Изгубената империя

Глава 38

Голдфиш Пойнт, Ла Хоя, Калифорния

Сам и Реми влязоха с по чаша кафе в ръка в работната зала в осем сутринта. Селма, Пийт и Уенди бяха там и се взираха в голяма карта на Индийския океан, залепена за стената със синьо хартиено тиксо.

Шест часа по-рано, по настояване на Пийт и Уенди, Сам и Реми си бяха легнали, оставяйки ги да нанасят координатите върху картата.

— От сто шейсет и девет координата в мрежата на Блейлок осемдесет и два бяха безрезултатни — обясни сега Пийт. — От останалите осемдесет и седем петдесет и три се намират в средата на океана и само трийсет и четири — на сушата. Тях виждате отбелязани тук.

Координатите бяха маркирани с червени кабарчета, свързани с бял конец помежду си. Грубо казано, образуваха огромно обърнато V, което започваше близо до Мадагаскар, качваше се на 4500 километра на североизток до Шри Ланка и свършваше на 2200 километра на югоизток, близо до централния бряг на Суматра.

— Къде са другите точки? — попита Сам.

— Елиминирахме някои — отвърна Селма, — повечето бяха навътре в сушата. Искахме първо да видите това.

Сам и Реми познаваха този блясък в очите на Селма. Явно през нощта тримата с Пийт и Уенди бяха открили нещо значимо.

— Продължавай — настоя Реми.

— След като се върнахте от Мадагаскар с идеята за преселението на ацтеките от изток на запад, аз се залових да проуча въпроса. През последните години все повече археолози и антрополози откриват доказателства, че малагасите от Мадагаскар са пристигнали там през първи или втори век, след като са преплавали от Индонезия и по-точно, от остров Сулавези. Натъкнах се на карта на предполагаемия им маршрут.

Селма взе дистанционното и включи телевизора в другия край на залата.

Маршрутът от Индонезийския архипелаг до източния бряг на Африка, начертан с червена линия на картата на Индийския океан, беше почти идентичен с този на стената.

— Невероятно — рече Сам.

— Значи Блейлок е изпреварил днешните учени с около сто и двайсет години — каза Реми. — Впечатляващо, но не…

— Има още — продължи Селма.

Пийт и Уенди се качиха на две табуретки, свалиха кабарчетата и отлепиха картата от стената. Под нея имаше друга карта, показваща района от източния бряг на Африка до Южна Америка. Подобно на първата, и тази карта беше осеяна с червени кабарчета, свързани с бял конец.

— Всичките ли са тук? — попита Сам.

— Да.

Кабарчетата започваха близо до крайбрежния град Лумбо в Мозамбик и продължаваха през Африка до западния бряг на Ангола, а след това нагоре по бреговата ивица и през Атлантическия океан до най-източната точка на Бразилия, където свиваха на север и следваха крайбрежието на Южна Америка покрай Тринидад и Тобаго към Карибско море.

— Очаква ли се да повярваме, че Блейлок е посетил всички тези места? — попита Реми.

— Пленил е „Шенандоа“ през 1872 година — отговори Сам, — а след това е тръгнал на лов за съкровища. Кой знае колко време е плавал? Може да са били десетки години.

— Това ми изглежда познато — каза Реми. — Пийт, Уенди, сложете първата карта до тази, моля.

Те веднага го направиха. Реми се взира почти цяла минута в конфигурацията, след което леко се усмихна.

— Виждате ли го? — попита тя.

— Кое?

Вместо отговор Реми се приближи до един от компютрите.

— Уенди ми показа някои неща от фотошоп. Да видим какво съм научила. Седнете, може да ми отнеме няколко минути.

Тя стоеше пред монитора, така че никой не виждаше какво прави. Сам се наведе, опитвайки се да надникне.

— Хич не се и надявай, Фарго — измърмори Реми.

— Извинявай.

След двайсет минути Реми се обърна към всички.

