Без план Б

46

Часовникът в главата на Ричър му подсказваше, че е време да напуснат затвора. Той дръпна Бегович за ръката и го поведе към изхода. Ричър бе убеден, че рано или късно ще се натъкнат на някой надзирател. И дори на повече от един, тъй като бе нормално да предположи, че всички надзиратели са мобилизирани, за да се справят със суматохата, предизвикана от противопожарната аларма. Но двамата с Бегович отново извадиха късмет и стигнаха незабелязано до S1.

Двамата надзиратели, които бяха придружавали Ривърдейл, още лежаха на пода. В безсъзнание. Ричър замъкна телата им през вратата, която бе отворил с помощта на дефибрилатора, и ги остави в килията с медицинското оборудване. Накрая ги изрита по веднъж в главата, да не би да се свестят прекалено скоро. После приложи същата процедура и на двамата медици, които бе оставил в същата килия. Извади пълнителя и остави единия автомат на операционната маса. Провери зиг-зауера и излезе навън.

Вече в коридора, Ричър свали автомата от рамото си и каза на Бегович:

— Сложи ръце зад гърба, сякаш си с белезници. Гледай в земята и прави каквото ти кажа.

Минута по-късно вратата на южното крило се отвори. От нея се появиха двама надзиратели с болнична количка

Единият я буташе, другият я дърпаше. Този, който вървеше отпред, възкликна:

— Какво става тук? Защо…

Мъжът млъкна изведнъж, вперил поглед в Ричър. Той явно не разбираше какво прави тук човек, когото не познава. Нещо повече, този непознат разполагаше с власт. Но не бе част от тяхната схема. Мъжът насочи вниманието си към Бегович. Не разбираше защо затворникът е на крака. Защо е в съзнание. Защо не е в онази кутия, готов за транспортиране. Мозъкът му се опита да обработи цялата тази информация за секунда или две. Опита се да подреди всички парченца от пъзела. Но накрая мъжът се отказа. Нямаше значение как изглежда цялостната картина. Важното бе, че нещо не е наред, и това бе очевидно. Затова мъжът пусна количката и посегна към джоба си.

Ричър нямаше представа дали надзирателят ще извади пистолет, или телефон, но нямаше намерение да изчака, за да разбере. Той пристъпи напред и свали автомата в движение, след което заби края на ложата му в носа на служителя, който се свлече върху носилката и се претърколи встрани. Накрая падна по лице на земята, без да помръдне повече. От главата му течеше кръв.

— Не мърдай! — извика Ричър и насочи автомата към мъжа, който бе бутал количката. — Можеш да ни покажеш как да излезем. А мога и да те отведа в някой двор. Там има поне сто души, които много ще ти се зарадват. Гарантирам ти го. Имаш пет секунди да вземеш решение.

Инстинктът за самосъхранение надделя. Ричър и Бегович последваха надзирателя към южното крило. Вратите на килиите бяха отворени, но отвътре не се чуваше никакъв шум. Единственият звук в коридора бе проскърцването натри чифта обувки върху бетонния под. В далечния край на коридора имаше врата. Тя бе стоманена, боядисана в сиво. Изглеждаше нова и лъскава. Мъжът, който вървеше пред Ричър и Бегович, поднесе служебната си карта към белия пластмасов квадрат, монтиран върху рамката. Ключалката изщрака и надзирателят бутна вратата. Тя водеше към нов коридор, но по-тесен от онези, по които бе дошъл Ричър. И бе от гофрирана ламарина вместо от телена мрежа. Въздухът бе горещ и застоял. Дължината на коридора бе трийсетина метра. Той правеше остър завой наляво, след което продължаваше още четиресет метра и завършваше с още една сива стоманена врата. От нея се влизаше в нещо като голяма барака с високи до тавана стелажи от двете страни. Те бяха отрупани с препарати за почистване, консумативи, затворнически униформи, консерви храна. По средата на помещението бе паркиран микробус, тъмносин и лъскав като онзи, който Ричър бе видял пред „Ривърсайд Лодж“. Микробусът бе влязъл на задна в помещението. От другата му страна, точно в центъра на срещуположната стена, имаше широка ролетна врата. Не се виждаха никакви хора. Ричър погледна през прозореца на шофьорската врата. Ключовете бяха в запалването.

