Без план Б

31

Търпението е добродетел, обичаше да казва бащата на Ричър. Ако беше прав, то шофьорите, които идваха откъм Уинсън този следобед, бяха презряна шайка, достойна за съжаление.

Задачата на Хана бе да блокира единствената лента за движение в стеснения участък. И тя се справи добре. Изви волана рязко надясно, спря върху банкета, включи на задна към редицата оранжеви конуси, после отново даде леко напред и повтори тази маневра четири пъти, докато пикапът не застана перпендикулярно на пътя. Позицията му бе идеална. Предницата му покриваше три четвърти от банкета. Освен това Хана не бе оставила достатъчно място някой да се промуши отзад. На всичко отгоре тя бе избрала идеалното място. От другата страна бе паркирана огромна машина за разбиване на асфалт, така че дори някой да махнеше конусите, пак нямаше да успее да мине.

Хана остана така две минути преди появата на следващия конвой. Шофьорът на пилотния автомобил приближаваше. И приближаваше. Изобщо не намали скоростта. Хана изпадна в паника за миг. Реши, че човекът няма да спре. Вече си представяше как автомобилите от колоната ще се забият странично в пикапа й. Една след друга. Удар след удар. Как ще бъде премазана. Или изгорена жива. Или и двете.

Водачът на пилотния автомобил явно се бе разсеял. От началото на ремонтните дейности той бе минал стотици пъти напред-назад по този участък. И никога не бе срещал и най-малкото препятствие. Не бе и очаквал да срещне. Затова той забеляза пикапа доста късно. Но все пак навреме. Макар и в последната секунда. Шофьорът натисна спирачката с всички сили. Колелата блокираха. Гумите поднесоха по чакъла. Но все пак той успя да закове на около метър от пикапа.

Колите, наредени зад пилотката, също спряха. Никоя от тях не се блъсна в тази отпред. Шофьорите на две натиснаха клаксоните, сякаш това можеше да помогне. Един напусна колоната, изпревари останалите и се опита да заобиколи отпред пикапа на Хана. Колата му, също пикап, излезе от банкета и заподскача встрани от пътя, по неравната ивица земя, покрита с ниски храсти. Мъжът реши, че е успял, и дори показа среден пръст на Хана. В този момент едното му предно колело попадна в дълбока дупка. Пикапът се разтресе и спря. Наклони се на една страна. Можеше да има само едно обяснение. Бе счупил полуоска. Предвид възрастта и състоянието на пикапа следващата му спирка най-вероятно щеше да бъде автоморгата.

Шофьорът изскочи от колата и се запъти гневно към вратата на Хана. Задърпа дръжката. И когато откри, че вратата е заключена, закрещя през прозореца. Стъклото се покри с пръски слюнка. Останалите шофьори наизлязоха от колите си и се присъединиха към него. Бяха поне десетина. Всички бяха излезли с изключение на водача на пилотния автомобил. Той не помръдна от мястото си, но набра 911. Реши, че така изпълнява гражданския си дълг. Когато приключи, водачът се облегна назад и впери поглед в сцената, която се разиграваше пред очите му.

Когато Ричър пристигна на мястото, зад пикапа на Хана се бяха събрали четирима души. Те се опитваха да го избутат от пътя, но без успех. От едната страна на кабината стояха трима шофьори, които не спираха да крещят, от другата — четирима.

— Стига! — извика Ричър, когато стигна на два метра от пикапа. — Стига сте викали! Връщайте се по колите си!

Шофьорът на повредения пикап изкрещя на свой ред:

— В никакъв случай! Този задник блокира пътя! Счупих си колата заради него! Трябва да си плати!

— Така ли? Това е моят пикап. Стои тук, защото аз наредих на шофьора да блокира пътя. Ако имаш проблем с това, значи имаш проблем с мен.

Ричър изгледа събралите се шофьори един по един. Спокойно. Хладнокръвно. Право в очите. Повечето от тях отстъпиха крачка назад. Само двама не помръднаха. Мъжът с повредения пикап дори пристъпи напред.

— Знаеш ли какво? Аз имам проблем. Колата ми не става за нищо! Ако ти си виновен, ще трябва да се бръкнеш дълбоко в джоба!