— Готово. Спомняте си Кодекса на Орисага, нали?

Всички кимнаха.

— Помните ли символа в горната част?

Отново кимнаха.

— Включи екрана, Селма.

— Проклет да съм — каза Сам. — През цялото време го гледахме. Няма да спечели картографска награда, но всички големи парчета от мозайката са тук. Припомни ми: кога пристигнали малагасите в Мадагаскар?

— През първи или втори век?

— А кога са се появили ацтеките за първи път в Мексико?

— През шести век.

— Малагасите прокарват път от Сулавези, а няколко века по-късно в Мадагаскар пристига по-голяма армада — сто кораба, ако Кодексът на Орисага не лъже, но не спират там. Продължават на запад, докато стигнат Мексико.

— Това пътуване трябва да е продължило с години — каза Пийт. — Само преминаването през Африка е продължило най-малко шест месеца. Ако предположим по осем души на кану, това прави осемстотин души общо.

— Сам го каза и преди: преселение — напомни Реми.

— Откъде знаем, че не са заобиколили Африка от юг? — попита Уенди.

— По две причини — отговори Реми. — Първо, ще забележиш, че този район липсва на картата им, и второ, може да са опитали, но аз лично не мога да си представя да минеш покрай нос Добра надежда с кану.

— Това са едни от най-безмилостните води на Земята — потвърди Сам. — А ето го и въпроса за един милион долара: къде точно попада голямата въпросителна на твоята карта?

— Хвана ме. Индонезия е голямо място. Блейлок може би е мислел, че там ще намери съкровището си. За ацтеките това е било Чикомоцток. Когато цар Куаутемотцин е диктувал кодекса на Орисага, той се е опитвал да покаже откъде са дошли предците му, но след като историята била предавана от поколение на поколение, самият той не е можел да бъде по-конкретен.

— Най-интересно ми е защо изобщо са заминали — отбеляза Пийт.

На този въпрос успяха частично да отговорят два часа по-късно, когато някогашният преподавател на Реми, професор Стан Дайдел, се обади на Селма и помоли за видеоконферентна връзка. Групата се събра пред телевизора в работната зала. На екрана се появи усмихнатото лице на Дайдел. На външен вид той беше точна противоположност на Джордж Милхауп: висок, слаб, с гъста прошарена коса.

— Добро утро, Реми, радвам се да те видя отново.

— Аз също, професоре.

— А този мъж до теб трябва да е Сам.

— Приятно ми е да се запознаем, професоре. — После Сам представи Пийт и Уенди.

Дайдел кимна в поздрав.

— Секретарката ми помага. Надявам се, че не възразявате. Малко изоставам от технологията.

— Няма проблем — увери го Реми.

— Предполагам, че нямате търпение да поговорим за находката ви, така че минавам право на въпроса. Първо, за снимките, които ми изпратихте. Съдът сам по себе си не е уникален: с форма на кану, два поплавъка, една мачта. Размерът обаче е впечатляващ. Сигурно не ви казвам нищо ново, но гравюрата на носа поразително много напомня на Кецалкоатъл, Пернатата змия, бог на ацтеките.

— И ние така предположихме.

— Говорихме за него — каза Сам, — но какво е значението му?

— Както в повечето митологични системи на ацтеките, Кецалкоатъл играе различни роли в зависимост от обстоятелствата. В някои случаи е свързан с вятъра, планетата Венера, изкуствата и познанието. Бил е патрон на жреците. Вярвало се е също така, че е разделил земята от небето, както и че е играл основна роля за създаването на човечеството.

— Доста дини под една мишница — отбеляза Сам. — А какво ще кажете за другата гравюра — тази на кърмата?

— Очевидно е някаква птица, но не я разпознавам. Що се отнася за пергамента… той е копие на Кодекса на Орисага, но предполагам, че и това ви е известно.

— Да.

— А знаете ли, че може би то е единственото?

— Не, това не знаехме.

