Изгубената империя

Глава 31

Мадагаскар, Индийски океан

За щастие, навлизаха кратко. След няколко крачки приведени, те се озоваха в продълговата овална зала, трийсетина метра широка и десет метра висока, с провиснали от тавана сталактити. Челниците им не успяваха да осветят повече от десетина метра напред, но доколкото виждаха, пространството наоколо беше разделено от минерални колони, които се озаряваха в перленосиво и масленожълто от лъчите им. Кварцовите инклузии в стените намигаха и блещукаха. Подът, смесица от назъбени камъни и утайки, които скърцаха под обувките им, беше разцепен от тясно, криволичещо поточе.

— Струва ми се най-естествено да започнем оттук — предложи Сам.

Реми кимна и двамата тръгнаха по поточето към вътрешността на пещерата.

— Малко антикулминационно — обади се Реми след няколко минути.

— Знам. Но тепърва започваме. Последното им пещерно приключение беше приключило не само с разнищването на загадката на изгубената изба на Наполеон, но и с откритие, което доведе до пренаписването на някои части от древногръцката история.

Продължиха напред — първо трийсет, после петдесет метра. Челникът на Сам освети една издатина, изпод която извираше поточето. От двете й страни се в мрака се виеха тунели.

— Ти избираш — каза той, — ляво или дясно?

— Дясно.

Прескочиха поточето и тръгнаха по десния тунел. След пет-шест метра той се заспуска надолу и нагазиха във вода до прасците. Сам огледа повърхността с челника си: имаше слабо завихрящо течение. Продължиха нататък.

Реми спря и долепи пръст до устните си.

После изключи челника си. Сам също.

След десетина секунди пълна тишина се чу звук: нещо се движеше в мрака пред тях. Сякаш кожа стържеше по камък. След още малко се дочу друго: като че тежка мокра кърпа тупна върху скала.

Сам и Реми се спогледаха и почти в синхрон си казаха беззвучно: „Крокодил“. Тъкмо неговата люспеста кожа се бе отъркала в камъка, а „мократа кърпа“ беше мускулестата му опашка.

Последваха тежки стъпки във водата. Сам извади пистолета и го насочи в тъмнината. Двамата включиха едновременно челниците си.

На няколко метра пред себе си видяха муцуната на крокодила, който идваше право срещу тях. Две очи с тежки клепачи ги гледаха от упор. А отзад се кривяха още пет-шест люспести туловища, очите им проблясваха, устите зееха, опашките плющяха.

— Сигналната ракета — каза Сам.

Реми не се поколеба. Ракетата изсъска и тунелът се изпълни с червена светлина. Реми я свали до коляно и я размаха пред приближаващия се крокодил, който спря, отвори уста и тихо изсъска.

— Кид беше прав, не им допада.

— Засега. Започни да отстъпваш назад. Не се обръщай с гръб към него.

Двамата тръгнаха назад. Реми не откъсваше очи от първия крокодил. Сам погледна през рамо.

— Още десет крачки и сме на площадката, после е тясната част.

— Добре.

— Като стигнем дотам, забучи сигналната ракета в пясъка. Да видим как ще им хареса.

Когато стигнаха до мястото, Сам потупа Реми по рамото. Тя коленичи, заби ракетата в земята, после се изправи и продължи да отстъпва. Сам не сваляше ръката си от нея.

Крокодилът се спря на около два метра пред ракетата. Опита да я заобиколи отляво, после отдясно, накрая спря. Изсъска още веднъж, после се върна назад и влезе във водата. След няколко секунди се скри от погледа им.

— Колко дълго издържат сигналните ракети? — попита Реми.

— Тези ли? Десетина — петнайсет минути. При малко късмет — достатъчно, за да огледаме и другия тунел.

— Иначе?

— Иначе ще разберем дали ме бива да стрелям с уебли.

Двамата продължиха по левия тунел, като на всеки десет крачки спираха и се ослушваха. След десет-петнайсет метра тунелът се разшири и двамата се озоваха в кръгла зала. Челникът на Реми освети тъмен овален предмет на пода и двамата скоростно отстъпиха десетина крачки назад, разритвайки пясъка.

— Това пак ли беше… — прошепна Реми.

— Не мисля. — Сам си пое дълбоко въздух, после издиша. — Но ми стигаше да ми се раздумка сърцето. Хайде.

