Изгубената империя

Глава 8

Занзибар

— Изгубихме човек — каза Ицли Ривера по телефона.

— Така ли? — Безразличието на президента Куаутли Гарса беше осезаемо дори от петнайсет хиляди километра разстояние.

— Яотъл. Удави се. Тялото му потъна в канала. Беше добър войник, господин президент.

— Отдаде живота си за славна кауза. Заслужи името си. Яотъл — „воин“. Ще бъде посрещнат от Хуицитопочтли и ще заживее за вечни времена в Омейокан — отвърна Гарса. Говореше за ацтекския бог на войната, който движи слънцето в небето, и най-свещеното от тринайсетте небеса. — Нима това не е достойна награда?

— Разбира се, господин президент.

— Ицли, моля те, кажи ми, че това е всичко, което имаш да докладваш.

— Не, има и още. Фарго може и да са намерили нещо. Камбана на кораб.

— Какво значи „може и да са намерили“?

— Претърсихме лодката им. Намерихме рисунка на камбана в един тефтер.

— Опиши я. Същата ли е?

— Скицата беше съвсем обща. Може дори да не са разбрали какво е. Така или иначе, изглежда се опитват да я измъкнат от острова. До рисунката имаше бележка за транспортна фирма и час. Мястото се намира на юг от занзибарското летище.

— Не можем да го допуснем, Ицли. Камбаната не бива да напуска острова. Разследването на Фарго трябва да бъде прекратено незабавно.

— Разбирам, господин президент.

— Знаеш къде и кога да ги намериш. Всичките развалени яйца ще са в една кошница.

— Ето една добре обгрижена камбана — отбеляза Реми.

Сам кимна, седнал срещу нея в сенчестия калдъръмен двор. През последния час непрестанно сменяха чаршафите върху камбаната, напоени с топъл разтвор на вода и азотна киселина. Сега тя стоеше цялата увита и вдигаше пара, а под нея бавно растеше локва сиво-зеленикава морска растителност, разтворена от киселината.

— Колко ни остава?

Сам погледна часовника си.

— Десет минути.

Три часа по-рано, след като разглобиха сала и разпръснаха частите му, те напуснаха мангровата лагуна и се насочиха на юг покрай брега. Подминаха нос Фумба и стигнаха до залива Менай. Докато Реми управляваше, Сам звънна на Селма, осведоми я за развоя на събитията и й обясни какво им трябва. Четирийсет минути по-късно, точно докато заобикаляха южния връх на Занзибар, тя отново им се обади.

— Малко по-малка е от бунгалото ви, но е уединена и агентът обеща да остави ключовете под килимчето. Платено е за тази седмица.

— Какво и къде?

— Вила от източната страна на острова, на три километра на север от хотел „Тамаринд бийч“. Сенникът на верандата е на червени и зелени райета. На плажа има стар каменен кей.

— Ти си същинско чудо, Селма — рече Сам, затвори и набра домашния номер на Абаси Сибале. Без да задава въпроси, Абаси се съгласи да ги посрещне с пикапа си на плажа пред вилата. Когато видя камбаната на палубата, той само се усмихна и поклати глава.

— Някой ден ще дойдете на нашия остров и ще си скучаете на воля. Някой ден.

— Ще ида да видя какво прави гостът ни — каза Сам.

— А аз ще пазя камбаната да не избяга — отвърна Реми.

— Ако се опита, пусни я.

— С удоволствие.

И двамата бяха уморени, а тази камбана, която така им се бе съпротивлявала и бе привлякла нежелано внимание, се бе превърнала във враг. Щяха да си оправят настроението с един хубав сън и някои отговори, които се надяваха да получат след още няколко часа с азотната киселина.

— Остави ми пистолета — каза с усмивка Реми.

Сам също се усмихна в отговор, прекоси дворчето и влезе през френския прозорец. Вилата, която Селма беше наела, беше малко под двеста квадрата, в тоскански стил, с жълтеникавобели варосани стени, асми и червен керемиден покрив.

Интериорът беше смесица от съвременен и занаятчийски стил. Сам отиде в една от спалните отзад, където Яотъл лежеше с вързани ръце и крака на четирикракото легло. Видя Сам и вдигна глава.

— Ей, какво става тук? Къде съм?

— Зависи кого питаш — отвърне Сам. — Според приятелите ти или плуваш с лицето надолу някъде към Момбаса, или си проправяш път през храносмилателната система на някоя акула.

— Какво значи това?

— Ами след като те халосахме…

— Не помня… Как успяхте?

— Промъкнах се зад теб и те ударих с голяма тояга. Приятелите ти си мислят, че си мъртъв от… — Сам погледна часовника си. — Шест часа.

— Няма да повярват. Ще ме открият.

— Не бих се обзаложил. Що за име е това, Яотъл?

— Така се казвам.

— Гладен ли си? Или жаден?

— Не.

Сам се подсмихна.

— Няма лошо да си кажеш.

— Правете каквото сте решили. Приключвайте по-бързо.

— Какво по-точно си мислиш, че ще направим с теб?

— Ще ме изтезавате?

— Ако това е първото ти предположение, явно не се движиш с добра компания.

— Защо тогава ме отвлякохте?

— Надявах се, че ще можеш да ни отговориш на някои въпроси.

— Вие сте американци.

— Как позна? По очарователната ми усмивка?

— По акцента.

— А аз предполагам, че ти си мексиканец.

