Без план Б

28

Бруно започваше речта си три пъти.

Започваше. Но не успяваше да завърши. Така и не стигаше отвъд първите две изречения. Беше прекалено разсеян. Не можеше да мисли за нищо друго освен за онази бензиностанция. Продължаваше да се чуди какво ли се случва там. Той бе изпратил четирима души да се погрижат за един скитник. Лесна работа. Но така и не бе получил потвърждение. Не бе получил никаква информация. А този скитник се бе справил с лекота с хората му в Колорадо.

Хикс скочи от трибуната, излезе от залата и забърза по коридора към далечния край на другото крило на сградата. Към офиса на Брокман. Вратата бе затворена. Хикс не почука, а просто я отвори и влезе. За миг помисли, че Брокман не е тук. Столът зад бюрото бе празен. Креслото също бе празно. И тогава видя, че Брокман се е излегнал на дивана до прозореца. На пода до него имаше чаша кафе.

Хикс скръсти ръце.

— Много си зает, а?

Брокман отвори очи и се изправи.

— Много. Размишлявам.

— Няма ли новини?

— Всъщност има. И то добри. Една от предишните ми стратегии се отплати щедро. Разбрахме как Ричър е стигнал до Мисисипи толкова бързо. Взел е пикапа на Сам Рот, човека, с когото Анджела Сейнт Врейн отиваше да се срещне. И тъй като Рот е мъртъв, никой не е обявил колата за открадната. Хората, които прехвърлихме от магистралата на бензиностанцията, са открили пикапа на паркинга.

— Открили са пикапа ли?

— Точно така.

— Кой го е грижа за някакъв си пикап? Къде е Ричър?

— Трябва да е там някъде.

— Трябва? Не знаем ли със сигурност?

— Колата е там, следователно Ричър е наблизо. Какво ще прави? Ще измине останалата част от пътя пеша? Спокойно, Бруно. Хората ни са на мястото. Дебнат Ричър. Ще ни уведомят в мига, в който го спипат.

— Обади им се веднага. Включи ги на високоговорител.

— Трябва да вземеш валиум.

Брокман извади телефона си и набра един номер. Чу се позвъняване. Второ…. Трето… Накрая се включи гласова поща.

Брокман затвори, без да остави съобщение. Набра друг номер. Отново се включи гласова поща. Брокман се усмихна с усилие и заяви:

— Няма за какво да се притесняваш. Сигурно са изключили звука на телефоните си. За да не издадат позициите си. Хората ни са професионалисти. Постъпили са правилно.

— Опитай се да се свържеш с другите двама.

Брокман позвъни отново. Този път не чу никакво позвъняване. Веднага се включи гласова поща. Същото ос случи и с четвъртия номер, който набра.

— Батериите им сигурно са изтощени. Не забравяй, че хората ни са там от три сутринта.

— Нещо не е наред.

— Всичко е наред. Дай им малко време. Прояви търпение.

— Върна ли момчетата от Джаксън?

— Да. Веднага щом излязох от кабинета ти.

— Обади им се отново. Изпрати ги на онази бензиностанция.

— Сериозно? Смяташ ли, че ни трябват седем души там?

— Там вече има четирима от нашите. Може би петима. Свършиха ли някаква работа?

Брокман позвъни на екипа от автогарата на „Грейхаунд“ и предаде нарежданията на Хикс. А после затвори. Прибра телефона. Изчака Хикс да си тръгне. Извади телефона и набра друг номер. Брокман бе забравил за хората, които бе изпратил да наблюдават местната автогара. Нямаше смисъл да остават в Джаксън. Жалко. Брокман успя да си припише заслугите, че е направил връзката между Ричър и пикапа на Рот. Но можеше да си припише далеч по-голяма заслуга, успееше ли да улови Ричър в капан, който Хикс дори не се бе сетил да заложи.

Ричър паркира тъмносиния мъркюри до пикапа на Сам Рот. Той се надяваше Пеп да познае колата и да реши, че неговият партньор идва да му помогне. Или пък да реши, че това е напълно случаен автомобил, чийто собственик е решил да използва тоалетните или магазина в основната сграда. Пеп можеше да реши каквото си иска, важното бе да не възприеме колата като заплаха. И да не започне да души Хана с колана.

Ако вече не я бе удушил.

Ричър изскочи от колата. Дръпна дръжката на задната врата на пикапа. Беше заключена. Ричър не можеше да надзърне в салона, тъй като прозорците бяха затъмнени. Не можеше да види в какво състояние се намира Пеп. Или в какво състояние се намира Хана. Той опита шофьорската врата. Тя също бе заключена. Ричър затропа по стъклото. Нищо не се случи. Хана не отключи вратата.

