Без план Б

13

Ричър прекара нощта в новата си стая. Спа леко. Събуди се в девет. Взе си душ. Облече се. И тъкмо сгъваше четката за зъби, готов да си тръгне, когато на вратата се почука силно.

— Джак Ричър? Хеъруд, полицейско управление на Джерардсвил. Там ли си? Трябва да поговорим.

Ричър отвори вратата и покани полицая да влезе. Хеъруд огледа стаята. Той изчака Ричър да седне на леглото, след което се настани на единствения фотьойл. Това бе обемиста мебел — доста неудобна между другото — с тюркоазена дамаска и една разклатена странична подпора. Хеъруд се опита неуспешно да я намести, след което остави на пода папката, която носеше.

— Трябва да си вземеш мобилен телефон — каза той.

— Защо? — попита Ричър.

— За да могат хората да се свързват с теб.

— Кой например?

— Аз.

— Често ли ще го правиш?

— Не. Но не това е важното. Оказа се труден за откриване. Щеше да ми е по-лесно да ти звънна. И да попитам къде мога да те намеря.

— Нали ме намери?

— В крайна сметка. Наложи се да звъня във всички хотели в града и да питам дали са настанили гост на име Ричър. Естествено, всички ми отговориха отрицателно. Затова предположих, че си се регистрирал под друго име. Спомних си, че спомена, че си дошъл в града, за да разгледаш изложбата, посветена на Пий Ридж. Затова отново позвъних във всички хотели. И попитах за гост на име Самюъл Къртис. Генерала, спечелил битката. И бум! Открих те!

— Впечатлен съм. Трябва да станеш полицай.

Хеъруд се усмихна, но явно не му беше забавно.

— Точно затова исках да говоря с теб. Исках да те уведомя, че случаят — онзи с жената, прегазена от автобуса, — е приключен.

Ричър се замисли за двамата мъже, които парамедиците бяха откарали през нощта. Двамата изглеждаха доста пострадали. Може би боят, който бяха отнесли, щеше да ги направи по-приказливи.

— Хванали сте убийците, така ли? — попита той.

— Заключението е самоубийство.

Ричър не отговори.

Хеъруд затвори очи и поклати глава.

— Виж, знам какво ми каза. За мъжа с качулката. Как бутнал жената. Вярвам ти. Но има проблем. Появи се друг свидетел. Той се кълне, че жената се е хвърлила пред автобуса. Направила го е сама, и то напълно съзнателно.

— Този свидетел греши.

— Вярвам ти. Но другият свидетел, той е уважаван гражданин.

— А аз не съм ли?

— Не съм казал подобно нещо. Моят началник…

— Свидетелят греши. Или лъже. Възможно е да е замесен. Или подкупен.

Хеъруд поклати глава.

— Той е уважаван гражданин. Живее тук, откакто е роден. Има къща. Съпруга. Работа. Не играе хазарт. Не пие, не взема наркотици. Няма дългове. Никога не е глобяван дори за неправилно паркиране.

— Няма ли други свидетели? Пътниците в автобуса? Все някой трябва да е видял нещо.

— Една възрастна дама смята, че е видяла жената да скача. Но не си е носила очилата, затова не е сигурна. Друг пътник е видял теб. Как бягаш от местопрестъплението. Затова моят шеф…

— Има ли бележка?

— Да, оставила е бележка в дома си — отвърна Хеъруд. — В Мисисипи. На кухненската маса. Снехме отпечатъците на жената, установихме самоличността й и помолихме местната полиция да провери дома й. Веднага са открили бележката.

— На машина ли е била написана?

— Не. На ръка. И подписана. Тук няма нищо съмнително.

— Какво те кара да мислиш, че не е фалшифицирана?

Хеъруд извади два листа от папката, която носеше, и ги подаде на Ричър.

