Без план Б

32

Джед Стармър седеше край пътя. Колелото на куриера лежеше на банкета вляво, където бе паднало, след като момчето бе скочило от него.

Джед впери поглед в колелото и въздъхна. В интерес на истината, той не бе успял да скочи. Искаше да скочи. Опита да скочи. Краката обаче не го послушаха. Затова, честно казано, Джед по-скоро падна. Залитна, а може би се спъна случайно, ако трябваше да представи случилото се в по-благоприятна светлина.

Но имаше нещо, което бе невъзможно да види в по-благоприятна светлина. Планината. Или по-точно, хълма. Или склона. Джед бе използвал времето, прекарано край пътя, за да обуздае въображението си. Все пак нямаше да изкачва Еверест. Или Айгер. Или Килиманджаро. Изкачването едва ли щеше да продължи повече от трийсет метра. Но дали разстоянието бе трийсет, триста, или три хиляди, за него нямаше значение. Джед просто не можеше да изкачи този хълм. Краката му трепереха толкова силно, че той не бе в състояние дори да избута колелото до върха. Не можеше да помръдне от мястото си. Вероятно щеше да остане тук до края на живота си, тъй като никой нямаше да дойде и да му помогне.

Ричър очакваше затворът в Уинсън да прилича на стара фотография, открита на тавана. Грозноват. Непривлекателен. Скрит на запад от града. Толкова далече, колкото позволява реката. Но именно затворът поддържаше живота в този град. Това бе извън всяко съмнение. Тук просто нямаше никаква индустрия. Никакви възможности за работа. Никой друг не бе в състояние да ангажира в оптимална степен местни фурни и перални, електротехници и водопроводчици.

Затворът бе построен във формата на буквата V. Извитата страна гледаше към брега на реката. Отвъд нея започваше двайсетметрова пропаст, която се спускаше право към дълбоките мръсни и буйни води. На около три метра от ръба на пропастта минаваше ограда. Тя всъщност бе двойна. Първият ред бе висок над шест метра и увенчан с бодлива тел на върха. Имаше и прожектори, кацнали върху масивни метални стълбове. Плюс камери, скрити в защитни клетки. Между двата реда имаше разстояние от около пет метра. Вътре, между тези два реда, имаше трета ограда, която бе висока три метра и нямаше бодлива тел.

Оградите продължаваха успоредно една на друга и откъм правата страна на парцела. Онази, която гледаше към града. Там имаше четири наблюдателни кули, вградени в първия ред. И три входа. Единият бе разположен в центъра. Той водеше към някаква сграда, която бе едноетажна, тухлена, с двойни врати и видеофон на стената. Явно това е входът за посетители, помисли си Ричър. Нищо чудно и персоналът да го използва. Останалите входове бяха разположени в двата края на сградата. Те представляваха по-скоро големи, масивни портали, отколкото врати. Нямаха никакви табели. Вероятно единият се използваше за доставки, а през другия пристигаха новите затворници.

Отвъд оградата откъм страната на реката се издигаха пет сгради, които оформяха буквата X. Ричър предположи, че това са блоковете с килиите. Останалата част от пространството бе заета от дванайсет други постройки и три площадки за разходка и спорт.

Дванайсетте допълнителни сгради бяха различни по големина. Те бяха издържани в строг и функционален стил. Случаен наблюдател можеше да ги вземе за цехове или складове, ако не бяха наблюдателните кули и бодливата тел. Площадките за разходка и спорт бяха съвсем еднотипни, но разположени на голямо разстояние една от друга. Вероятно за да не допуснат смесването на затворници от различни категории. Сградите и площадките бяха свързани с алеи, или по-скоро коридори, чиито стени и покрив бяха направени от телена мрежа. Дори от разстояние Ричър можеше да види колко дебела е тя. Масивна. Човек можеше да премине през нея само с помощта на сериозни инструменти. Отвън пространството между сградите и между алеите бе засадено с трева. Учудващо много морави, помисли си Ричър, за толкова мрачна институция. Някои бяха квадратни, други правоъгълни, трети овални. На около шест метра от основата на всяка наблюдателна кула имаше триъгълник, очертан с тухли.

