводест таван, върху който бяха изрисувани синьо небе и пухкави облачета. От най-високата точка на свода висеше пищен полилей, който се спускаше над мозайка от бели, черни и златисти камъчета, подредени във формата на компас. Самото бюро на рецепцията бе изработено от махагон. Той направо лъщеше, до такава степен бе излъскан от камериерките, които го бяха полирали през годините, а също и от гостите, които го бяха търкали с ръкави, докато уреждат разни формалности. Ричър знаеше, че хотелът би трябвало да разполага с компютри, след като Хана бе направила резервациите им онлайн, но така и не видя монитор. На рецепцията имаше само дебела книга за гости, подвързана със зелена кожа. Стар бакелитен телефон с кафяв кабел. И месингов звънец, който да привлече вниманието на персонала, в случай че във фоайето няма служители на хотела.

Ричър удари звънеца и миг по-късно от задната стаичка излезе бързо младеж на около двайсет и пет години. Той имаше руси коси, може би прекалено дълги, но грижливо сресани назад. Беше облечен в сив костюм. Ръбовете на панталоните му бяха остри като бръснач.

Ризата му бе изгладена, а възелът на вратовръзката му — стегнат.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Трябват ни две стаи — отвърна Ричър.

— Имате ли резервация?

— Не, решихме да отседнем тук в последния момент.

— Ще видя какво мога да направя.

— Младежът отвори книгата за гости и извади писалка от джоба на сакото си. — За колко нощи става въпрос?

— Ще започнем с една. А после ще ги увеличим, ако се наложи.

— Няма проблем. Стандартната ни тарифа е осемдесет и пет долара на стая за вечер.

— Да ги направим сто, но стаите трябва да са отдалечени от останалите гости.

Младежът погледна първо наляво, после надясно.

— В момента имаме само още трима гости. Всички те са настанени в близкия край на южното крило. Какво ще кажете за две стаи в далечния му край? Дори няма да разберете, че има други хора освен вас.

— Ами северното крило? Свободно ли е?

— Да, но не бих ви го препоръчал. Програмата за реновиране на стаите не е завършила.

— Няма значение.

— Честно казано, реновирането дори не е започнало. Стаите не са в добро състояние.

— Паразити ли има? Опасни ли са за здравето?

— Не. Напълно функционални са. Просто обзавеждането е малко износено.

— Същото може да се каже и за мен. — Ричър погледна табелата на стената, която сочеше към двете крила на сградата. Ако съдеше по нея, стаи от 101 до 124 се намираха в северното крило. — Дайте ми сто и дванайсет — каза той. — Моята приятелка ще вземе сто и четиринайсет. Предполагам, че са съседни?

— Точно така — кимна младежът. — Имената ви?

— Амброуз Бърнсайд. Нат Кимбъл.

Младежът свали капачката на писалката си, но Ричър се пресегна и затвори книгата за гости.

— Сто и десет долара на вечер. Ти прибираш разликата и си спестяваш грижите да записваш каквото и да било.

— Съжалявам, не мога да го направя.

— Няма такъв израз като „не мога“. Изправен си пред съвсем лесен избор. Прибираш петдесет долара, без да правиш абсолютно нищо. Или… не искаш да научиш алтернативата. Повярвай ми. Прояви разум. Вземи парите.

Младежът помълча, след което сложи капачката на писалката и каза:

— Сто и десет долара на вечер, колкото и вечери да останете. На стая. В брой. Ще платите лично на мен. Никой от колегите ми не бива да научава за това.

Ричър отброи двеста и двайсет долара и остави парите на плота. Младежът ги прибра в задния си джоб, след което отвори едно чекмедже и извади две карти.

— По един ключ за всеки?

Ричър поклати глава.

— По два.

Младежът сви рамене и извади от чекмеджето още две пластмасови правоъгълничета. Той натисна няколко бутона върху една малка машина, разположена на долния рафт на рецепцията, и сложи картите една по една в слота й. Накрая ги прибра в малки картонени пликчета и ги връчи на Ричър.

— Закуската е от шест до осем. Желая ви приятен престой.

Ричър тръгна по северния коридор. Хана го последва, като теглеше куфара след себе си. Четните номера бяха отляво, нечетните — отдясно. Двамата подминаха стая 112, която се намираше по средата на коридора, и спряха пред 114. Ричър подаде единия плик на Хана, отвори другия и извади двете карти. Той ги прибра в задния си джоб и пъхна плика в другия, при ключовете от „Уинсън Гардън“.