— Едното е последният формуляр, с който е кандидатствала за работа. Компанията, за която работи… за която е работила, изисква всичките й служители да попълват тези формуляри на ръка. Там смятат, че почеркът разкрива важна информация за личните качества на човека. Помага им да отсяват социопатите и други нежелани елементи. Второто е нейната бележка.

Ричър започна с формуляра. Той нямаше голям опит с подобни документи, но прочетеното му се стори твърде общо и банално. Първият въпрос гласеше: Моля, изложете причините да кандидатствате за тази позиция. Почеркът на Анджела бе едър, закръглен и малко детински. Тя твърдеше, че иска да помага на хората. Да допринесе за благото на обществото като цяло. Нищо не предполагаше, че се е откроила сред останалите кандидати. Или че изгаря от желание да работи в затвор. Това можеше да е формуляр, с който кандидатства за работа в сладкарница или като дресьор на кучета.

Написаното на втория лист не бе структурирано. Не поставяше въпроси, на които да се търсят отговори, не предоставяше абсолютно никаква информация. Това писмо бе започнало живота си като най-обикновен бял хартиен лист. От онези, които хората използват за принтери и копирни машини в домове и офиси из цялата страна. Из целия свят. От онези, които огромните фабрики бълват с милиони. От онези, които човек използва, прибира в папка и забравя. Или изхвърля в кошчето. Нарязва на ивици в шредера. Съдбата на този лист обаче не бе така банална. Текстът започваше след голям интервал в горната част на листа, но близо до левия край. Ако четете това, съжалявам, но причината е, че съм мъртва…

Ричър сравни двата листа. Сравни начина, по който бяха оформени буквите. Размер, форма, разстояние между тях. Пунктуация. Фразеология. Той отчете разликата във времето. Въздействието на стреса. Ричър не бе специалист, но трябваше да признае, че двата образеца от почерка на Анджела изглеждат така, сякаш наистина са написани от един и същи човек. Когато приключи, той постави формуляра върху бележката, върна двата листа на Хеъруд и попита:

— Добре, а мотив?

— Провалена интимна връзка.

— Как разбрахте?

— Анджела е работила като административен помощник в затвор. Когато уведомихме местното полицейско управление, колегите се свързали с местоработата й. Ръководството на затвора има право да следи имейлите на своите служители. Включено е в трудовите им договори. Прави се от съображения за сигурност. И така, системните администратори са извлекли цялата й кореспонденция, което е стандартна практика в случай на внезапна смърт. Компютърджиите попаднали на поредица от съобщения, разменяни в продължение на няколко седмици. По всичко изглежда, че Анджела е искала да възстанови стара връзка с бивше гадже, което живеело наблизо. Някой си Рот. Двамата си уговорили среща във вторник. Вчера. От последния имейл на Анджела става ясно, че ако нещата не се получат, тя просто не вижда смисъл да живее. Типичен пример за пасивноагресивно поведение, мен ако питаш.

— Живеело наблизо?

— Какво?

— Каза, че бившето гадже живеело наблизо?

— Рот е мъртъв — кимна Хеъруд. — Инфаркт.

— Кога?

— Понеделник вечерта. Късно… може би около полунощ.

— Този Рот е починал дванайсет часа преди Анджела да бъде убита. Смяташ ли, че е съвпадение?

Хеъруд сви рамене.

— Кой е открил тялото? — попита Ричър.

— Бившата му жена.

— Къде?

— В неговия апартамент. Вчера сутринта. Рот бил едър човек. Не пълен, а едър, мускулест. Разполагал с домашен фитнес, който редовно ползвал. И в един момент, бум! Край на играта. Ей така, изневиделица.

— Вземал ли е стероиди? Или каквото е популярно в момента?

— Не разполагаме с подобна информация.

— Какво е правила бившата му съпруга в апартамента?

— Отишла за закуска.

— Това нормално ли е?

— За тях, да, очевидно.

— Как е влязла?

— Имала е ключ.

— Звучи удобно.

— Предполагам.

