Без план Б

37

Ричър се притесняваше заради изстрела. Заради шума, който бе вдигнал. Все някой трябваше да го е чул. Служителят, който бе нощна смяна на рецепцията. Гостите в южното крило. Някой можеше да звънне на 911. Може би всички щяха да звъннат на 911. Нищо чудно да го бяха направили вече. Във всеки случай полицията щеше да пристигне много скоро. А Ричър не искаше ченгетата да го заварят тук. Тихият подход се бе провалил. Сега човекът, който дърпаше конците, щеше да получи спешно обаждане. Един от хората му бе мъртъв, а това бе идеалното извинение да изпрати няколко горили, които да започнат да стрелят, без да задават въпроси.

Уинсън не бе Ню Йорк или Чикаго. Уинсън не бе дори Джаксън. Ричър се съмняваше, че местните ченгета патрулират из града денонощно. По това време на денонощието присъствието им най-вероятно бе ограничено до района на полицейското управление. В най-добрия случай щеше да има един дежурен. Някой новобранец с кана силно кафе и купчина изсъхнали понички пред себе си. Някой, който щеше да се обади за подкрепление и да изчака пристигането на поне един колега, за да се отзове на сигнала. В най-лошия случай това щяха да бъдат две ченгета ветерани. Доверени лица на шефа.

Готови да реагират на секундата. И готови да направят всичко, което им нареди въпросният шеф.

Ричър винаги се подготвяше за най-лошото. Градът не бе толкова далече. Нямаше да има трафик. Ченгетата щяха да бъдат местни. Те познаваха пътя, следователно щяха да шофират бързо. Ричър прецени, че двамата с Хана разполагат с девет минути да напуснат хотела.

Хана бе коленичила до главата на Харолд. Тя бе потърсила пулса му, след като Ричър се бе изправил. И не бе открила такъв. Сега обаче Хана установи, че краката й отказват да се подчинят. Тя не бе в състояние да се изправи. До миналата седмица никога не бе виждала мъртъв човек. А сега бе видяла — при това отблизо — смъртта на двама души. И се чувстваше отговорна за случилото се именно с този. От смазания гръден кош на Харолд течеше кръв, която се спускаше към коленете му. Хана беше като хипнотизирана от нея.

Ричър й помогна да се изправи и я придружи до стая 121. Помоли я да си събере багажа, и то бързо. Докато тя хвърляше нещата си в куфара, Ричър излезе в коридора. Междувременно бе взел една калъфка от възглавница, в която събра всичко, което откри в джобовете на хората от „Минерва“. Пистолети. Телефони. Портфейли. Ключове.

Ричър и Хана тръгнаха по коридора към рецепцията. Оставаха им шест минути, за да се измъкнат. Достатъчно време. Тогава Ричър забеляза чифт боси крака. Някой лежеше на пода зад махагоновото бюро. Той мина отзад и видя, че това е младежът, който ги бе настанил. Служителят бе по пижама. В безсъзнание, но жив.

Ричър се върна при Хана и двамата продължиха към паркинга. Трите автомобила, взети под наем, бяха паркирани от южната страна на входа. За разлика от предишния път, сега фолксвагенът бе оставен по-близо до северната. До него бяха паркирани още две коли, явно пристигнали по-късно. Додж неон и товарен микробус рам. Доджът бе преминал през доста перипетии. Престилката под предната му броня бе здравата очукана, калниците му бяха опръскани с кал, по цялата дължина на предното стъкло минаваше пукнатина, а самата предна броня бе ударена на две места. Микробусът бе тъмносин. В идеално състояние. Нямаше лого или надпис отстрани, но имаше вид на товарен автомобил, който всяка компания би използвала за превоз на стоки от едно място до друго.

Ричър и Хана разполагаха с пет минути.

Ричър посочи колите:

— Виждаш ли как са паркирани? Единият е дошъл с микробуса. Другите са отишли в дома на младежа от рецепцията. Вдигнали са го от леглото. Накарали са го да дойде тук с фолксвагена, защото в тяхната кола не е имало място. Това може да ни помогне. Изчакай ме тук.