Шофьорите, които бяха тръгнали към колите си, мигом спряха.

Ричър посочи повредения пикап, заседнал в дупката, сякаш сам се опитваше да се зарови в земята.

— За това нещо?

Мъжът кимна.

— Съжалявам, приятел. Миналата седмица дадох последните си двайсет и пет цента за телефон. Нямаш късмет.

Мъжът замахна към главата на Ричър с дясно кроше. Ричър се наклони назад и изгледа спокойно юмрука, който премина на безопасно разстояние пред лицето му. Раменете на противника му се завъртяха от инерцията и той изгуби равновесие. Цялата му тежест падна върху левия крак. Ричър просто го подсече. Мъжът залитна напред и падна почти хоризонтално. Заби лице в чакъла. А после направи опит да стане. Ричър обаче стъпи с единия си крак между лопатките му, натисна надолу и не му позволи да помръдне.

— Момчета, помислете малко. Вие искате да тръгнете. Аз искам да тръгна. Но никой от нас не може да помръдне от тук, докато си играете на улично правосъдие.

Никой не каза нито дума. Никой не направи нито крачка. Но само за секунда или две. После шофьорът, застанал най-отзад, се обърна и се отдалечи. Последва го мъжът, който стоеше до него. А после още двама и още двама, докато накрая всички потеглиха към автомобилите си, като мърмореха под нос и поклащаха глава. Ричър се наведе и обърна по гръб мъжа, който лежеше на земята. Хвана го за ризата и го изправи на крака. Падналият се намръщи, но си замълча. Ричър го побутна зад пикапа, където никой нямаше да може да види какво ще последва.

— Пикапът ти наистина ли е за скрап? — попита Ричър.

— Така мисля — намръщи се отново мъжът. — Усетих нещо в окачването да се чупи.

— Колко мислиш, че струва?

— Пет бона?

— Колко струва в американски долари? Тук, на планетата Земя.

— Хилядарка… може би.

Ричър извади от джоба си снопче банкноти, отброи пет стотачки и ги подаде на мъжа.

— Ето ти половината. Другата половина е за твоя сметка. Приеми случилото се за урок от съдбата. В бъдеще преценявай ситуациите по-добре. Ако беше останал на пътя и беше проявил малко търпение, колата ти щеше да остане здрава.

Джед Стармър призна най-накрая, че първоначалната му преценка е била вярна. Карането на колело бе голяма мъка.

Мъка, от която го болеше цялото тяло. Прасците. Бедрата. Гърбът. Раменете. Вратът. Джед не бе изпитвал подобен дискомфорт през целия си живот. Момчето просто недоумяваше: Хората правят това за удоволствие? Явно са се побъркали!

Всичко бе наред, докато Джед караше из Джаксън. Улиците бяха равни. Имаше доста трафик, затова автомобилите се движеха бавно. Шофьорите явно бяха свикнали с присъствието на велосипедисти наоколо. Джед трябваше да внимава да не се изгуби. Той помнеше, че към Уинсън води само един път. Не разполагаше с карта, затова трябваше да следи пътните табели. На два пъти реши, че се е изгубил, но продължи напред. Не след дълго сградите станаха по-ниски, построени по-далече една от друга. Дърветата станаха по-високи, растяха по-близо едно до друго. Зад тях се простираха поля. Джед вдигна глава и се огледа. Видяното му хареса.

Поне отначало.

Колко повече се отдалечаваше от града Джед, толкова по-силно се променяше пейзажът. Трафикът намаля, но колите започнаха да се движат доста по-бързо и да преминават по-близо до него. На няколко пъти Джед едва не падна от колелото. Притесненията, съпътствали първия му урок по колоездене, се завърнаха. От време на време се налагаше да изкачва стръмни хълмове. Тогава момчето имаше чувството, че гумите на колелото му се наливат с олово. Всяко натискане на педала изискваше сто пъти по-голямо усилие от преди. Слънцето се спускаше над хоризонта, но въздухът все още бе горещ. Джед се потеше. Беше жаден. И гладен. Не бе слагал хапка в устата си вече повече от дванайсет часа. Усещаше леко замайване. Краката му омекнаха, сякаш бяха направени от каучук. Джед се молеше следващият завой да му поднесе дълго приятно спускане. Няколко минути, в които гравитацията да свърши своята работа. Няколко минути, в които да си почине. Да набере скорост, а вятърът да охлади тялото му.