Хана отвори вратата на своята стая и каза:

— Ще се обадя на Дани Пийл. Ще видя дали може да се срещнем утре сутринта, преди да отиде на работа.

— Добра идея — отвърна Ричър. — И, Хана, направи ми услуга. Не бързай да разопаковаш багажа си.

— Защо? Стаите ли те притесниха изведнъж?

— Ще се върна след минутка. Тогава ще ти обясня.

Ричър се върна на рецепцията, удари звънеца и изчака да се появи елегантно облеченият младеж. После остави една от картите на плота и заяви:

— Тази не работи. Можеш ли да я препрограмираш?

— Да не би да сте я прибрали близо до мобилен телефон? Или до кредитни карти?

— Не.

— Добре, ами другата?

— Тя работи нормално. Влязох в стаята. Оставих я вътре и излязох да говоря с моята приятелка. Реших, че ще отключа с тази, но, уви, нямах късмет.

— Странно — каза младежът. — Но няма проблем. Ей сега ще я оправя.

— Стая едно две едно — каза Ричър.

Младежът натисна няколко бутона на малката машина, пъхна картата в слота и я извади. Ричър я прибра в джоба си. В следващия момент младежът извика:

— Момент! Вие сте в сто и дванайсет. Помня, защото приятелката ви е в съседната стая. Едно едно четири.

— Точно така — кимна Ричър. — Моята е едно едно две.

— Но вие казахте едно две едно.

— Имам отлична памет за числа. Много добре знам какво казах.

— Както и да е, но… аз програмирах картата за едно две едно. Сигурно съм се объркал. Върнете ми я, за да я оправя.

Ричър сви рамене, извади другата карта и я подаде на младежа, който я пъхна в машината и след малко му я върна.

— Извинявам се още веднъж — каза служителят. — Глупава грешка.

— Няма проблем — отвърна Ричър. — Числата са много близки, лесно могат да се сбъркат.

Стрелките на будилника показваха един и половина. Беше нощта на четвъртък срещу петък. Бруно Хикс още бе в леглото. Всъщност той си бе легнал преди часове, но така и не бе успял да мигне. Остана да лежи, вперил поглед в тавана, погълнат от мисли за онзи непознат, който бе нахлул в неговия град. Първо Хикс бе разсъждавал върху операцията, която трябваше да доведе до елиминирането на непознатия. И на жената, която го придружаваше. Харолд и останалите щяха да ги изненадат в стаите им в хотела. Но това трябваше да се случи в един часа, а вече бе изминал половин час. Задачата бе съвсем елементарна. Хикс трябваше да е получил някакви новини. Потвърждение, че проблемът е решен. Освен ако…

Телефонът на Хикс иззвъня. Той го грабна от нощното шкафче. На дисплея бе изписан номерът на Брокман. Хикс вдигна веднага.

— Кажи ми, че сте ги спипали!

— Случи се нещо по-добро — отговори Брокман. — Онова ченге, което е спряло пикапа, явно ги е уплашило. Изчезнали се.

— Какво означава изчезнали са?

— Няма ги в стаите им в „Уинсън Гардън“. Леглата не са докоснати. Пикапът им не е на паркинга. Явно са се измъкнали по някакъв начин.

— Сигурно са отседнали в друг хотел.

— Не и в Уинсън. Имали са резервация в „Ривърсайд Лодж“, предплатена, на името на Хана Хамптън, но и там ги няма. Звъняхме във всички пансиони в града, но не са отседнали в нито един от тях. Съобщихме имената им, дадохме описанията им. Няма ги никъде. Заминали са. Вече не са наш проблем.

Хикс остави телефона на възглавницата и затвори очи. Той си пое свободно дъх за първи път тази нощ. Усети как сърцето му започва да тупти по-слабо, по-тихо. Започна да се унася в сън. А после се изправи рязко. Отново бе напълно буден. Хикс грабна телефона и набра Брокман.

— „Ривърсайд Лодж“ — каза Хикс. — Хотелът, в който Ричър и жената са направили резервации, но не са се появили? Попита ли за гости, които са пристигнали пеша? И са платили в брой?

— Не, защо да го правя? — отвърна Брокман. — Ние знаем, че не са… По дяволите!

— Усети ли се най-после? Идеалната маневра за отвличане на внимание. Е, почти идеалната, тъй като не са отчели, че си имат работа с мен, не с вас. Вероятно са подкупили някой служител. Или пък са го заплашили. А може и двете. Върни се в хотела. Намери някой, накарай го да се разприказва. Ако Ричър наистина е в „Лодж“, изпрати Харолд и хората му. Веднага! Не искам нещата да се проточват прекалено дълго!