— Смяташе се, че изобщо не съществуват копия; само оригиналът. Ето я историята накратко: твърди се, че Хавиер Орисага, от Обществото на Христа, пристигнал в Мексико като част от завоевателните сили на Кортес. Водел със себе си цяла орда от монаси, най-вероятно с идеята да покръсти диваците. Няколко месеца след като написал Кодекса, властите му наредили да се върне у дома. Когато пристигнал в Испания, Кодексът бил конфискуван от Църквата. Орисага бил хвърлен в затвора и разпитван в продължение на две години, заклеймен от Църквата и държавата и в крайна сметка освободен. Напуснал Испания и заминал за днешна Индонезия, където останал до смъртта си през 1556 година.

— Пак Индонезия — промърмори Сам. — Професоре, а знаем ли къде точно в Индонезия?

— Не съм сигурен, но мога да проверя. А този кодекс, Реми… къде го намерихте?

— В Африка.

— Интересно. Ако е автентичен, това е невероятна находка. Подложихте ли го на проверка?

— Не още.

— Рано или късно ще трябва да го направите. Нека засега да допуснем, че е автентичен. В него има редица неща, които са не само впечатляващи, но може би повратни за историята.

— Имате предвид, че е бил диктуван на Орисага от последния ацтекски цар?

— Не само това. Трябва да призная, че горната част ме изуми. А долната… Ето какво ме порази: сцената в средата на пергамента ясно изобразява плаването на голям брой съдове. В долния ляв край смятам, че е показано пристигането на ацтеките на място, което в бъдеще ще се превърне в тяхната столица Теночтитлан.

Като видя смаяните им изражения, Дайдел се засмя и продължи нататък:

— Нека освежа представите ви за ацтеките. Според легендата те разбрали, че са открили родината си, когато срещнали орел, кацнал на кактус, да яде змия. В общи линии това е изображението на вашия кодекс. Птицата е различна, растението — също и няма змия, но темата е налице.

— Защо не е същата? — попита Сам.

— Моето предположение: става дума за нещо, което обичам да наричам МИИ: Миграционно иконографско изместване. От известно време се заигравам с тази теория. Идеята е, че при преселенията на древните народи са се променяли митовете и представите им, така че да отговарят на новата им география. Доста често срещано явление. Ако тези стари ацтеки — поради липсата на по-добър термин, — са пристигнали в Мексико девет века преди възхода на Ацтекската империя, съвсем нормално е първоначалната им иконография да се е променила; да не говорим за външността им при смесването с местното население.

Сам и Реми се спогледаха.

— Звучи правдоподобно — каза Сам.

— Добре, защото това беше лесната част — отвърна Дайдел. — Истинската изненада е изображението в долния десен ъгъл — онова, което очевидно трябва да бъде Чикомоцток. Колко внимателно го огледа, Реми?

— Не много, да си призная.

— Забелязват се редица разлики между това и традиционните изображения на Чикомоцток. Преди всичко, на входа няма висш жрец, а лицата, които обикновено се виждат струпани във всяка от седемте пещери, липсват.

— Не мога да повярвам, че съм го пропуснала.

— Не бъди толкова строга към себе си. В курса почти не сме се занимавали с Чикомоцток. Второ, много ме заинтригува това, което се вижда в центъра на пещерата. Позволих си да увелича изображението, което ми изпрати. — Дайдел погледна встрани от камерата.

— Глория, би ли… Да, добре, благодаря. — Той се обърна отново към камерата. — Увеличено е с четиристотин процента. Би трябвало да се покаже на екрана ви. Виждате ли го?

— Да — потвърди Сам.

— Първото, което вероятно ще забележите, е съществото между двете мъжки фигури в средата. Местоположението му подсказва, че е обект на почитание. В долната си част прилича на Кецалкоатъл. Горната обаче е трудно да се разпознае. Възможно е това да е опашката му или нещо съвсем друго.

