Без план Б

4

Автобусът спря под ъгъл спрямо тротоара, сякаш бе откраднат от някой пияница и после изоставен, когато това уж невинно забавление бе започнало да губи своята невинност. Предницата на автобуса блокираше част от кръстовището. Ричър видя как номерът на автобуса, изписан на електронното табло над вратата, изчезва, заменен от ПОВИКАЙТЕ ПОЛИЦИЯ! Той видя и краката на мъртвата жена. Те се подаваха изпод автобуса почти по средата между предните и задните колела. Едната й маратонка бе изхвръкнала. Мъжът, който я бе блъснал, извади от задния джоб на джинсите си черна найлонова торба за боклук. Отвори я. Приклекна до босия крак на жената. Пъхна ръка под автобуса. Хвана нещо и го извади. Ричър видя, че това е чантата на жената. Мъжът я прибра в торбата за боклук. Изправи се. Оправи качулката си. И тръгна бавно и спокойно на юг, за да се скрие от погледите на всички наоколо.

Ричър хукна към автобуса и прекоси улицата по диагонал. Тротоарът започваше да се изпълва с хора, които излизаха от магазините, кафенетата и офисите, за да огледат тялото. Един мъж с костюм дори спря колата си и излезе, за да види по-добре. Никой обаче не обръщаше внимание на мъжа с качулката. Той вече бе достигнал периферията на тълпата. Ричър разбута зяпачите, за да си проправи път, и дори запрати един от тях по задник на земята. Мъжът с качулката остави зад гърба си и последния минувач. След което ускори крачка. Ричър го последва, като също забърза. Разблъска няколко души и хукна отново. Мъжът бе на двайсетина метра пред него. Ричър съкрати разстоянието на петнайсет метра. Четиринайсет… Тогава мъжът с качулката чу стъпките за гърба си. Погледна през рамо. Видя Ричър да го следва. И хукна, като продължаваше да стиска в ръка торбата за боклук. Той пъхна другата си ръка под качулката. Натисна уреда в дясното си ухо. Излая две-три изречения, след което свърна в уличката, появила се от лявата му страна.

Ричър продължи да тича, докато не се озова на половин метър от началото на пресечката. Тогава спря. Ослуша се. Не чу нищо, затова приклекна, пристъпи напред и надзърна зад ъгъла. Предполагаше се, че ако мъжът със суичъра е въоръжен, ще насочи пистолета си на нивото на главата му. Ако имаше нож, щеше да замахне към корема му. Но Ричър не регистрира заплаха. Не забеляза реакция. Затова се изправи и пристъпи напред.

Тази задна уличка се оказа най-чистата, по която той някога бе ходил. Стените на околните сгради бяха от светли тухли. Те изглеждаха нови, а зидовете — равни. Нямаше нито един счупен прозорец на първия етаж. Аварийните стълби бяха боядисани наскоро. От двете страни бяха подредени контейнери за боклук. При това на равно разстояние един от друг. Някои бяха зелени. Някои сини. Всичките имаха капаци. Никой не преливаше от смет, по земята също не се търкаляха боклуци.

Мъжът с качулката бе на десетина метра пред Ричър. Той бе опрял гръб на стената вляво. Изглеждаше напълно спокоен, а торбата за боклук лежеше в краката му. Ричър пристъпи към него и скъси разстоянието до шест метра. Тогава мъжът повдигна суичъра си. В колана му бе мушнат масивен черен пистолет.

— Спри! — каза той. — Това е достатъчно близо!

Ричър не спря. И съкрати разстоянието до три метра.

Мъжът постави ръка върху дръжката на пистолета.

— Спри! — повтори той. — Да ти виждам ръцете! Не е нужно някой да пострада. Трябва да поговорим.

Ричър съкрати разстоянието до малко повече от метър.

— Още някой — уточни той.

— Какво? — възкликна мъжът.

— Някой вече пострада. Жената, която бутна. Трябваше ли да го правиш?

Мъжът отвори уста, без да изрече нито дума.

— Легни на земята — нареди Ричър. — Ръцете на тила, пръстите сплетени.

Мъжът не реагира.

— Може би няма нужда още някой да пострада — каза Ричър. — Под „още някой“ имам предвид теб. Всичко зависи от следващите ти действия.

Мъжът посегна към пистолета. Беше бърз. Но недостатъчно бърз. Ричър сграбчи китката му я изви надясно, при което го завъртя с лице към стената.

— Спри! — Гласът на мъжа затрепери изведнъж. — Чакай! Какво правиш?

— Проверявам дали ти харесва — отвърна Ричър. — Няма автобус, но пък има тухли. Те би трябвало да свършат работа.

Ричър пусна китката му. Вдигна ръка. Постави я между лопатките на мъжа. И го блъсна. Мощно. Жестоко. Яростно. Много по-силно от необходимото. Мъжът с качулката направи опит да избегне сблъсъка, но нямаше никакъв шанс. Силата, която го запрати в стената, бе огромна. Лицето му се удари в тухления зид и той се свлече на земята, сякаш костите в краката му изведнъж се бяха разтопили. От раните на челото му потече кръв. Носът му бе счупен. Имаше голяма вероятност да се задуши. Или да се удави в собствената си кръв.

Ричър не се интересуваше от крайния резултат.