Без план Б

41

Ричър преброи трийсет и девет души пред затвора, без да включва в това число себе си и Хана.

Той знаеше причината, довела тук единайсет от тях. Джед Стармър бе дошъл, за да види как баща му излиза на свобода. Двамата телевизионни оператори и шестимата надзиратели бяха тук, защото получаваха заплата за това. Бруно Хикс, който се бе представил като основател и главен изпълнителен директор на „Минерва“, бе тук, защото се наслаждаваше на собствения си глас. Деймън Брокман, който също се представяше като основател на компанията, стоеше на сцената със самодоволно изражение. Ричър нямаше представа какво правят тук останалите двайсет и осем души. Той искрено не разбираше какъв морков или каква тояга биха оправдали подобна загуба на време.

Нещата се промениха рязко след десетина минути. Хикс тъкмо обясняваше надълго и нашироко причината за някакви проценти и цитираше разни философи, като ту размахваше ръце като водещ на аукцион, ту застиваше като глътнал бастун. Изведнъж млъкна. Иззад събралата се тълпа се появи стар пикап. В каросерията отзад се возеха шестима души. Шофьорът натисна клаксона и най-близките зрители му направиха път. За миг изглеждаше, сякаш пикапът ще се блъсне в бариерата. Ричър пристъпи към Джед Стармър, в случай че започне суматоха, но после пикапът спря. Шестимата скочиха на земята и вдигнаха плакати с лозунги, посветени на правосъдието и печалбите. Един носеше карикатура на Темида, чиито везни — отрупани с пачки долари — бяха наклонени в едната посока. Друг извади мегафон и започна да настоява затворът да прекрати дейността си. Това определено не се хареса на тълпата. Тя бързо се обърна срещу протестиращите. Започнала ги освирква. Да блъска и удря шестимата. Към мястото на инцидента се втурнаха надзиратели с извадени палки.

Хикс скочи от сцената с микрофон в ръка и закрачи към оградата.

— Спрете! — извика той. — Оставете хората да се изкажат!

Водачът на протестиращите взе микрофона. Той помълча секунда-две, след което занарежда тихо оплакване след оплакване, обвинение след обвинение.

Хикс кимаше с угрижено лице, след което си върна микрофона. Звукът изведнъж стана по-ясен и по-силен.

— Мои млади приятели — започна той, — радвам се, че дойдохте тук в този ден. Радвам се… — В този момент погледът на Хикс се спря върху Ричър и той изгуби ума и дума, заекна, запелтечи, но накрая се съвзе и извърна очи. — Радвам се, че сте толкова загрижени за такива благородни каузи като справедливост и човечност. Ако бяхте отишли да протестирате срещу някой друг затвор, може би щяхте да бъдете прави. Но тук спокойно мога да заявя, че грешите. „Минерва“ се грижи за здравето на онези, които обитават тези стени. „Минерва“ се грижи за тяхната сигурност. За тяхното образование. Стреми се да разкрие техния потенциал. И… — Хикс се обърна и тръгна обратно към сцената — ние се стремим да коригираме всяка несправедливост, на която се натъкнем. Не казвам това с лека ръка. Дами и господа, позволете ми да ви представя Антон Бегович.

От тентата, която покриваше входа на затвора, излезе мъж. Той бе облечен в черен костюм и вратовръзка, а косата му изглеждаше подстригана съвсем скоро. Мъжът спря за момент и примигна на яркото слънце. После Брокман, който до този момент не бе взел никакво участие в церемонията, скочи от сцената, хвана мъжа под ръка и го поведе към Хикс.

Мъжът взе микрофона и пристъпи напред.

— Благодаря на всички, които дойдохте днес тук. Благодаря на господин Хикс. Благодаря на господин Брокман. И най-вече благодаря на „Минерва“ и на всички нейни служители. Докато други положиха усилия да ме хвърлят зад решетките, те положиха усилия да изляза навън. Искрено съм им благодарен и се заклевам тук, пред всички вас, да се възползвам по най-добрия начин от всяка секунда свобода.

Мъжът махна на зрителите, след което Хикс и Брокман го изпратиха до беемвето, спряло от другата страна на сцената.

Джед се наведе и се опита да се промуши под бариерата.

Ричър го сграбчи, дръпна го назад и обви ръка около гърдите му.

Джед се замята и захленчи.

— Пусни ме! Трябва да отида при баща ми. Той съвсем не е объркан и напрегнат. Вие грешите.

— Не мога да те пусна, Джед — отвърна Ричър, — защото това не е твоят баща.

Лев Емерсън стоеше на входа на сградата северно от Виксбърг и наблюдаваше танца на пламъците. Той гледаше как тялото се гърчи и мята, отначало по-яростно и по-рязко, а после все по-бавно и по-немощно. Накрая веригите, провесени от тавана, застинаха неподвижно. Емерсън прекоси двора до мястото, където го очакваше Грейбър, който вече бе натоварил варела и бе открил на картата в телефона си изоставената хартиена фабрика край Уинсън.