Тя не реагира. Или не бе в състояние да реагира.

Ричър измъкна беретата от колана си. Завъртя я и я хвана за цевта, след което стовари дръжката върху стъклото, сякаш държеше чук. После удари силно в долния ъгъл, където стъклото бе най-слабо. То мигом се покри с матова паяжина от пукнатини. Ричър удари втори път. Стъклото поддаде. Но не докрай. Фолиото, на което се дължеше затъмняването, се оказа прекалено здраво. То се разтегна по цялата периферия на рамката и провисна навътре. Ричър го удари с длан. Едната страна се измъкна от рамката. Ричър удари пак. Горната част и другата страна на стъклото също се освободиха. Ричър удари отново. Сега вече целият прозорец хлътна и падна на пода вътре като на забавен каданс.

Пеп зяпна Ричър през вече празната рамка на прозореца. Кожата му бе по-зелена от преди. Лицето му бе покрито с повече пот. И той дърпаше колана с всички сили. Хана се опитваше да го разхлаби около врата си. Главата й се мяташе настрани, но Хана не издаваше нито звук. Защото не можеше да си поеме въздух. Ричър се пресегна и удари Пеп в слепоочието. Удари го силно. Пеп залитна настрани и се свлече на пода, без да помръдне повече. Явно бе изгубил съзнание. Не можеше да дърпа примката. Но единият край на колана си оставаше вързан за китката му. И тежестта му продължаваше да го опъва.

Хана не можеше да си поеме дъх.

Ричър посегна към дръжката от вътрешната страна на вратата, но не успя да я напипа. Стъклото и фолиото му пречеха, тъй като висяха и образуваха нещо като щит над нея. Той се опита да махне прозореца, но не успя. Фолиото бе прекалено здраво. Ричър хвана края му и задърпа нагоре. Опря другата си ръка в срещуположния край. Сгъна леко краищата на фолиото и го измъкна през рамката, след което натисна надолу. Накрая пъхна вътре ръка, напипа дръжката и отвори вратата.

Ричър изправи Пеп и го бутна напред. Хана се закашля, задави се и захриптя, когато коланът отслаби хватката си около врата й. Тя пъхна пръсти между него и кожата си, за да го разхлаби още малко. Накрая пое дълбока, отчаяна глътка въздух. Ричър се опитваше да развърже възела, който се бе затегнал здраво от цялото това боричкане. Ръката на Пеп действаше като противотежест върху другия край на колана. Изминаха трийсетина секунди преди Ричър да разхлаби възела и да измъкне през токата свободния край на колана.

Хана се наведе напред над волана. Посегна опипом към дръжката на вратата. Намери я. Излезе навън. И се свлече върху багажника на тъмносиния мъркюри. Легна по гръб. Впери поглед в небето. И задиша.

Въздухът миришеше ужасно. Откъм натоварения трафик на магистралата, а също и от колите на паркинга долитаха тежки бензинови и дизелови изпарения. При други обстоятелства на Хана би й се повдигнало от тях. Тя бе израснала сред чистия планински въздух на Джерардсвил. Но в момента не можеше да си представи по-прекрасен, по-сладък вкус.

Нещо подсказа на Джед Стармър, че трябва да спре.

След като избяга от колата на своите похитители, той прекара десетина минути скрит в онази уличка. Толкова време му бе необходимо, за да възстанови дишането си. И да обмисли следващия си ход. Решението да напусне града бе едно. Съвсем друго бе да измисли как да го направи. Надяваше се да измине останалото разстояние до Уинсън с автобуса, който отиваше до затвора, но единствената причина за това бе онази табела, която бе видял в Тексас. Джед нямаше представа дали щатските власти в Мисисипи предлагат подобна услуга. Табелата стоеше в автогарата на „Грейхаунд“ в Далас. Джед не бе забелязал подобна тук, в Джаксън. Но пък и не бе имал възможност да се огледа добре. А сега не можеше да се върне. Нищо чудно полицаите да го чакаха. Нищо чудно да се бяха скрили някъде и да дебнеха появата му. Момчето не разполагаше с телефон с достъп до интернет, затова не можеше да потърси информация онлайн. А не биваше да рискува да се скита напосоки из града. Някой можеше да го забележи. Джед обаче можеше да процедира по класическия старомоден начин. Той си спомни, че бе минал покрай няколко обществени телефона. Те май се намираха надве преки оттук. А в джоба на Джед все още имаше няколко монети.