Моравата бе добре поддържана. Тревата бе окосена ниско. Подравнена грижливо. Вероятно наторена, ако се имаше предвид тъмнозеленият й цвят, които контрастираше на фона на светлите стени на сградите или сивата телена мрежа на оградата. Само една от сградите отвъд оградата бе по-нова. Тя имаше формата на буквата V и бе разположена зад административната сграда. Приличаше на офис център и пред входа й бе монтирано триизмерното лого на „Минерва“, което се въртеше върху постамента си. Ричър предположи, че ако тук някога избухне бунт, това ще е първото нещо, което затворниците ще разрушат.

— Да си попадала на информация за затворнически бунтове тук? — попита Ричър.

— Нищо официално — отвърна Хана. — Но в един форум попаднах на съобщения от жена, която се оплакваше, че съпругът й е бил ударен от надзирател. Станало по време на някакво меле в двора, в което били замесени трийсет или четиресет затворници, но надзирателят ударил единствено нейния съпруг. Тя се оплакала, но получила отговор, че мъжът й се опитал да избяга. От затвора заявили, че ще си затворят очите за случилото се, но опита ли се да им създаде неприятности, ще се погрижат да удължат присъдата на съпруга й.

— А имало ли е успешни бягства?

— Не мисля. Във всеки случай не съм попадала на подобна информация.

Ричър не бе изненадан. Затворът изглеждаше добре проектиран. Според прочетеното в папката, която бе открил в чантата на Анджела Сейнт Врейн, той бе построен от щатските власти. А те явно си разбираха от работата, поне що се отнася до това да държат хора зад решетките. Самият Ричър имаше богат опит със затворите. Бе работил като военен полицай и бе пратил мнозина зад решетките, а други бе посещавал, за да вземе показанията им. Бе залавял избягали от ареста или затвора, бе ги разпитвал, за да разбере как са го направили. Дори самият той бе попадал зад решетките, при това два пъти.

Първата предпазна мярка против бягство, която Ричър забеляза, бе и най-простата. Периметърът бе опасан от телена ограда, а не от тухлена стена. Това позволяваше на надзирателите да видят всеки, който приближава оградата, независимо от посоката, от която идва. Те можеха да видят дали някой носи оборудване, с което да среже телената мрежа, или предмети, които да прехвърли в двора. На второ място идваха червените триъгълни знаци, окачени по оградата. Те бяха монтирани на равни интервали от по пет метра, но височината им варираше от половин метър до два метра над земята. Ричър се намираше прекалено далече, за да прочете написаното върху тях, но символът — човешка фигура, която полита назад, след като е ударена от ток, — бе достатъчно красноречив. Оградите бяха електрифицирани. Токът, който течеше по външната, бе достатъчно силен. За да отхвърли човек назад. Това трябваше да послужи като предупреждение. По вътрешната ограда, макар и не толкова висока и страховита като онези двете с бодливата тел, течеше смъртоносно електрическо напрежение.

Ричър бе готов да се обзаложи, че в земята са монтирани сензори за натиск, които се задействат в мига, в който някой се приближи до оградата. Отделно всеки спад в напрежението щеше да задейства съответната аларма. При евентуален саботаж или просто срив в електрическата система надзирателите щяха да пуснат кучета. Щяха да блокират входовете. Предназначеният за посетители сигурно разполагаше с рентгени и метал детектори и преминаването през него наподобяваше проверките за сигурност по летищата. Другите два щяха да бъдат затворени и всички камиони и микробуси, влезли през тях, щяха да останат блокирани между двата реда ограда. Вентилационните шахти вътре в сградите бяха проектирани прекалено тесни, за да не може през тях да се качи или провре някой затворник. Самите входове към тях щяха да бъдат защитени от масивни решетки и датчици за движение. Всички врати в охраняемата зона щяха да бъдат контролирани централно, а това означаваше, че няма да имат клавиатури с кодове, които затворниците да научат по някакъв начин, както това става по филмите. И ако всички тези предпазни мерки се окажеха недостатъчни, идваше ред на наблюдателните кули. Две щяха да свършат работа, а този затвор разполагаше с четири. Един надзирател на всяка от тях, добре обучен и въоръжен със снайперска пушка, бе достатъчен, за да контролира всичко наоколо в радиус от сто и петдесет метра отвъд охранявания периметър.