— Възможно е бившата да е искала да стопли отношенията. И да е разбрала за срещата му с Анджела. Да е проявила ревност.

— Не мисля — поклати глава Хеъруд. — Двамата са разведени от десет години. След раздялата тя се настанила в съседния апартамент. Според съседите отношенията им продължили като между брат и сестра. Каквато и искра да е припламнала между тях, е угаснала преди много години. Никой не е имал зъб на другия.

— Рот имал ли е други връзки?

Хеъруд сви рамене.

— Бившата съпруга знае ли за връзката му с Анджела? — продължи да се интересува Ричър.

— Не я попитахме. Нямахме основания да го правим. Тялото на Рот е открито, преди Анджела да загине. Не знаехме нищо за нея, преди да я измъкнем изпод автобуса.

— С други думи, бившата съпруга не е потвърдила информацията за срещата?

— Не. Но това не означава, че не е знаела за нея. Получихме потвърждение по друг начин.

Хеъруд прелисти документите в папката, извади друг лист и го остави на леглото. Ричър не бе запознат с този формат на поднасяне на информация, но предположи, че е копие от имейлите, които системните администратори в „Минерва“ бяха открили в електронната поща на Анджела. Това несъмнено бяха съобщения, разменени от двама души. Ричър предполагаше, че са Анджела и Рот, но имената им не бяха изписани никъде по начин, който да разшифрова. Той виждаше само комбинации от букви и числа, с @ по средата и .сот в края. През лявата част на страницата минаваха вертикални линии, които започваха от върха на всяко отделно съобщение и завършваха чак в края на последното. Всяка следваща линия започваше вдясно от предишната, в резултат на което последното съобщение бе събрано на по-малко от половината ширина на страницата.

То бе най-старото, написано от Анджела. Тя опипваше почвата двамата с Рот да се съберат отново. Ричър долавяше вълнението й. Тревогата й. Последното съобщение, разположено най-отгоре на страницата, бе написано в неделя сутринта. Отново от Анджела. Тонът бе равен. Тя сякаш бе изпаднала в депресия. Крехката надежда бе угаснала и бе отстъпила място на отчаяние. В съобщението се съдържаха намеци, че тя не е в състояние да продължи сама. Точно както бе казал Хеъруд.

Ричър остави листа.

— Ако Анджела е дошла тук, за да се срещне с Рот, къде е чантата й? Къде е колата й?

Хеъруд взе листа и го прибра в папката си.

— Чантата й бе в колата й. Колата й бе оставена на паркинг. Първия паркинг, който виждаш, когато идваш в града от изток. Така би постъпил всеки на мястото на Анджела.

— Видях как онзи мъж взе чантата й. Явно са я подхвърлили в колата. В чантата имаше ли плик за писма?

Хеъруд погледна записките си.

— Не. Портфейл. Ключове. Лични вещи. Но никаква кореспонденция. Защо?

— Няма значение. Как ще обясниш кръвта?

— Каква кръв?

— Върху чантата й. Едната й страна бе опръскана с кръв.

— Не разполагам с подобна информация. Защо смяташ, че е имало кръв?

— Защото я видях.

— Как? Кръвта не се откроява върху черна кожа.

— Чантата беше бежова. И не беше кожена.

Хеъруд отново погледна записките си.

— Чантата е била кожена. И черна.

— Трябва да са я подменили. Подхвърлили са чанта, която не съдържа никакви улики.

— Можеш ли да го докажеш?

Какво ще ми кажеш за детето й?

— Откъде знаеш, че е имала дете?

— Просто догадка.

Хеъруд поклати глава.

— Уговорила се с някаква съседка. Жената често се грижела за детето.

— Тази уговорка временна ли е, или е постоянна? Свързана ли е със заплащане? Възможност за осиновяване?

Хеъруд сви рамене.

— Знам само това, което колегите от Мисисипи ни предадоха. Те изглеждат доволни от събраната информация.