Джед позвъни първо на службата за справки, а после се свърза със затвора на „Минерва“ в Уинсън. Той заяви на жената на рецепцията, че е роднина на затворник и иска да дойде на свиждане, но не знае как да стигне до затвора. Джед попита дали има автобус, който тръгва от Джаксън. Жената отговори, че няма. Не и автобус, който да идва специално до затвора. Затова повечето посетители използвали местния автобус. Тя упъти Джед как да стигне до спирката и дори му съобщи разписанието.

Автобусът потегляше след четири минути. Джед бе стигнал достатъчно близо до спирката, за да чуе двигателя. Той боботеше равномерно някъде наблизо, може би зад ъгъла. Наложи се момчето да измине тичешком последните двеста-триста метра, за да има шанс да го хване. Следващият щеше да пристигне след цял час. Джед не искаше да остава на улицата толкова дълго. Но тогава изведнъж му хрумна нещо. Онези полицаи от автогарата… Те го търсеха. Полицаи, агенти или каквито и да било. Което означаваше, че на спирката може да се натъкне на други ченгета. И този път нямаше да успее да им се измъкне. Сам щеше да се напъха в капана.

Джед спря. Той бе стигнал почти до ъгъла. И тогава едно момче с колело се блъсна право в него. Сигурно бе някакъв куриер. През рамото му бе преметната чанта.

Момчето караше по тротоара. Джед залитна напред от сблъсъка и подмина ъгъла. Силата на удара го завъртя като пумпал. Обувката му попадна в процепа между две плочки. Джед изгуби равновесие. Падна. Претърколи се. Спря чак върху бордюра. Половината му тяло лежеше на тротоара, другата половина — в канавката. Проснат на земята пред очите на всички пътници на спирката.

Хората се взираха в него. Може би бяха половин дузина. Джед обаче не успя да ги разгледа добре. Той не остана на земята достатъчно дълго, за да преброи зяпачите. Просто скочи и хукна зад ъгъла, по-далече от погледите им.

Куриерът обаче бе подпрял колелото си на стената. Той стоеше до него, наблюдаваше и изчакваше. Щом Джед го доближи, куриерът го блъсна в гърдите.

— Глупак! — възкликна той. — Гледай къде вървиш! Можеше да ме убиеш!

С тези думи куриерът блъсна Джед още веднъж и изчезна през въртящите се врати на последната сграда в редицата.

Джед се замисли за хората, които бе видял на съседната улица. Може би те просто чакаха да се качат на автобуса. А може би наблюдаваха спирката. Поне двама от тях. Двама полицаи. Или агенти. Джед се обърна, готов да хукне отново. И спря. Нямаше къде да отиде. Не и без превоз. Единственият му шанс да напусне града бе автобусът. Щеше да бъде глупаво да не се качи, но само ако бе безопасно.

Ако.

Джед трябваше да се увери. Затова се промъкна до края на сградата. И надзърна. Видя двама души. Единият тъкмо пъхаше телефон в джоба си. Той подкани партньора си с жест да забърза. И двамата закрачиха право към Джед.

Те бяха високи над метър и осемдесет. Силни, широкоплещести. Косите им бяха подстригани късо. И двамата бяха облечени в джинси, тениски и сака. Също като полицаите от автогарата. Те имаха същия ръст, същото телосложение, същото заплашително излъчване. Намираха се на броени метри от Джед и бързо скъсяваха разстоянието.

Джед знаеше, че с него е свършено. Той видя какво направиха с похитителите му онези двама полицаи. Единият похитител се бе озовал в безсъзнание за частица от секундата. В гърдите на другия бе опрян пистолет. Джед не искаше да му се случи нито едното, нито другото. Но осъзнаваше, че не може да се измъкне. Не и пеша. Полицаите бяха по-бързи от него. Освен това бяха обучени да залавят бегълци. Да не говорим, че можеха да извикат подкрепления. Може би дори кучета. Или въздушна подкрепа. Джед се облегна на стената с омекнали крака. Бе стигнал толкова далече… толкова близо. И тогава ръката му опря в нещо. В предната гума на велосипеда на куриера.

Колелото бе там. До него. И не бе заключено. Това бе знак от съдбата, който Джед не биваше да пропуска. Той не бе крадец. Не искаше да открадне колелото, но и не искаше да го хванат. А куриерът се бе държал отвратително. Затова Джед реши, че може да вземе колелото назаем. Предвид обстоятелствата. Само за малко. За няколко минути. А после щеше да открие начин да го върне. Джед не обичаше да кара колело. Но нямаше избор, ако не искаше тези типове да го спипат.