Отговор не последва.

— А съдейки по пистолета ти и поведението на приятелчетата ти, си или настоящ, или бивш военен.

Яотъл присви очи.

— Ти си от ЦРУ.

— Аз? Не. Имам обаче един приятел там.

Това беше вярно. По време на работата си в АИПСО Сам беше преминал оперативно обучение в центъра „Камп Пери“ на ЦРУ. Очакваше се, че когато инженерите от АИПСО видят как работят агентите на практика, ще могат по-добре да отговарят на потребностите им. По същото време в лагера се обучаваше Руб Хейуд, агент от ЦРУ. Двамата със Сам се сприятелиха и останаха близки и след това.

— А този приятел има свои приятели — додаде Сам. — На места като Турция, България и Румъния… Струва ми се, че го наричат „предаване на чужди престъпници“. Убеден съм, че си чувал за това. Мрачни типове в черни униформи те качват на самолет, изчезваш за няколко седмици и се появяваш отново с фобия към електрически ток и бормашини.

Това, разбира се, беше блъф, но постигна желания ефект. Очите на Яотъл се разшириха, а долната му устна затрепери.

Изведнъж Сам се изправи.

— Какво ще кажеш за храна? Би ли хапнал хляб?

Яотъл кимна.

Сам му даде половин хлебче чапати и един литър минерална вода от спортно шише, после го попита:

— Този мой приятел… да му се обадя ли или все пак ще ми отговориш на някои въпроси?

— Ще ти отговоря.

Сам го разпита за основните неща: пълното му име, имената на партньорите му, включително Орловия нос, за кого работеха, специално ли бяха дошли в Занзибар да търсят двамата с Реми, какво очакваха да постигнат, името на кораба — майка… На повечето въпроси Яотъл можеше да отговори само частично. Твърдеше, че просто са го наели на граждански договор. Бил бивш член на ГАФЕ, Военновъздушното подразделение на Специалните сили на Мексико. Преди четири дни бил нает от мъж на име Ицли Ривера — Орловия нос, — също бивш член на ГАФЕ. Поръчано му било да замине за Занзибар и да „открие едни хора“. Нямал никаква друга информация — Ривера не му обяснил защо търсят Сам и Реми. Също така не беше сигурен дали Ривера работи за себе си или за другиго.

— Но няколко пъти си го чувал да говори по телефона, нали? Звучеше ли така, сякаш докладва?

— Възможно е. Чувах само отчасти.

Сам го разпитва още десетина минути. Накрая Яотъл отново попита:

— Какво ще правите с мен?

— Ще разбереш.

— Обеща, че няма… ей, почакай!

Сам излезе от стаята и отиде на двора при Реми. Предаде й разговора.

— Сам… ток и бормашини? Това е гадно.

— Не, щеше да бъде гадно, ако наистина го бях направил. Аз само посях семенцата и оставих въображението му да поработи.

— Споменава дата преди четири дни, така ли? Ривера му се е обадил преди четири дни?

— Да.

— Това ще рече първия ни ден на острова.

Сам кимна.

— Преди да намерим камбаната.

— Значи се интересуват от самите нас.

— А може би и камбаната. Скицата в тефтера определено привлече вниманието им.

— Но как са разбрали, че сме тук? — После сама си отговори. — От интервюто с Би Би Си, веднага след като пристигнахме, нали?

— Възможно е. Да се опитаме да подредим пъзела: Ривера и шефът му установяват, че сме тук. Уплашват се, че може да открием нещо, и идват да проверят.

— Островът е голям. Трябва да са ужасни параноици, ако си мислят, че ще попаднем точно на това, за което се тревожат. Дори да е голямо колкото камбаната, пак би било игла в купа сено.

— Репортерката ни попита къде мислим да се гмуркаме. Казахме й около остров Чумбе. Може би това е било ключово.

Реми се замисли.

— Пък и харесва ни или не, имаме някаква слава. И друг път сме имали късмета да намираме съкровища, които не е трябвало да бъдат намирани.

Сам се усмихна.

— За теб може да е късмет. За мен е…

— Знаеш какво имам предвид.

— И така, значи комбинацията от имената ни, Занзибар и остров Чумбе е привлякла вниманието им.

Умълчаха се за минута, обмисляйки различни сценарии и оглеждайки нещата от различни ъгли. Накрая Реми наруши тишината:

— Сам, нашето приятелче тук се казва Яотъл… шефът му е Ицли, а третият…

— Ночтли.

— И са от Мексико?

— Така каза.

— Това не са испански имена.

— Очевидно.

— Ще помоля Селма да провери, но съм почти сигурна, че са нахуатълски.

— Нахуатълски ли?

— Ацтекски. Нахуатъл е бил езикът на ацтеките.

Следващите десет минути мълчаливо гледаха как от чаршафа, увил камбаната, се вдига пара. Сам погледна часовника си и каза:

— Време е.

Той отви с върховете на пръстите си чаршафа и го отнесе в края на дворчето. Когато се обърна, Реми коленичеше пред камбаната.

— Сам, трябва да видиш това.

Той се приближи и се наведе през рамото й.

Макар повърхността още да беше покрита с петна, азотната киселина беше успяла до голяма степен да изчисти патината. В бронза се виждаха гравирани букви: ОФЕЛИЯ.

— „Офелия“… — повтори Реми шепнешком. — Какво значи това?

Сам си пое дълбоко въздух, издиша.

— Представа си нямам.