Ричър се върна в хотела и се насочи към рецепцията. Наведе се над младежа и опипа джобовете на пижамата му. Откри ключодържател със заешко краче, на който бяха закачени ключовете за фолксвагена. Ричър извади един портфейл от калъфката за възглавница. Взе няколко банкноти и ги пъхна в джоба на младежа. После откъсна страница от книгата за гости, грабна писалка и написа:

Оставаха им три минути.

Ричър изскочи навън и хвърли ключовете на Хана.

— Ченгетата ще търсят пикапа на Сам. Виж дали можеш да подкараш фолксвагена. По-добре да използваме него.

Той заобиколи тъмносиния микробус и застана пред задната му врата. Тя не бе заключена. Стените и подът на товарния отсек бяха покрити с талашитени плоскости, за да предпазят боята. Вдясно една върху друга бяха оставени две носилки. Те бяха сгънати и закрепени за стената с еластични ленти. До тях стоеше черен найлонов чувал. Ричър надникна в него. Чувалът се оказа пълен с униформи на парамедици. Те бяха абсолютно безполезни, затова Ричър насочи вниманието си към предната част на микробуса. Той отвори дясната врата и провери жабката. В нея откри регистрационния талон и застраховката на колата. И ги прочете внимателно. Надяваше се да открие име на компания, което не бе срещал досега, защото това щеше да му даде нова следа към онзи счетоводен проблем, за който Анджела Сейнт Врейн бе говорила със Сам Рот. Ричър обаче не извади късмет. Според документите собственик на микробуса бе „Минерва“, корпорация, регистрирана в щата Делауер. Избягване на данъци, мигом се досети Ричър, но отново не видя никаква връзка с убийството на Анджела.

Оставаха две минути.

В този момент двигателят на фолксвагена оживя. Ричър огледа кабината на микробуса. Тя бе чиста и празна. Той отстъпи назад и тъкмо да затвори вратата, когато видя нещо бяло да се подава изпод дясната седалка. Крайчецът на плик, който явно бе паднал от арматурното табло по време на движение. Ричър го взе. Пликът бе със стандартни размери. В него имаше само един лист. Писмото бе адресирано до Дани Пийл, същото име, което Ричър бе прочел и върху плика в чантата на Анджела Сейнт Врейн. Същият адрес. Но различен почерк. Ричър бе сигурен в това.

Бруно Хикс бе най-популярният телевизионен водещ в света и предаването, което щеше да започне всеки момент, трябваше да увековечи славата му на най-голямата легенда в историята на телевизията. Предаването щеше да включва кадри от интервюта с прочути звезди, с които той бе разговарял през годините. Това щяха да бъдат най-скъпите осем часа, заснемани някога от телевизионен канал. Те щяха да бъдат заснети на борда на неговата яхта, хвърлила котва в Средиземно море. Зрителите вече бяха заели местата си. Хиляди хора, застанали на борда на не толкова луксозни плавателни съдове, бяха заобиколили яхтата на Бруно от всички страни. В ръката си той държеше коктейл. Камерите вече работеха. Но гостите не се появяваха. Освен това… Бруно бе чисто гол. Косата му окапваше. Кожата му…

Телефонът му иззвъня. Бруно Хикс отвори рязко очи. Целият бе плувнал в пот. Той отметна завивката, но остана легнал в опит да овладее дишането си. Накрая отговори на обаждането. Беше отново Брокман.

— Кажи.

Брокман помълча секунда-две, след което каза:

— Измъкна се отново.

— Кой? Ричър ли?

— Да.

— А жената?

— И тя също.

— Харолд ли се издъни?

— Харолд е мъртъв. Ричър буквално го е премазал.

— Харолд. Вечно втори. Дали да не изпишем това на надгробния му камък? Как са останалите?

— Пострадали, но живи.

— Къде е отишъл Ричър?

— Не знаят. Хората на Моузли го издирват.

— Добре, дръж ме в течение на всичко.

— Бруно? Мисля си за утре. Колкото и неприятно ми е да го кажа… Знаеш, че винаги съм би против промените в последния момент, но започвам да си мисля, че другите бяха прави. Може би не е разумно да провеждаме церемонията, докато Ричър е в града. Дали да не преминем към план Б?

— Нямаме план Б. Никога не ни е трябвал.