— Как се отваря вратата на изхода? — попита Ричър.

— Има дистанционно, закачено за сенника. Щом натиснеш бутона, вратата се вдига. После приближаваш портала във вътрешната ограда. Той ще се отвори и затвори сам. Продължаваш към портала във външната ограда. Присветваш три пъти с фарове. Надзирателят в будката ще те пусне.

— Светваш с фарове? Наистина ли?

— Това е сигналът.

Ричър забеляза, че мъжът избягва погледа му. Затова отвори задната врата на микробуса и каза:

— Качвай се. Ще се возиш отзад с Бегович. Излезем ли навън, ще те пусна. Но първо ще потропам по преградата. Ако вратата се отвори и Бегович не чуе тропане, ще простреля капачката на едното ти коляно.

Мъжът поклати глава и отстъпи назад.

— Чакай! Не е нужно да присветваш с фарове. Не е нужно да правиш нищо. Просто приближаваш към външния портал. На служителя в будката му е наредено да пропуска този микробус по всяко време, без да го вписва в дневника, без да го претърсва. Не се притеснявай. Няма да останете затворени задълго.

Затворени задълго. Две думи, които прозвучаха ужасно на Ричър. Особено когато се отнасяха за него.

Ричър не накара надзирателя да седне отзад в микробуса. Защото не познаваше Бегович достатъчно добре. Не можеше да предвиди как ще реагира в стресова ситуация. Ако се засуетеше или изпаднеше в паника, опасността надзирателят да се опита да му вземе пистолета бе доста голяма. Или да вдигне шум. Или да подаде сигнал на служителя в будката. Бегович можеше да бъде ранен случайно. Или преднамерено. Затова Ричър избра друг подход. Той удари надзирателя, който изпадна в безсъзнание, бутна тялото на долния рафт на един стелаж и го скри зад купчина оранжеви гащеризони.

Двигателят на микробуса запали с първото завъртане на ключа. Вратата се отвори с първото натискане на дистанционното. Двете крила на портала във вътрешната ограда се отвориха в мига, в който микробусът приближи. И се затвориха секунда след като той премина. Нищо повече не случи обаче. Външната порта не помръдна. Тя остана напълно неподвижна. Сякаш бе заварена. Или сякаш бе най-обикновен участък от оградата. От оградата, по която течеше ток. Тя бе вляво от Ричър. И вдясно. А също и отзад, и отпред. Нямаше път напред. Нямаше път назад. Нямаше къде да отидат, дори да зарежат микробуса.

Външният портал не помръдна.

Ричър погледна към будката, но не успя да види какво става вътре. Стъклото бе огледално. Може би нямаше никого. Може би правилата в случай на пожар изискваха надзирателят да се включи в евакуацията на затвора. А може би пазачът бе на поста си и очакваше някакъв сигнал. Нещо, за което Ричър не подозираше. Нещо, което трябваше да определи дали да се вдигне тревога, или не. Подкрепленията ще дойдат отзад, предположи Ричър. Откъм онзи склад. Надзирателите ще бъдат тежковъоръжени. Той погледна в огледалото за обратно виждане. Ролетната врата бе затворена. Все още.

Външният портал не помръдна.

Кракът на Ричър бе върху спирачката. Той се поколеба дали да не го премести върху съседния педал, този на газта. Но нямаше смисъл да се опитва да избие портала, който бе прекалено масивен, проектиран да спре далеч по-тежко превозно средство. И то превозно средство, което приближава на скорост, а не потегля от място. Ричър не се съмняваше в това. Но той предположи, че може поне да го изкриви и част от метала на микробуса да влезе в контакт с мрежата или рамката. После Ричър можеше да отвори задната врата на микробуса. Товарният отсек бе оборудван със стелажи.

Ричър ги огледа, докато Бегович се настаняваше отзад. Той можеше да откърти един или два. Да ги използва, за да свърже задната част на микробуса с вътрешната ограда. И евентуално да причини късо съединение. Може би да прекъсне захранването достатъчно дълго, за да прескочи оградата. Стига да откриеше нещо, което да му помогне да преодолее бодливата тел на върха.

Външният портал не помръдна.

Ричър сведе поглед. На пода имаше стелки. И пред двете седалки. Те бяха изработени от плътна, здрава гума. Предназначението им бе да предпазят пода на кабината от обувки, подгизнали от проливните дъждове в Мисисипи. Бяха достатъчно дебели, за да предпазят човек от електрически ток. Може би. Имаше само един начин да разбере.