— Едната от фигурите е права, а другата — коленичила — отбеляза Сам. — Това сигурно означава нещо.

— Така е. Предполага молитва. Забелязахте ли и че фигурата отдясно държи нещо?

— Това е нахуатълският символ за кремък — каза Реми.

— Съвършено вярно. По принцип бих определил сцената като някаква жертвоприносителна церемония, но не забравяйте, че ацтеките са били изключително метафорични в „писмения“ си език. Кремъкът може също така да символизира разединение и разбиване на стари връзки. А ето го и най-интересното: в традиционните изображения на Чикомоцток се виждат два чифта следи от стъпки: един, която влиза в пещерата, и един, която излиза. При вас има само една.

— И тя излиза навън.

— Като се съчетае всичко това — молещата се фигура, Кецалкоатъл, кремъкът, следите, мисля, че се получава церемония за прокуждане. Фигурата отляво е осъдена на изгнание заедно с последователите си. Съдейки по останалата част от кодекса, са оставили Чикомоцток, качили са се по корабите и са се озовали в Мексико, за да се превърнат в това, което днешната история познава като ацтеки.

— Професоре, а знае ли се какво е станало с оригиналния Кодекс на Орисага? — попита Реми. — Църквата унищожила ли го е или е прибран в някой архив?

— Нито едното, нито другото, но съм сигурен, че намерението им е било никога да не види бял свят. През 1992 година Църквата организира търг на стари, но като цяло незабележителни артефакти — писма, илюстрации и тем подобни. Явно някой нещо е объркал и Кодексът на Орисага също беше включен в списъка. Мисля, че беше закупен от мексикански милионер. Кафеен магнат.

— Как се казваше?

Дайдел се замисли.

— Гарса. Алфонсо или Армандо, не помня точно.

Поговориха още няколко минути с Дайдел и прекъснаха връзката. Както често се случваше, Сам и Реми мислеха на една вълна. Почти в хор попитаха Уенди:

— Мислиш ли, че може да се направи нещо, за да се изчисти…

— Знам, изображението на Кецалкоатъл. Веднага се захващам.

После се обърнаха към Селма, но тя ги беше изпреварила. Вече пишеше на компютъра.

— Готово. Алфонсо Гарса, баща на Кристиан Гарса, известен в момента като Куаутли Гарса, президент на Мексико и лидер на партията Мешика Теночка.

Сам и Реми се спогледаха и усмихнаха.

— Ето как е започнало всичко — каза Сам. — Гарса, също като Блейлок, е попаднал на кодекса и се е заразил.

— А това го е отвело в посока, която и сам не е очаквал — добави Реми.

След половин час и Уенди беше готова.

— Трябваше да си поиграя малко на свързване на точки, но мисля, че се получи добро подобие на това, което е било в началото.

— Нещо познато — отбеляза Сам.

— Птицата на Блейлок — кимна Реми.

Денят приключи с телефонно обаждане, което в изтощението си Сам и Реми бяха забравили, че очакват.

Селма вдигна, заслуша се за няколко секунди, после затвори и се приближи до компютъра. След минута лазерният принтер забръмча. Тя се върна на масата с купчина листа.

— Лабораторният анализ на пробите от кануто.

— Отстъпвам ти честта — каза Сам.

Селма прегледа листата и каза:

— Материалът е от дуриан — дърво, което расте в Борнео, Индонезия и Малайзия.

— Още една точка за Индонезия — отбеляза Сам. — Започва да ми прилича на тенденция.

— Смолата от корпуса е сок от подвид на каучуковото дърво, също от Индонезия. И накрая, материалът от вътрешността на корпуса… намерили са следи от листа на пандан, ратан и палма гебанг.

— Нека позная — обади се Реми. — Всички те са се използвали за изработката на естествени платна?

Селма кимна.

— И се намират в Индонезия — добави Сам.

— Уцелихте в десетката — поздрави ги Селма. — Сега ли да ви резервирам полет или да изчакам до сутринта?