Районът пред затвора бе оформен като полукръг.

Там също имаше морава и пъстроцветни лехи, които следваха извивката на въпросния полукръг. Крайният резултат изглеждаше толкова нелепо, нескопосан опит за имитация на класическите градини с геометрични фигури от цветя, характерни за европейските замъци. Липсваха само фонтаните. Ричър обаче знаеше, че същинското предназначение на тази градина съвсем не е естетично. Целта й бе да осигури чисто пространство за стрелба от двете централи кули при опит за бягство от затвора. Или при опит за проникване вътре.

Зад градината се простираше широка павирана ивица, достатъчно широка, за да служи като паркинг. Лявата й част бе предназначена за автомобилите на служителите. Тя бе запълнена до половината. Повечето коли бяха пикапи, по-стари модели, произведени в Америка. Някои определено не изглеждаха в добра форма. Между тях имаше и няколко седана. Също евтини модели, все местно производство. В другия край на паркинга, разделени от останалите от половин дузина празни места, стояха три по-нови автомобила. Сребрист пикап додж рам с алуминиеви джанти и лъскав сандък за инструменти в товарния отсек. Беемве, доста по-голямо от онова, с което Ричър се бе сблъскал в Колорадо, но също черно. Регистрационният му номер бе МС 1. И накрая, бял мерцедес с регистрационен номер МС 2.

Паркингът за посетители се намираше вдясно. Там имаше само един автомобил. Фолксваген костенурка. Боядисан в зелен металик. С две омекнали гуми. Едната му стъпенка бе провиснала отстрани. Не ставаше ясно дали колата е паркирана, или изоставена.

Хана отвори шофьорската врата и се обърна към Ричър:

— Готов ли си? Забавихме се доста тук. Трябва да тръгваме.

Ричър кимна и се качи. Бе видял всичко, което го интересуваше. Сега разбираше как се чувства епидемиолог, който току-що е взел проби от пациент с неизвестна на науката нова болест. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално, но дълбоко в себе си Ричър усещаше, че нещо не е наред. Просто не знаеше какво. Засега.

Бруно Хикс седеше зад бюрото си и се взираше в екрана на своя компютър. От там го гледаше собственото му лице.

Образът бе уголемен. Устата на Хикс зееше отворена. Очите му бяха полузатворени. Той изглеждаше пиян или дрогиран. Или по-лошо, грозен. Хикс тропна с крак. Искаше да пусне двата записа едновременно, но това се оказа по-трудно от очакваното. Той можеше да ги гледа само един след друг. И нямаше никаква представа как да ги пусне едновременно. Затова позвъни на системния администратор на затвора, но човекът си бе тръгнал. И вече си бе у дома, където приготвяше вечеря за своите котки. Хикс го повика, но служителят явно не бързаше. Дори охлювите пълзят по-бързо! Хикс не беше никак доволен.

Той искаше да говори и с Ривърдейл. Време бе да направят промени в персонала. И то спешни.

Вратата на кабинета му се отвори. Бавно.

Хикс се обърна:

— Къде, по…

Но тогава видя Брокман да стои на прага.

— О! — възкликна Хикс. — Ти ли си? Някакви новини?

Брокман кимна.

— Добри новини ли? — попита Хикс.

— Просто новини — отвърна Брокман.

— Да ги чуем.

— Харолд се обади. Пристигнал е в стеснения участък. Нашите хора не са били там.

— Изоставили са поста си? Какво се е случило? Някой ги е заплашил, така ли? Или подкупил?

— Просто са изчезнали. Джипът на Брад е бил там, паркиран на същото място, на което Харолд го е видял по-рано. Но никакви следи от Брад или Уейд.