Ричър понечи да вдигне крака си. И спря. След което отново допря педала на спирачката.

Защото външният портал се разтресе и се плъзна бавно встрани.

Щом се отдалечиха на безопасно разстояние от затвора, Бегович се премести в кабината, но не каза нито дума през целия път до дома на Бруно Хикс. Беше се облегнал неподвижно на седалката, единствено очите му се стрелкаха непрекъснато ту вляво, ту вдясно. Ричър също мълчеше. Той предпочиташе да съобщи на Бегович, че има син, чак когато приближат къщата. Не искаше да му даде възможност да разсъждава прекалено много върху тази новина. Не искаше да му даде възможност тя да го уплаши.

В същото време обаче Ричър не искаше да води разговори на незначителни теми, при положение че се премълчаваше толкова важна информация. Колкото повече време минаваше, толкова по-неуверен се чувстваше в правотата на решението, което бе взел. А после изведнъж изпита задоволство, че не бе споменал пред Бегович за хлапето.

Пред дома на Хикс бяха паркирани два микробуса. Единият бе бял, с номера от Илинойс. Той изглеждаше на няколко години. Личеше си, че е доста използван. Другият бе черен. Неговите номера бяха от Мисисипи. Нов. Лъскав. В отлична форма. От предното стъкло до задната броня. Но предната броня и капакът бяха съсипани. Някой го бе използвал, за да избие вратата на имението на Хикс. Двете й крила сигурно бяха отлетели на повече от метър встрани.

Ричър спря зад белия микробус и нареди на Бегович да остане в автомобила, дори да чуе шум от къщата.

След това слезе с пистолет в ръка и провери кабините и товарните отделения на другите микробуси. В тях нямаше никого. Ричър тръгна по алеята, мина покрай фолксвагена и се изкачи по стъпалата.

Входната врата бе отворена. Ричър надникна във фоайето, но не видя никого. Не чу нищо. Той влезе тихичко и тръгна наляво, към кухнята. Където бе оставил Хикс, Брокман и Карпентър здраво вързани, напълно обездвижени.

Кухнята бе празна.

Ричър въобще не се вълнуваше за хората от „Минерва“. Но се тревожеше за Хана и Джед. Тук виждаше две възможности. Човекът, който бе пристигнал с микробусите, разполагаше с трети автомобил, в който бе качил всички от къщата. Или всички, включително новодошлите, бяха още тук, в къщата или някъде в имението.

Ричър предпочиташе втората опция. Първата би изисквала много голям автомобил, който да побере поне осем души. При това положение нямаше смисъл новопристигналите да зарязват белия микробус. Той изглеждаше в прилично състояние, а товарният му отсек изглеждаше пълен със специализирано оборудване.

Нещо проскърца в съседната стая. Съвсем тихо. Само веднъж. Но Ричър бе категоричен, че е чул нещо. Той пристъпи към вратата. Ослуша се. Не чу нищо. Сложи ръка върху дръжката. И отвори рязко врата. След това отскочи рязко назад, за да не се спъне в мъжа, който се търкаляше на пода в краката му.

Това бе Морис, журналистът.

— Какво правиш тук, по дяволите? — възкликна Ричър.

— Крия се — отвърна Морис. — И те чакам. Защо се забави толкова?

— Къде са останалите? Хана? Хлапето?

— Отзад… мисля.

— Мислиш?

— Мисля, че всички са отзад.

— Всички?

— Хана. Момчето. Хикс и Брокман. Карпентър. И двама новодошли.

— От „Минерва“?

— Не. Те нямат намерение да спасяват никого. Определено. Имам чувството, че търсеха Карпентър. Той беше целта им.

— Защо те оставиха на свобода?

— Те не подозират за мен. Аз бях в мокрото помещение. Надявах се да е килер. Умирах от глад.

— Не претърсиха ли къщата?

— Аз се скрих. Бива ме в тези неща. Имам богат опит.

— Видя ли какво се случи? Или само чу?

— Видях нещо. Те не претърсиха веднага къщата. Направо влетяха. Хана посегна към пистолета, но те се оказаха прекалено бързи.

— Въоръжени ли са?

