Изгубената империя

Глава 32

Мадагаскар, Индийски океан

Реми тъкмо отвори уста да отговори, когато в пещерата отекна изстрел. Нещо удари един сталагмит от лявата им страна. Изгасиха челниците и се проснаха на земята. Без да мърдат и стаили дъх, те очакваха следващите изстрели. Такива обаче не последваха. Сигналната ракета на изхода на десния тунел пращеше, изгоряла почти докрай. По стената трептяха червени отблясъци.

— Виждаш ли нещо? — попита шепнешком Реми.

— Струва ми се, че дойде отвън. Чакай тук. Ей сега се връщам.

Сам се изправи и превит одве изтича до най-близката минерална колона. Спря, за да се огледа и ослуша, после продължи нататък на зигзаг от прикритие до прикритие, докато стигна до стената при входа. Извади пистолета и се показа.

В този момент от пода до него рикошира още един куршум. Той бързо изтича напред и странично се доближи до мястото, от което бяха влезли. Падна по корем и пропълзя между два големи камъка, докато стигна до каскадата. Примижа от пръските и подаде глава зад водната завеса.

На брега на лагуната стояха шестима мъже, до един въоръжени с автомати. Бяха облечени в прокъсани джинси, тениски и кубинки. Всичките носеха бели кърпи с червени краища, вързани около ръката. Двама от тях бяха коленичили до раниците на Сам и Реми и сортираха вещите им на купчини. Сам огледа езерцето и околните дървета, но не видя и следа от Кид.

Един от мъжете — водачът, както предположи Сам по маниерите и полуавтоматичния пистолет, който носеше на колана си, — излая нещо на другите и посочи към водопада.

Петимата му подчинени тръгнаха натам.

Сам заотстъпва пълзешком назад, прибра пистолета и бързо се върна при Реми. Намери я там, където я беше оставил.

— Шестима мъже, всичките въоръжени — бунтовниците, за които спомена Кид.

— А него видя ли?

— Не, мисля, че се е измъкнал.

— Добре.

— Идват насам да разгледат. Имаме една-две минути.

— Колко са?

— Петима.

— Нямаме много шанс при престрелка. Предлагам да се спуснем по другия тунел и да потърсим изход, макар че не съм в настроение да бъда изядена.

— Сигурен съм, че и гостите ни се чувстват така — ухили се Сам. — Ти си потърси по-добро скривалище, а аз ще се опитам да им създам малко неприятности. Веднага се връщам.

Сам се втурна през залата, прескочи поточето и се скри в десния тунел. Грабна сигналната ракета от пясъка и се затича през площадката към водата. Там спря и включи челника си. На няколко метра пред себе си видя плетеница от люспести опашки, лапи с нокти и муцуни с големи зъби. Преброи поне три крокодила. Когато ги освети, те изсъскаха и замахаха с опашки.

— Ще прощавате за безпокойството — измърмори Сам.

Той запрати пращящата ракета надолу по тунела. Беше се прицелил добре. Ракетата удари най-близкия крокодил по гърба, отскочи и падна насред на групичката. Крокодилите още повече се разбесняха и вкупом побягнаха от ракетата право към площадката.

Сам изгаси челника си, обърна се и се затича. До поточето видя челника на Реми да проблясва при отсрещната стена. Беше се свила зад няколко високи камъка, оформящи дъга. Сам падна на колене до нея, чуха ехото от гласовете на непознатите мъже на входа на пещерата.

— Неспокойни ли са местните? — прошепна Реми в ухото му.

— По-скоро бесни. Ако ракетата не изгасне, посетителите ни сигурно ще се насочат право към нея.

— И ще попаднат на неприятна изненада.

— Да се надяваме само тази изненада да не се обърне срещу нас.

След по-малко от минута присъствието на неканените гости се усети. Привикнали към еднообразния, ако и приглушен грохот на водопада, Сам и Реми веднага доловиха разликата, като мъжете започнаха да преминават през водната завеса. Последваха стъпки на тежки обувки в пещерата, шепнещи гласове на входа и в основната каверна. После шепотът спря и се чу едва доловимо тътрене на крака по камъни.

— Един човек — прошепна Сам в ухото на Реми. — Разузнавач.