— Какво се е случило?

— Нямам представа. Харолд е говорил с шофьора на пилотния автомобил. Той му разказал за някакъв странен инцидент. Тъкмо си карал колата на изток както обикновено, когато някакъв пикап му препречил пътя. Човекът не видял номера, но моделът съответства на откраднатия от Ричър. Цветът — също.

— Видял ли е Ричър?

— По всяка вероятност. Ето какво се е случило според Харолд… Пилотът спрял, като предположил, че пикапът се опитва да направи обратен завой поради някаква причина. Той решил, че рано или късно колата ще се махне от пътя. Но останалите шофьори изгубили търпение. Наобиколили пикапа. Опитали да го избутат. Но не постигнали нищо. И тогава от противоположната посока се появил някакъв огромен тип.

— Ричър?

— Новодошлият разгонил шофьорите. А те били десетина. Размазал един от тях. Сам си направи извода. После се качил в пикапа и потеглил.

— Какво направил Харолд?

— Той предположил, че някой е нападнал Брад и Уейд, пребил ги е и е изхвърлил телата им някъде, както се е случило с Пеп и Тони на онази бензиностанция. Блокирането на пътя е било само за прикритие. Затова Харолд ги потърсил, но не открил нищо. В момента продължава да ги търси.

— С други думи, не знаем къде са нашите хора.

— Точно така.

— А Ричър?

— Нямаме представа.

— Очевидно е преминал през нашия пост и може да пристигне в града всеки момент. Нищо чудно вече да е тук. Обади се веднага на Харолд и му нареди да се върне.

— Ами Брад и Уейд?

— Какво за тях? Възложихме им една задача. Те се провалиха. Ще се оправим и без тях.

Докато Ричър оглеждаше затвора, Хана търсеше информация в телефона си. Този път за най-близките ресторанти. Защото храната стоеше на второ място в дневния й ред.

Тя откри заведение, което според отзивите на клиентите предлагаше най-добрите бургери в града. Затова смяташе, че трябва да отидат направо там, да си вземат храна за вкъщи и да я занесат в хотела. Хана съзнаваше, че Ричър би предпочел съвсем друг подход. Той би предпочел да отиде и да провери лично как изглежда заведението. Ричър щеше да оцени хубавата вечеря. Да не говорим, че той не обичаше да бяга и да се крие. Ричър предпочиташе да се насочи право към епицентъра на опасността. Да се изправи очи в очи с нея. Да я победи… или да загине, докато се опитва. Това бе кодирано в неговата ДНК. Ричър обаче забеляза, че Хана е на края на силите си. Тя знаеше, че ги издирват. И то същите хора, които се бяха опитали да я убият. Съвсем логично бе да не иска да остава навън, на улицата. Да се скрие от погледите на преследвачите колкото се може по-скоро. Щеше да бъде прекалено жестоко да иска от нея да постъпи по друг начин, затова Ричър не възрази.

Заведението за бургери се намираше на четири преки северно от главната улица в сграда, която някога е била бензиностанция. Отвън още стояха оригиналните колонки, превърнати сега в декори с неонови светлини. Мястото зад тях бе станало паркинг. Масите бяха разположени в основната сграда зад големи извити прозорци и под покрив с екстравагантна форма, наподобяваща крило на чайка.

Гишето за обслужване на шофьори направо от автомобилите им се намираше на мястото на нощната каса на някогашната бензиностанция. Хана поръча, плати и след три минути получи голям хартиен плик, пълен с храна. За себе си тя взе един бургер с вегетарианско кюфте, гъби и сос айоли с трюфели, а за Ричър — два двойни бургера с американско сирене и никакви зеленчуци. Хана изчака още минута за две големи чаши кафе, след което потегли към изхода. Тя въведе адреса на хотела в навигацията в телефона си. Прозвуча бездушен глас на робот, за да я упъти. Ричър не намираше подобни приложения за особено полезни.