— Единият, по-младият, има пистолет. По-възрастният носи някаква манерка и кърпа. Той изрита пистолета на Хана и сложи кърпата върху лицето й. Тя припадна. Джед се хвърли върху него, но старият го сграбчи и сложи същия парцал върху лицето му. Момчето също изгуби съзнание. Едва тогава претърсиха къщата. Оттам насетне само чувам какво става.

— Какво искат от Карпентър?

— Единият, по-възрастният, мисля, защото говореше с такъв тон, сякаш командва парада, започна да го разпитва. Задаваше му странни въпроси. Според него Карпентър му е продал черен дроб, който не е бил достатъчно качествен, и това е убило сина му. Той искаше да разбере откъде е дошъл черният дроб и дали Хикс и Брокман са замесени.

— Какво каза Карпентър?

— Нищо. Той не искаше да говори. По-възрастният заяви, че това не е проблем. Имал отлично средство да му развърже езика. А после предполагам, че използва онзи парцал, за да ги упои или нещо подобно. Чух тежък тропот, а после шум като от влачене. Пет пъти. После ги отнесоха някъде отзад.

— Защо отзад?

— Защото не чух коли, а отпред ги няма. Проверих. Честно казано, по едно време мислех да избягам. Но после се сетих, че ти ще се върнеш. Реших да остана и да те предупредя.

— Постъпил си правилно — отвърна Ричър и тръгна към вратата.

— Едно не разбирам — каза Морис, без да помръдне от мястото си. — Тези типове искат да си отмъстят заради някакво фатално отравяне. Какво общо има това с „Минерва“? В затворите им няма животни. Компанията не притежава ферми. Откъде могат да вземат черен дроб?

— Синът на онзи тип не е жертва на хранително отравяне. — Ричър хвана дръжката на вратата. — А черният дроб не е дошъл от животно. Не и четирикрако.

Ричър прекоси фоайето, хукна нагоре по стълбите и влетя в централното помещение в задната част на къщата. Това бе спалня с полиран дъсчен под и елегантни мебели от светла дървесина. В стаята имаше три високи прозореца с бели пердета, които стигаха до пода. Ричър отиде до средния прозорец и отметна лекичко единия край на пердето. Той погледна през стъклената врата към голямата квадратна морава, която бе видял при първото си идване тук. Разликата бе, че сега там имаше хора. Хикс, Брокман и Карпънтър. Голи. Те висяха с вързани ръце от металните греди на осветлението, издигнато над сцената. Неподвижни. Хана и Джед лежаха на тревата вдясно от сцената. Облечени, но също неподвижни. Ричър видя и двама непознати. Те загребваха с черпак някакъв гел от голям варел и го пресилваха в сребърните ледарници, които бяха взели от бара.

Ричър хукна надолу по стълбите, изхвърча през входната врата и заобиколи къщата. Той излезе на верандата тъкмо когато новопристигналите оставяха трети ледарник на края на сцената. Двамата стояха от двете страни на варела. Щом чуха стъпки, те се обърнаха, извадиха пистолети и се прицелиха в Ричър.

— Хвърли оръжието! — нареди по-възрастният. — Легни по лице на земята!

Лекият ветрец духаше право към Ричър. Покрай двамата непознати. Покрай техния варел.

— Няма да стане — отвърна Ричър. — Тук съм заради жената и момчето. Те идват с мен. А онези идиоти, които сте вързали… Правете с тях каквото искате.

Мъжът поклати глава.

— Жената и момчето няма да ходят никъде. Те ни видяха.

— Зърнали са лицата ви за миг в най-добрия случай. Не представляват заплаха за вас.

— Няма значение. Могат да ни свържат с това място. Ти също.

Бензин, помисли си Ричър. Най-вече бензин. И бензин. И още нещо. И тогава се досети. Комбинацията от тези съставки… Ричър погледна варела. Той бе почти празен. Почти, но не съвсем.

— Проблемът не е мой — заяви Ричър. — Вземам приятелите си и изчезвам.

— Не си в положение да казваш какво ще се случи.

— Напротив. В идеалното положение съм — обясни Ричър и стреля по варела.

Куршумът прониза пластмасата и останалият вътре напалм се възпламени мигновено. Варелът се пръсна. Взривната вълна събори двамата мъже на земята. Оранжеви пламъци погълнаха по-младия. Той запищя, замята се и дори натисна спусъка неволно, след което изтърва пистолета.