— Веднага се заемам. Ако се замислиш, ще се съгласиш, че това е добра новина. Ако Ричър все пак е отседнал в „Ривърсайд Лодж“ след всички тези опити да ни заблуди, мръсникът сигурно си мисли, че е в безопасност. Което само ще улесни задачата на Харолд.

Когато стрелките на часовника, вграден в арматурното табло на микробуса, показаха един и половина, Лев Емерсън седеше зад волана и чакаше на паркинга пред хотела в Сейнт Луис. В товарното пространство зад него трите възглавници бяха събрани и прикрепени здраво към стената. Така нямаше опасност да се разпилеят, да се плъзнат по пода и да съборят някой контейнер с химикали или да повредят част от оборудването. Две минути по-късно Грейбър отвори дясната врата. Той знаеше, че шефът му ще настоява да шофира въпреки недоспиването, и се бе забавил, за да му вземе голяма чаша силно кафе. Кофеин и разговори. Това бе напълно достатъчно, за да ги поддържа будни чак до Виксбърг, Мисисипи. Така поне се надяваше Грейбър.

Час по-късно, в два и половина след полунощ, шестима мъже влязоха през централния вход на „Ривърсайд Лодж“ в покрайнините на Уинсън. Първи вървеше служителят, който бе помогнал на Ричър предишната вечер. Краката му бяха боси. Той бе облечен в пижама на синьо-бели райета, а русите му коси бяха щръкнали във всички посоки. След него вървяха двама души от „Минерва“, същите, които бяха пътували до Колорадо. Следваха ги двамата, които бяха наблюдавали пътниците на автогарата в Джаксън. Мъжът, който вървеше последен, изглеждаше по-широк от двамата пред него. Той бе висок почти два метра и тежеше сто и четиресет килограма. Гърдите и бицепсите му бяха толкова големи, че ръцете му не можеха да се отпуснат свободно встрани до тялото. Освен това мъжът нямаше врат. Главата му бе обръсната. Очите му бяха малки злобни точици, потънали дълбоко под издаденото напред чело. На дясната си ръка имаше татуировка. Оригиналният надпис гласеше ХАРОЛД & МОЛИ ЗАВИНАГИ. Бе поместен в сърце, пронизано от стрела. Нескопосан опит за лазерно заличаване бе осакатил татуировката и сега от нея бяха останали АРОЛ ЛОЛИ ВИНА, а сърцето се бе превърнало в ябълка.

Харолд излезе начело на групата и побутна хлапето с пижамата към махагоновата рецепция. Младежът се засуети отзад, но извади магнитна карта от чекмеджето. Натисна няколко бутона на машинката, пъхна картата в слота и я извади. Ръцете му трепереха.

— Едно едно две — каза той. Харолд я грабна и младежът програмира друга. — Едно едно четири.

Харолд взе и нея и впери поглед в картите за миг. А после удари младежа в лицето.

Нещастникът се свлече, тялото му се просна на пода, а главата му опря в страничната стена. Харолд и останалите четирима дори не го удостоиха с поглед. Те прекосиха празното фоайе и продължиха по северния коридор. Един от тях спря пред 114, стаята на Хана. Останалите се наредиха зад Харолд пред 112, стаята на Ричър.

Харолд вдигна три пръста.

А после свали един.

И още един.

В два и половина Джед Стармър вече спеше. Той се бе свил в голямата метална кутия, разположена край езерцето в гората и използвана от пожарникарите доброволци. Чистият въздух бе оказал влияние. А също и физическата умора. Психическото напрежение. Джед спеше непробудно.

Момчето нямаше представа, че половин час по-ранно от тук бе минал рис. А преди това се бе появила черна мечка и бе душила наоколо. Бе проявила интерес към маркуча. Бутилките газ. Контейнерите с пяна. Но най-силно я бе заинтригувала миризмата, която се процеждаше изпод капака на металната кутия. Мечката спокойно можеше да вдигне капака. Тя можеше да отвори кутията, дори резето да бе пуснато. Мечката бе гладна и любопитна. Но точно в този момент вятърът промени посоката си. Животното се обърна и тръгна по пътека към мястото, където група тийнейджъри бяха спрели предишната вечер. Хлапетата бяха пили бира. Яли бургери. Захвърлили опаковките на земята. И без да го осъзнават, бяха спасили Джед от най-големия ужас в живота му.