Щом излязоха на главната улица, гласът от телефона ги насочи на изток, далече от центъра на градчето. Хотелът се намираше край реката, която минаваше северно от Уинсън. Не бе особено далече по права линия, но гъстите гори наоколо предполагаха, че едва ли има пряк път. Слънцето се спускаше ниско над небето. Гъстите клони над главите им ограничаваха и бездруго намаляващата слънчева светлина. Шосето бе пусто и тихо. В продължение на цели пет минути Хана и Ричър не видяха друг автомобил. И тогава се появи кола. Тя приближи и те видяха светлините на покрива й. Тесният коридор между дърветата запулсира в червени и сини отблясъци. Щом се разминаха, колата направи обратен завой и последва пикапа.

— О, Господи! Моля те, не! — възкликна Хана. — Какво ще правим?

— Няма за какво да се притесняваме. Не сме нарушили нищо — отвърна Ричър.

— Така ли? Онези шестимата, които ти преби, сигурно са на друго мнение.

— Но те не са тук. И не са в състояние да позвънят на деветстотин и единайсет. Повярвай ми! Това е рутинна проверка. Всичко ще бъде наред.

— Ами ако не бъде?

Ричър не отговори.

Хана отби от пътя. Полицейската патрулка спря зад нея с включени светлини. Ченгето остана вътре още няколко минути. Ричър не знаеше дали полицаят проверява нещо, изчаква подкрепление, или се опитва да им окаже психологически натиск. Той нямаше нищо против подобни опити, стига ченгето да не се забавеше прекалено дълго. Ричър не искаше бургерите му да изстинат.

— Добър ден, господ… госпожо — каза полицаят. — Знаете ли защо ви спрях?

Хана поклати глава.

— Нямам представа. Не шофирах с превишена скорост. — Тя погледна Ричър и добави: — И не съм нарушила нищо.

— Управлявате автомобил, регистриран на името на човек, който според официалните данни понастоящем е мъртъв.

— Понастоящем? Да не би да очаквате това да се промени?

Полицаят си пое дълбоко дъх и заяви:

— Ще ви попитам просто и ясно. Защо шофирате пикап, собственост на покойник?

— Въпросният покойник е бившият ми съпруг. Останахме близки и след развода. Имам пълномощно. Вписана съм в застрахователната полица. Освен това ще наследя пикапа веднага след отваряне на завещанието му.

— Как се казвате, госпожо?

— Хана Хамптън-Рот.

— Документ за самоличност?

— В чантата ми е. Мога ли да я взема?

— Моля.

Хана взе чантата си от задната седалка, порови в нея за секунда и извади портфейла. Тя го отвори, извади шофьорската си книжка и я подаде на полицая.

Ченгето я огледа, след което попита:

— Регистрационен талон? Застраховка?

Хана се пресегна, отвори жабката и извади прозрачен найлонов джоб за документи. Талонът и полицата бяха вътре.

Тя ги връчи на ченгето през прозореца.

— Изчакайте тук — нареди полицаят и се върна при колата си.

Хана посегна към ключа, за да угаси двигателя, Но Ричър я хвана за ръката.

— Остави го да работи — каза той. — Ако се върне с разкопчан кобур, настъпи газта. Също и ако се появи друга патрулка или каквато и да било кола, която прилича на цивилен полицейски автомобил.

Полицаят остана в патрулката цели пет минути, след което се върна и застана отново до прозореца на Хана. Пистолетът му бе в кобура. Той й върна документите и шофьорската книжка, след което каза:

— Доста път сте изминали, госпожо. Какво ви води в Уинсън?

Хана прибра шофьорската си книжка в портфейла и връчи найлоновия джоб на Ричър.

— Бившият ми съпруг има… имаше… приятели тук. Трябва да им съобщя, че Сам е починал. Реших, че е по-добре да го направя лично, отколкото по телефона или имейла. А вие как смятате?

— Кои бяха приятелите му?

— Анджела Сейнт Врейн. Дани Пийл. Те работеха със Сам, преди Анджела и Дани да се преместят тук.

— При някой от тях ли ще отседнете?

— Не. Ще се настаним в хотел.