Ричър скочи от верандата, пристъпи напред и простреля младия мъж в главата. По-възрастният лежеше по гръб. Той не помръдваше. Пламъците не го бяха засегнали, но на ризата му имаше червено петно. В лявата част на корема. Петното бе влажно и се разрастваше. Куршумът на неговия приятел бе попаднал тъкмо там.

Мъжът се претърколи и се изправи на ръце и крака. Опита се да запълзи към сцената, но Ричър препречи пътя му.

— Махни се! — прошепна възрастният мъж дрезгаво.

Ричър не помръдна.

Мъжът кимна към Карпентър.

— Той… той трябва да проговори.

— Кръвта ти ще изтече — каза Ричър.

— Той уби сина ми. Той има доставчик. Трябва ми името му.

— Синът ти се е подложил на трансплантация, така ли?

Мъжът кимна и се отпусна тежко на една страна.

— Черният му дроб започна да отказва. Той мина рехабилитация след рехабилитация. Нищо не помогна. Обикновените лекари не помогнаха. Затова намерих клиника. На един кораб. Там му присадиха нов черен дроб, който се оказа негоден. Кайл умря.

— Онези двамата, които сте вързали. Те са неговите доставчици. Те управляват затвори. Намират затворници, които няма да липсват на никого, и ги продават като донори на органи.

— Настина ли? — Възрастният мъж надигна глава.

Ричър кимна.

— Помогни ми тогава. Застреляй ги.

— Не.

— Защо? Нали застреля Грейбър… моя приятел.

— Онзи нещастник ли? Той гореше целият. Проявих милосърдие. Ще ликвидирам бизнеса им със затворите, но няма да убивам хладнокръвно никого.

— Моля те. Заради сина ми. Казваше се Кайл Емерсън. Беше на двайсет и две.

— Не.

Мъжът се изправи с усилие на ръце и крака и пропълзя още един метър.

Ричър взе една риза от купчината дрехи до сцената. Той я подаде на възрастния мъж с думите:

— Продължиш ли в същия дух, кръвта ти ще изтече. Спри, притисни я към раната, обади се на деветстотин и единайсет и може да оцелееш.

Емерсън продължи да пълзи. Добра се до края на сцената. Надигна се. Едната му ръка сграбчи дървената настилка, а другата — кофичка за лед. Мъжът се опита да се изправи, но успя единствено да метне съдържанието на кофичката по сцената. Ледарникът бе пълен с гел с кремав цвят. Част от гела попадна върху гърдите му, потече по панталоните му и се смеси с кръвта му. Мъжът падна назад, претърколи се и запълзя на колене. Изправи гръб, извади кутия кибрит от джоба си и се обърна към Ричър.

— Сега се радвам, че не застреля тези мръсници. — Той взе клечка кибрит и добави: — Така ще си получат заслуженото.

Мъжът драсна клечката. Пламъче облиза върха й. Емерсън изглеждаше хипнотизиран от него. После коленете му се подгънаха, той залитна назад и изпусна клечката. А тя падна върху корема му, като продължаваше да гори.

Ричър отскочи. Беше чисто инстинктивна реакция на огъня, програмирана дълбоко в мозъка му. Действие, което не можеше да предотврати. Той усети горещината по лицето и ръцете си. Чу звук, който наподобяваше скърцане. Стори му се, че чува възрастния мъж да се смее. Стори му се, че го вижда да се усмихва. А после Ричър вдигна пистолета и го простреля между очите.

Тялото застина неподвижно, а върху него танцуваха пламъци.

Ричър долови звука от два чифта приближаващи стъпки. Предпазливи. Но различни. Първи на верандата се появи Морис. После Бегович. Морис застина неподвижно. Бегович скочи долу и хукна към сцената. Към шефовете на бившите си надзиратели. Но после зави, отиде при Джед и впери поглед в момчето.

— Мъртви ли са? — попита тихо Морис.

Ричър посочи двете овъглени тела.

— Тези са мъртви. Останалите са упоени. Ще оживеят.

— Да свалим ли онези от „Минерва“?

Ричър поклати глава.

— Не още. Трябва да хванем още един човек. Може би повече от един. Ще ги използваме за примамка.