Двамата шофираха в конвой. Грейбър отпред в лъскавото черно возило, което трябваше да се появи в изоставената фабрика, Емерсън отзад в техния очукан бял микробус. Отначало те потеглиха на изток, но само за кратко, след което продължиха право на юг, докато не стигнаха покрайнините на Джаксън. Там Грейбър спря на една бензиностанция. Когато напълниха и двата резервоара, Грейбър посочи закусвалнята в другия край на паркинга. На вид тя не бе нищо особено. Ниска продълговата тухлена сграда с плосък покрив и неонова реклама, която обещаваше вкусна храна.

— Какво ще кажеш да хапнем нещо? — попита Грейбър. — Да вземем кафе. Разполагаме с достатъчно време.

Емерсън огледа закусвалнята. Пред прозорците й бяха паркирани десетина дузина коли. Нямаше да е проблем да наблюдават белия микробус.

— Разбира се — отвърна той. — С удоволствие.

Отвътре закусвалнята изглеждаше също толкова обикновена и не впечатляваща, колкото и отвън. Десет маси за четирима, подредени в две редици, по пет във всяка. Евтини мебели. Сив линолеум на пода, издраскан на места. Щанд с две машини за кафе. Часовник на стената. Голяма карта на щата. И телевизор. Огромен телевизор. Той бе единственото по-ново нещо тук. Телевизорът бе включен на местния новинарски канал. Звук нямаше, но текстът, който течеше под кадър, обобщаваше най-важното.

Емерсън бе седнал до прозореца. Той разглеждаше менюто и се чудеше какво да си поръча, когато Грейбър го сграбчи за ръката.

— Виж! Телевизора!

На екрана се появи затворът в Уинсън. На сцената стоеше явно току-що подстригал се мъж с костюм. Той говореше нещо в микрофона, който държеше в ръка. Текстът отдолу гласеше:

— Бегович ли? — Емерсън извади телефона, който бе взел от първата жертва, извика на екрана снимката на Карпентър и я показа на Грейбър.

— Или Карпентър — отвърна Грейбър. — Това е същият човек. Сто процента!

Камерата проследи мъжа с костюма, който заедно с двама придружители се качи в очакващото го беемве. Автомобилът потегли бавно заради събралата се тълпа.

— Виж номера — каза Емерсън. — МС1. Свържи се с Фасбендър. Той ни дължи услуга. Кажи му да открие собственика. Спешно!

Счетоводна грешка, бе казала Анджела на Сам. Ричър очакваше въпросната грешка да се окаже сложна, а разкриването й да изисква специфично образование и опит. На практика обаче се оказа, че става въпрос за най-елементарно несъответствие. Но мултиплицирано. Многократно. Един затворник. Една закуска. Един обяд. Една вечеря.

Джед скочи във фолксвагена и попита:

— Откъде си сигурен, че това не е баща ми? Никога не си го виждал, нали?

— Видях негова снимка, направена в деня на задържането му.

— Хората се променят — обади се Хана и потрепери театрално. — Ако беше видял моя снимка отпреди шестнайсет години…

— Част от ухото на истинския Бегович липсва — обясни Ричър. — Отрязаните уши не порастват отново. Затова снимката от онзи плик в чантата на Анджела бе толкова важна. Без нея никога нямаше да разберем, че друг човек излиза на свобода.

— В такъв случай кого видяхме да освобождават току-що? — попита Хана и натисна газта.

— Някой, който е имал нужда от нова самоличност. Ще разберем името му, когато попитаме Хикс.

— Ами ако Хикс не се прибере в дома си?

— Мисля, че точно това ще направи. Той не очакваше да ни види на церемонията, следователно не е подготвил бягството си. Или ще се скрие някъде още сега, или ще мине през дома си, за да вземе някои неща.

— Ами ако грешиш?

— Ще се свържа с Хеъруд и ще го помоля да привлече ФБР.

— Стига сте обсъждали този Хикс! — викна Джед. — Въобще не ми пука за него. Интересува ме единствено баща ми.

— Трябва да открием Хикс, за да разберем какво се е случило с баща ти.

— Какво се е случило? Нищо не се е случило. Той е в затвора. Заключен в своята килия.

Ричър не отговори. Хана също.

— Къде другаде може да бъде? — продължи Джед. — Пуснаха на свобода грешния човек. И оставиха баща ми вътре.

— Пуснаха на свобода грешния човек — поправи го Ричър. — Това е единственото, което знаем със сигурност.

— Той е взел името на баща ми — настоя Джед. — Не може да има двама души с едно и също име. Баща ми е мъртъв, нали? Това ли не искате да ми кажете? Баща ми е мъртъв и аз никога няма да го видя.

Хана премина бавно покрай голямата бяла къща. Беемвето бе паркирано на същото място, на което го бяха видели сутринта.

— Слава богу! Тук е! — възкликна Хана и спря на тревата встрани от пътя. — Но какво можем да направим? Не можем да се обадим по домофона и да помолим Хикс да ни пусне. Обзалагам се, че вратата е прекалено масивна, за да влетим с колата през нея. Нищо чудно да има сензори, които да се задействат, ако се прехвърлиш през оградата. А и самата ограда е тухлена, а върхът й е обсипан със счупени стъкла. Обзалагам се, че от другата страна също има сензори.

