На другия ден музеят отваряше в десет, затова Ричър и Александра останаха в леглото до последната възможна минута.
Те останаха в леглото, но това не означаваше, че прекараха цялото си време в сън. Александра знаеше, че не разполага с много време, но въпреки това си взе бърз душ. Тя прецени, че е разумно след активната дейност, на която се бяха отдали. Ричър приготви кафе. После Александра го целуна за довиждане и забърза към храма на историята, на който се бе посветила. Ричър си взе далеч по-продължителен душ, след което слезе по стълбите и се озова на улицата. Мислите му бяха ангажирани с близкото бъдеще. Той спря за миг, за да се наслади на планинските хребети. И тогава видя една жена да върви към него. Тя крачеше по отсрещния тротоар и почти бе стигнала кръстовището. Надписът НЕ ПРЕМИНАВАЙ светеше. На другия ъгъл стоеше мъж и чакаше сигналът да се смени. В северна посока се движеше автобус, който щеше да мине между двамата.
Жената, която шофираше автобуса, видя само смътно движение.
Нещо неясно, размазано. Долу и вдясно. Нещо с кръгла форма. То заподскача по асфалта и описа четвърт окръжност. Приличаше на пъпеш, завързан с въженца, заяви тя на психолога, когото посети на следващия ден. Само че не беше пъпеш. А глава. Човешка глава. Женска. На няколко сантиметра от предното стъкло. Ей там. Озарена от ярката слънчева светлина, а това й придаваше бледност като на призрак. После изчезна. Но не защото жената зад волана затвори очи и когато ги отвори, видението бе изчезнало. Не защото това бе илюзия, колкото и да й се искаше да е така. А защото главата продължи да описва полукръг. По земята. Пред автобуса.
А после изчезна под него.
Жената рязко изви волана наляво. После натисна спирачката с цялата си тежест. Без колебание. Без паника. Тя бе добре обучена. Беше опитен шофьор. Но въпреки това закъсня. Чу гумите да свирят. Чу пътниците да пищят. Усети сблъсъка. Посредством волана. Леко, приглушено вибриране по твърдия пластмасов пръстен на волана. Сякаш бе минала през улична шахта. Или бе ударила клон. От друга страна обаче, асфалтът няма кости, които да се счупят с пукот. Дървото няма органи, които да се разкъсат и да закървят.
Жената затвори очи и положи огромни усилия да не повърне. Тя знаеше какво ще види на улицата. Преди години един самоубиец се бе хвърлил пред автобуса й. Такива бяха рисковете на професията.
Мъжът на отсрещния тротоар видя много повече. Той видя автобуса, който се движеше на север. Видя жената, която пристигна на югоизточния ъгъл на кръстовището. Защото нищо не препречваше погледа му. Той стоеше достатъчно близо, за да се превърне в надежден свидетел. Показанията му гласяха, че жената е изглеждала притеснена. Нервна. Мъжът заяви, че е видял как тя поглежда часовника си. Отначало решил, че бърза за някъде. Жената обаче не бързала. Тя спряла. Останала на място — макар да потрепвала нервно, — докато автобусът почти се изравнил с нея. Докато не останала никаква възможност шофьорът да натисне спирачките или да извие волана.
И тогава се хвърлила под колелата.
Жената сама се хвърлила. Свидетелят бе категоричен. Не, не се спънала. Не паднала. Направила го напълно съзнателно. Проличало си по момента, който избрала. По ускорението, което придобило тялото й. По посоката, в която тръгнало то. По траекторията, която следвало. Не било възможно това да е нещастен случай. Жената го направила нарочно. Свидетелят не виждаше друго обяснение.
Единственият, който видя цялостната картина, бе Ричър. Зрителното му поле бе абсолютно чисто, освен това зрителният му ъгъл бе далеч по-широк. Той видя жената и мъжа, които чакаха да пресекат в различни посоки. Видя и третия човек. Мъж. Около един и седемдесет и осем. Слаб и жилав. Облечен в сив суичър с качулка и джинси. Застанал от същата страна на кръстовището като жената. На не повече от два метра и половина от нея. На една крачка от бордюра. Мъжът стоеше напълно неподвижен.
Той бе избрал мястото много внимателно. Това бе очевидно. Намираше се достатъчно близо до пешеходната пътека, затова не привличаше внимание като човек, който се шляе безцелно. В същото време бе достатъчно далече от жената, за да не бъде свързан по никакъв начин с нея. И все пак той стоеше достатъчно близо, та когато автобусът приближи, да направи две крачки и да застане до жената. Движенията му бяха плавни. Грациозни. Той приличаше повече на сянка, плъзнала се по тротоара. Жената изобщо не забеляза, когато непознатият се появи до нея. Изобщо не забеляза, когато кракът му застана пред глезена й.
Мъжът постави длан върху гърба й, точно между лопатките, и я бутна. Движението му бе едва забележимо. Икономично. Нищо драматично. Нищо, което повечето минувачи да забележат. Но напълно достатъчно за неговите цели. Това бе сигурно. Нямаше опасност жената да политне напред и да се блъсне в предницата на автобуса. Нямаше опасност жената да се отърве с няколко фрактури и мозъчно сътресение. Кракът на мъжа се погрижи за това. Той попречи на жената да използва собствените си крайници. Кракът на мъжа я накара да се завърти, без да помръдне глезени, и да размаха ръце. А това гарантираше, че тя ще се просне хоризонтално на земята.
Ударът в гърба изкара въздуха от тялото на жената. Това бе последният й дъх. Защото половин секунда по-късно предното колело на автобуса премаза корема й и го сплеска.