Джед излезе от поредния завой. Вдигна поглед. И откри, че се намира в подножието на най-високата планина, която бе виждал през живота си.

Пътят към Уинсън бе прав като свещ, с дървета от двете страни. Топлите лъчи на следобедното слънце проникваха през листата и хвърляха мрежа от пъстри сенки върху избелелия асфалт. Ричър бе виждал подобни пейзажи в статии в неделните вестници, посветени на местата, където родителите биха могли да заведат децата си на пикник през ваканцията. Пейзажът изглеждаше толкова идиличен. Нищо не подсказваше, че скоро ще се появи град.

Или затвор.

Или хората, които бяха убили Анджела Сейнт Врейн и Сам Рот.

Няколко километра след табелата, маркираща границите на града, дърветата започнаха да се разреждат, появиха се къщи. Предимно къщи. И предимно едноетажни, отдалечени една от друга, но разположени близо до самата улица. Повечето имаха дъсчени фасади с потъмняла бяла боя, която се лющеше. Както и покриви, които сякаш първата буря щеше да отнесе.

— Четох за това място снощи, преди да заспя — каза Хана. — Историята му е много интересна. Първоначално тук е имало индианско селище. Французите прогонили индианците някъде към хиляда седемстотин и двайсета година, но после на тяхно място пристигнали британците. След Войната за независимост англичаните се изтеглили, но дошли испанците. Предполагало се, че като наши съюзници по време на войната ще ни предадат града, но те отказали. Наложило се да го превземем със сила. Мястото процъфтявало, цялата търговия била съсредоточена по протежение на реката. Говорело се, че в подножието на скалите има втори град, лабиринт от пещери, пълни с алкохол, крадено злато, контрабандни бижута. Но дори това да е било истина някога, сега от този призрачен град не е останало абсолютно нищо. Пещерите били взривени или наводнени. След време речната търговия намаляла, появили се първите жп линии, изникнали първите фабрики. Предимно за производство на хартия благодарение на гъстите гори наоколо. Сега и от промишлените мощности не е останала следа. Което, предполагам, обяснява големия брой стари къщи. И факта, че повечето от тях се разпадат.

Хана продължи да шофира в мълчание. Когато наближиха града, двамата забелязаха, че къщите определено са по-добре поддържани. Размерите им се увеличиха. Те бяха разположени по-нагъсто, а едноетажните отстъпиха място на двуетажни. Повечето бяха все така бели, боята им бе свежа и ярка. Имаше и сини, други бяха жълти. Много от тях имаха капаци на прозорците. Повечето къщи имаха веранди, които ги опасваха по цялата им дължина, а някои дори — масивни колони и резбовани дървени парапети. Тротоарите бяха широки, а границата между тях и уличното платно бе очертана от високи стари дървета.

Дървените постройки постепенно отстъпваха място на тухлени. Къщите отново имаха балкони и веранди, но вече с колони и парапети от ковано желязо, боядисани в сатенено черно. Прилича на умалено копие на Ню Орлиънс, помисли си Ричър. Покривите бяха предимно плоски. Прозорците бяха по-големи, някои квадратни, други сводести. Имаше и много алеи за автомобили между къщите, макар от двете страни на улицата да бяха очертани места за паркиране. Половината от тях бяха празни. Ричър забеляза две-три кафенета. Няколко бара. Малка църква, тухлена, с неособено красиви прозорци от цветно стъкло. Заложна къща с оръжия и китари, изложени достатъчно далече от витрината. Застрахователен брокер. Сервиз за автомобилни гуми. Няколко малки пансиона. Магазини за риба, мобилни телефони, козметика.

Хана и Ричър обикаляха из града вече половин час. Започнаха от главната улица и продължиха по преките отляво и отдясно, за да опознаят Уинсън по-добре. Накрая спряха пред едно кафене. Хана влезе вътре и взе две големи пластмасови чаши. Тя се качи в пикапа, подаде едната на Ричър и попита:

— Хотел?

Той поклати глава.

— Първо затворът. После храна. След това хотел.