Това беше решаващ момент за плана им. Ако разузнавачът избереше да види откъде идва светлината, крокодилите вероятно щяха да накарат и него, и другарите им бързо да избягат. Ако обаче всички тръгнеха заедно натам, крокодилското посрещане и последвалият хаос можеше лесно да погълне и двамата Фарго.

Седяха неподвижно и слушаха. Стъпките утихнаха. Един глас извика нещо. Пак тишина. После се чуха още стъпки, движещи се през входния тунел. Стигнаха до камъните и утайките. Групата явно навлизаше по-дълбоко в пещерата. Очите на Сам и Реми бяха привикнали към тъмнината — червената ракета трепкаше слабо в десния тунел. Въпросът беше кога щяха да го видят и другите.

Двамата въртяха глави в различни посоки, опитвайки се точно да определят местоположението на групичката.

— Близо до отсрещната стена — прошепна Реми.

Стъпките спряха да скърцат. Един глас извика нещо, според Сам на малагаси, и макар самата дума да не им говореше нищо, интонацията издаваше изненада и предупреждение, нещо като: гледайте, ракета!

Каквото и да бе казал мъжът, то даде желания ефект. Групичката продължи напред, но по-предпазливо. След първият се приближи към трепкащата светлина. После още един. Мъжете прекосиха един по един площадката и нагазиха във водата.

— Всеки… — прошепна Сам.

В пещерата отекна гърлен писък.

— … момент — довърши той. Първият писък беше последван от втори, после от силно почти нечленоразделно крещене. Реми долови една дума, ругатня.

— Някой има проблеми да си контролира пикочния мехур — прошепна тя.

Сам извади пистолета и подпря дулото на камъка пред себе си.

През пещерата долетяха звуци от плискане и тропащи обувки. После се чуха първите изстрели, отначало спорадични, след това цели откоси, които отскачаха от стените. Отворът на десния тунел проблясваше от оранжевите пламъчета на дулата; мъжете отстъпваха на пулсиращата светлина, препъваха се и залитаха.

— Преброих петима — прошепна Сам.

— И аз.

Щом отново стъпиха на твърда земя, бунтовниците се обърнаха и си плюха на петите, като повечето се насочиха право към изхода. Единият обаче, явно обхванат от паника, хукна напред към укритието на Сам и Реми. Препъна се в поточето, падна и изпълзя до другата страна. Изправи се, направи няколко крачки към Сам и Реми, после спря и се огледа.

Светлината от ракетата рязко очерта силуета му. Сам насочи мерника между раменете му.

— Обърни се, проклетнико… — промърмори той. Макар и двамата с Реми да бяха стреляли по хора, нито единият не обичаше да го прави. Дори когато се налагаше, убийството беше грозна работа. — Обърни се… От главния вход някой извика:

— Ракотомалала!

Мъжът се завъртя, спря за момент, после се завтече натам. Сам свали пистолета и си отдъхна.

Двамата с Реми изчакаха отново да чуят как мъжете преминават през водопада, после Сам стана и се запъти към входа. Пропълзя отново между камъните и подаде глава през водната завеса, за да огледа лагуната. Мъжете така се бяха изплашили, че изобщо не си бяха направили труда да минат по камъните, а бяха предпочели да преплуват. Тъкмо стигаха до брега. С развълнувани жестове и викове те разказаха крокодилската история на главатаря си, който ги изгледа яростно и после изкрещя някаква заповед. Мъжете събраха раниците на Сам и Реми и в колонка по един се отправиха надолу по реката.

Сам изчака да се скрият зад завоя, после още пет минути за всеки случай и се обърна към Реми:

— Разкараха се.

— Как можем да сме сигурни?

— Не можем, но трябва или да продължим сега, или да изчакаме да се мръкне, а аз нямам голямо желание да стоя още дълго тук. Достатъчно изпитахме късмета си с местните влечуги.

Реми хвърли поглед към десния тунел. Крокодилите се бяха поуспокоили, но плясъкът на опашките им и съскането подсказваха, че са далеч от миролюбиви.

— Може би наистина е по-добре да си починем — съгласи се тя.

На площадката се размърда нещо и от мрака се показа издължена муцуна, която бавно се отвори и затвори, после се скри отново в тъмнината.

— Определено е по-добре да си починем.