— Може би сега е моментът да съставим план Б. Не можем да отлагаме заради съдебната заповед, но самата церемония не е толкова важна. По-важното е да освободим нашия човек. Можем да публикуваме изявление за медиите, да кажем, че той е прекалено травмиран, за да понесе цялата тази медийна шумотевица.

— Изявлението е основен приоритет, разбира се. Но не бива да пропускаме подобна възможност. Церемонията е изключително важна. Ще получим такова благосклонно медийно отразяване, което не можем да купим с никакви пари. И не забравяй застраховката. Ще се погрижим за Ричър. В десет сутринта той ще бъде далече от тук. А след това, дори да се върне, ще бъде прекалено късно да промени каквото и да било.

— Ще се получи ли?

Хикс се пресегна и взе втори телефон от нощното си шкафче. Евтин и обикновен модел. Хикс провери батерията му. Провери сигнала му.

— Разбира се. Скоро ще получим потвърждение. В девет. Най-късно в девет и петнайсет.

Фолксвагенът не се набиваше така на очи като пикапа на Рот, но все пак се открояваше в толкова малко градче като Уинсън. Мнозина от местните сигурно знаеха, че колата принадлежи на онова хлапе от хотела. Същото се отнасяше и за полицаите. Ричър бе готов да се обзаложи, че ченгетата са го спирали не веднъж и два пъти. Микробусът вонеше на марихуана, което бе потенциален проблем. Освен това Ричър нямаше представа какво е техническото му състояние. Той не искаше някоя повреда да свърши работата на ченгетата и да остави двамата с Хана насред някое шосе. Затова реши, че трябва да се скрият на някое тихо местенце, където да изчакат настъпването на утрото. Двамата с Хана се насочиха към подножието на хълма край града. Ричър си спомни, че бе забелязал черен път през гъстата гора. Отначало бе решил, че това е просека, прокарана за защита от горски пожари, или черен път, който да осигури достъп на дърводобивна техника. Каквато и роля да играеше, той щеше да им осигури добро прикритие до сутринта.

Хана вдигна ръка от волана и посегна към плика, оставен върху арматурното табло, за трети път, откакто бяха напуснали хотела.

— Откъде смяташ, че са се сдобили с писмо, адресирано до Дани? Може да го е отнесъл в работата си, а после да го изпуснал, така ли? А някой го е намерил и възнамерявал да го изпрати все пак по пощата?

— Ще попитаме Дани сутринта — отвърна Ричър. — В колко часа имаме среща с него?

— Нямаме уговорка. Така и не успях да се свържа с него. Той е ранобуден, затова ще му звънна утре. Ако не вдигне, просто ще отидем в дома му и ще го изненадаме.

Фолксвагенът бе оборудван с легло, кухненски бокс, масичка и диван. Ричър оцени техния оригинален и практичен дизайн. Мисълта, която бе вложена в него. И най-малкото пространство бе използвано. Въпреки това нищо не бе в състояние да промени факта, че мястото бе твърде малко. Ричър реши, че е по-добре Хана да остане сама в микробуса, затова прерови шкафовете и откри купчина стари одеяла. Той взе едно, постла го на земята отвън и легна под звездите.

В минутите преди да заспи, в главата на Ричър изникнаха две думи. „Брокман“. И „изолация“. Брокман бе име, което Ричър бе чул неведнъж. Това бе човекът от „Минерва“, изпратил всички тези убийци по петите му. Ричър искаше да го открие. Да избие вратата му посред нощ. Да види дали това ще му хареса. Да види какво знае за Анджела Сейнт Врейн и информацията, на която е попаднала тя.

Проблемът бе, че Брокман можеше да не знае нищо. И ако служител на „Минерва“ бъдеше нападнат в дома си, това щеше да хвърли в паника останалите му колеги. Що се отнася до думата „изолация“, това бе обичайната паническа реакция на управата на всеки затвор. Това бе кодирано в ДНК-то на всеки надзирател. Ставаше въпрос за режим на изолация и карантина, при който всички свиждания и прочее контакти с външния свят се отменяха, а затворниците оставаха заключени в килиите си. Затова Ричър трябваше да прояви търпение. Той разполагаше с две следи, по които да тръгне. Дани Пийл и петъчната церемония. До какво ли щяха да го доведат те? В случай че останеше с празни ръце, Ричър непременно щеше да издири Брокман. Както и всички замесени. И да получи задоволителни отговори.