— Кой?

— Ние…

— Още не сме решили — обади се Ричър.

— Не се ли сетихте да направите резервация, преди да потеглите от Колорадо? — попита полицаят.

— Не — отвърна Ричър.

— Изминали сте толкова път. Какво ще правите, ако всички хотели се окажат заети?

— Често ли се случва?

Полицаят помълча, след което кимна към задната част на пикапа.

— Какво се е случило с прозореца?

— Някакви хулигани се опитаха да влязат в колата — въздъхна Хана.

— Кога?

— Днес следобед. На паркинга на една бензиностанция на магистралата.

— Хулигани?

— Точно така.

— Откраднаха ли нещо?

— Видяха ни да излизаме от тоалетната и избягаха.

— Подадохте ли заявление в полицията?

— Реших, че няма смисъл. Не успяхме да разгледаме добре онези хлапета. Нямаше да можем да дадем описанието им.

— Ами капакът отзад?

— Какво му има?

— Дупка от куршум. Някой стрелял ли е по вас?

— По нас? — поклати глава Хана. — Не. Сам, бившият ми съпруг, беше запален стрелец. Един ден миналата седмица отиде на стрелбището извън града и там, на паркинга, някакъв новак натиснал неволно спусъка на пистолета си, докато го вадил от кутията.

— Сам подаде ли сигнал?

— Прецени, че не е необходимо. Стана случайно. Никой не пострада. Човекът си плати щетите. Ако нещо не е наред, вината не е на Сам. Задължение на стрелковия клуб е да осигури спазването на правилата.

— Как се казва този клуб?

— Нямам представа. Никога не съм ходила там. Сам го наричаше „стрелбището“ или „стрелковия клуб“. Той беше надзирател в затвор. Много негови колеги са членове на клуба, а собственикът е пенсиониран полицай. Сигурна съм, че Сам е постъпил правилно.

Полицаят се замисли за момент, после каза:

— Добре. Можете да вървите. Но ще трябва да обърнете.

— Благодаря. Защо?

— Трябва да отседнете някъде. Най-добрият хотел тук е „Уинсън Гардън“. Лесно ще го откриете. Следвайте табелите за затвора, после завийте наляво по Моул Стрийт. Аз ще ви следвам, за да не се изгубите.

Никой нямаше да дойде и да му помогне. Такова беше положението. Затова Джед Стармър събра сили и се изправи. Не можеше да остане тук. Прекалено лесно се забелязваше. Двама полицаи в Джаксън го издирваха. Много скоро щяха да осъзнаят, че им се е измъкнал. Тогава нямаше да имат друг избор, освен да го потърсят на единственото място, което им оставаше да проверят. Крайната дестилация на Джед. Уинсън. Градче, до което момчето можеше да стигне единствено по шосето, на което стоеше в момента.

Джед нямаше представа как ще изкачи този стръмен хълм. Та той едва се държеше на краката си. Имаше чувството, че някой е откраднал костите в краката му и ги е подменил с пластилин. Стомахът го болеше. Джед не можеше да погледне нищо наоколо, без краищата на образа да се размътят, а цветовете да затанцуват като пламъци. Беше изтощен и го знаеше. Но знаеше и още нещо. Бе стигнал прекалено далече, за да отстъпи пред някакъв хълм.

Джед прецени, че на негова страна са два фактора. Времето. И дърветата. Разполагаше с дванайсет часа, за да стигне до Уинсън. Трябваше само да си почине. Но на място, където никой да не може да го види от пътя. Джед закуцука към колелото, което лежеше на земята. Изправи го и го забута по тревата край банкета. Измина няколко крачки. И спря.

Джед се нуждаеше от почивка. Но той също така се нуждаеше и от безопасност. Пътят навлизаше в гора. А там можеше да има вълци. Или алигатори. Или койоти. Огромни кръвожадни глутници. Джед нямаше представа какви хищници живеят в Мисисипи. И не искаше да разбере по възможно най-неприятния начин. Затова се налагаше да подбере маршрута си много внимателно.