— Дай назад, по-близо до стената. — Ричър взе калъфката за възглавница и извади пистолет от нея. Пясъчножълтият зиг-зауер, който бе взел на бензиностанцията на магистралата. — Джед, провери най-долното чекмедже. Трябват ми пет одеяла. И възглавницата от дивана.

Ричър завърза по диагонал краищата на две одеяла, за да увеличи максимално общата им дължина, а после ги нави в импровизирано въже, което преметна през рамо. Той навърза още три одеяла по същия начин. Накрая завърза единия им край за задната броня на фолксвагена и се покатери на покрива му. Хана му подаде възглавницата. Той я постави върху стъклените парчета на върха на оградата. После сложи одеялото върху нея, като внимаваше краищата му да не допират земята. Ричър се покатери върху оградата и стъпи върху тясната ивица тухли. Провери дали одеялата провисват достатъчно от двете й страни, за да може да ги хване и да се изкатери по тях в случай на необходимост. Накрая Ричър се огледа. Покрай основата на оградата минаваше тревна ивица, широка малко повече от метър, а отвъд нея растеше горичка, широка не повече от пет-шест метра. Той се прицели в празното пространство между две по-тънки дръвчета, отскочи от стената, хвърли се напред, претърколи се и приклекна, за да се ослуша. Не чу нито сирени, нито звънци, нито кучета.

Ричър се изправи, прекоси ивицата дървета и излезе на място, откъдето можеше да се доближи до къщата по диагонал, към единия й ъгъл. По този начин нямаше да попадне в директния зрителен обсег на прозорците. Ричър запълзя по тревата, спря и остана проснат на земята в продължение на пет минути, без да помръдне. През това време обаче наблюдаваше и се ослушваше.

Той долови някакъв звук. Някъде вляво зад него. Счупена клонка. Ричър запълзя назад, изправи се и погледна към източника на звука. Заобиколи едно дърво. И попадна на непознат мъж, който седеше в подножието на дървото и притискаше колене към гърдите си. Той видя Ричър и прошепна:

— Моля ви, не ме наранявайте! Моля ви, не ме наранявайте! Моля ви, не ме наранявайте!

— Няма да те нараня — отвърна тихо Ричър. — Кой си ти?

Непознатият се изправи и когато Ричър успя да го разгледа по-добре, реши, че прилича на младия Че Гевара.

— Казвам се Морис — отвърна младежът. — А ти?

— Ричър. Какво правиш тук?

— Предпочитам да не отговарям на този въпрос.

— За Хикс ли работиш? Или за някой друг от „Минерва“?

— Не, по дяволите!

— Ще се обадиш ли в полицията? Ще направиш ли някоя друга глупост?

— Ченгетата са последните хора на света, на които бих се обадил. А и бих ли могъл да направя нещо по-глупаво от това да загазя в този проклет двор?

— Добре тогава. Беше ми приятно да се запознаем — каза Ричър, обърна се и отново тръгна към къщата.

— Чакай! Хикс си е вкъщи. Неговият заместник също. Плюс още един човек.

Ричър не му обърна внимание и продължи.

Морис забърза след Ричър.

— Чакай! Моля те! Трябва да те попитам нещо. За кой вестник работиш? Защото ако си…

— Журналист ли си? — обърна се Ричър.

Морис кимна.

— А аз не съм. Няма да ти открадна сензацията. Затова остани тук. Скрий се. Не вдигай шум. Не привличай внимание. Животът на един човек е в опасност.

— Само на един ли? Животът на много хора е в опасност.

— Какво означава това?

— Тук си заради наркотиците, нали? Затова дебнеш Хикс. Какво се случи? Някой роднина ли изгуби? Приятел? В затвор, управляван от „Минерва“?

Ричър сграбчи ръката на Морис и го задърпа назад, към дърветата.

— Разкажи ми всичко, което знаеш. Всичко! И то веднага! Не, само най-важното!

— „Минерва“ е октопод. Много опасен октопод. На пръв поглед компанията изглежда много модерна, прогресивна. Истината обаче е, че този октопод е пуснал пипалата си навсякъде. Те си подбират затворниците. Карат ги да работят какво ли не. Включително да правят наркотици. Правят го в отделенията за изолация и карантина, в карцерите, които и бездруго стоят празни. Продават дрога на собствените си затворници. Затова смъртността сред тях е толкова висока. Те го отричат, но това е самата истина. Напоследък от „Минерва“ започнаха да разширяват бизнеса. Вече доставят на други пазари.

Наркотици? Звучи логично, помисли си Ричър. Всички затвори имат проблем с наркотиците. Но може би от „Минерва“ бяха възприели този проблем като възможност. Като голям бизнес. А някои от хората, замесени в него, се нуждаеха от нова самоличност от време на време.

— Разполагаш ли с доказателства?

— Имам статистика на смъртните случаи. Документът е истински, но не разполагам с нищо друго. Засега.

— Отивам на гости на Хикс. По време на разговора ни може да стане въпрос и затова. Открия ли нещо конкретно, информацията е твоя.