— А беемвето?

Хеъруд поклати глава.

— Това е друг проблем. Номерът, който ти ми съобщи, е регистриран на додж караван в Оклахома Сити. Собственикът вчера е бил на работа. Той разполага с квитанция от паркинг. В нея е отбелязано времето на престой, а има и кадри, на които се вижда как колата влиза и излиза от паркинга.

— Добре. Ами гилзите? Изпратих шест куршума в колата.

— Криминалистите провериха онази уличка. Два пъти. Не откриха дори една гилза.

— Можете да проверите ръцете ми за следи от барут.

— И какво ще докажем? Че си стрелял? Но това не означава, че си стрелял с пистолета, който е изпратил изчезнали куршуми в изчезнал автомобил.

— Ами аварийната стълба? Тя не може да се скрие.

— Да, стълбата е паднала. Но не разполагаме с доказателство защо го е направила.

— Ами…

— Чуй ме, Ричър. Вече зададох всички тези въпроси. И получих заповед да престана. Съвсем категорична заповед. Случаят е приключен. Дойдох само за да те уведомя. Приеми го като проява на любезност, ако искаш.

— Това предполага, че разговорът ни е приключен. Знаеш къде е вратата.

Хеъруд не помръдна.

Ричър изчака трийсет секунди, след което се изправи и пусна ключа от стаята на леглото.

— Направи ми услуга. Остави го на рецепцията, когато си тръгнеш.

— Чакай — спря го Хеъруд. — Дойдох, за да… Не дойдох само за да проявя любезност.

Ричър седна.

— Ако трябва да бъда напълно честен, моят шеф иска да напуснеш града. Той смята, че създаваш проблеми.

— И ти си тук, за да ме съпроводиш до границата на окръга?

— Не. Аз изобщо не съм тук. Поне официално.

— Предположих. Показването на улики на потенциален заподозрян едва ли е стандартна полицейска процедура.

— Не — отвърна Хеъруд и заби поглед в пода. — Началникът може да ме уволни за това.

— Защо го направи тогава?

— Прочетох досието ти. Сто и десета специална част. Военните следователи. Старата ти служба в армията.

— Какво за нея?

— Виж, аз съм нов в тези неща…

— И?

— Няма кого да попитам.

— За какво?

— Как щеше да постъпиш, ако беше на мое място?

— Какво имаш предвид?

— Шефът ми нареди да приключа случая. Мисля, че не е прав. Искам да продължа разследването. Трябва ли да го направя според теб?

— Става въпрос за нарушаване на пряка заповед, издадена от непосредствения ти началник, нали така?

— Да, сър. Наясно съм с това.

Ричър се замисли за миг и попита:

— Морската пехота?

— Как разбра?

— Баща ми беше морски пехотинец. Научил съм се да ги разпознавам.

— И? Какво да правя?

— Твоят началник… корумпиран ли е? Прикрива ли нечии незаконни схеми?

— Не мисля. Според мен просто е мързелив. Той е свикнал подчинените да му поднасят резултата от разследването в лъскава кутийка, вързана с панделка. И не проявява желание да развърже панделката и да надникне в кутийката. Просто не иска да работи.

— Как се казва бившата съпруга на Рот?

— Хана Хамптън.

— Адрес?

— Щети го напиша.

— Добре. Ето какво те съветвам да направиш — върни се на работа, дръж се както обикновено и не казвай на никого за този разговор.

— Но аз не те моля да работиш по случая вместо мен.

— Знам.

— Не бива да се замесваш.

— Вече съм замесен.

— Не бива да продължаваш.

— Става въпрос за убийство. Някой трябва да направи нещо по въпроса.

— Ние ще направим нещо. Полицейското управление.

— Наистина ли? С вашия мързелив началник?

Хеъруд сведе поглед.

— Дай ми адреса. Заеми се с обичайната си работа. Не се набивай на очи. Ще се свържа с теб.