Приближиха се отново, насочвайки фенерите към предмета.

— Прилича на изгнил телефонен стълб — отбеляза Реми.

Наистина приличаше. Сам обаче веднага забеляза три кръстовидни скоби и някакви ремъци, почти превърнали се в прах, но все пак запазили основната си форма.

— Това е поплавък на кану — прошепна Реми.

Сам кимна. Продължи да оглежда скобите, които се кръстосваха с продълговата купчина полуизгнило дърво, малко по-дълго от „телефонния стълб“ и четири — пет пъти по-дебело.

— Сам, това е кану.

Той пак кимна.

— При това голямо. Поне девет метра. — Двамата заедно заобиколиха лодката от другата страна, където намериха същите скоби и поплавък. Тялото на кануто беше метър и половина широко и метър и двайсет високо от кила до планшира, със скосен нос, щръкнал бушприт и отсечена четвъртита кърма. По средата се виждаше нещо като прекършена мачта, висока два метра и половина. Горната й част, около три метра дълга, лежеше на земята, а краят й беше подпрян на планшира. В предната си част лодката беше покрита с нисък, двувръх покрив.

— Сам, назад — прошепна Реми.

Двамата заедно направиха няколко крачки назад. Реми посочи земята под кануто. Това, което им се бе сторило като изпъкналост в пода, всъщност представляваше висока половин метър платформа от внимателно подредени камъни.

— Това е олтар — каза той.

След като набързо провериха противокрокодилската си ракета, която беше изгоряла до средата, двамата се заловиха да огледат поплавъка. Реми направи няколко снимки на цялостния му изглед, след това се приближи за по-детайлните. Сам взе проби от дървото и ремъците с върха на швейцарското си ножче.

— Всичко е покрито с някаква смола — каза той, като подуши пробата. — Дебела е, поне два сантиметра.

— Това обяснява как се е запазило толкова добре.

Сам прекрачи десния поплавък, приближи се до планшира и надникна вътре в лодката. В основата на мачтата имаше купчина, напомняща на разложен брезент — мухлясал и отчасти превърнал се в пихтия.

— Реми, трябва да видиш това.

Тя се приближи.

— Голямо платно — каза тя и веднага започна да снима.

Сам извади мачетето. Реми го хвана за колана, за да не падне, той се наведе напред и предпазливо вкара острието в купчината.

— Като люспи на лук — промърмори той. Извади парче от него. Реми чакаше с приготвено пликче с цип. Когато го пусна вътре, парчето се разпадна на три. Реми го затвори и го прибра в раницата си при останалите проби.

Сам заобиколи кърмата. От щурца стърчеше объл дървен предмет като смачкана топка. Както повечето неща около това кану, на Сам му трябваше да наклони глава няколко пъти, за да може след няколко секунди да разбере какво гледа. Реми надникна зад гърба му.

— Нашата загадъчна птица — каза тя.

Сам кимна.

— От Кодекса на Орисага и дневника на Блейлок.

— Как я беше нарекъл? „Великата зелена скъпоценна птица“. Макар да не мисля, че е говорел за това.

Тя направи десетина снимки на гравюрата с цифровия си фотоапарат.

— Да огледаме бушприта — предложи Сам. — В лодките подобни гравюри обикновено са по двойки.

Приближиха се до носа. Както бе предположил Сам, на бушприта също имаше гравюра, при това в по-добро състояние. На практика тя представляваше целия бушприт: змия със зинала паст и пера на главата.

— Сам, знаеш ли на какво прилича това?

— Не. Трябва ли?

— Вероятно не. Не е толкова изящно и стилизирано, но е почти точно копие на Кецалкоатъл, Пернатата змия, бог на ацтеките.

— Смахнат до безобразие — промърмори Сам след няколко секунди.

— Моля?

— Блейлок. Бил е абсолютно смахнат. Очевидно е имал причина да скрие картата на Моро и кодекса в бастуна си. Бил е обсебен от нещо, но то е било повече от „Шенандоа“ или „Ел Маджиди“.

— Може би всичко е започнало от тях — съгласи се Реми, — но някъде по пътя е открил нещо или е научил нещо, което е отклонило вниманието му. Въпросът е, който и да е вмъкнал тук това кану, как е успял да го направи?

— Ако няма друг вход в края на Крокоград, трябва да го е разглобил, да го е пренесъл през водопада и после отново да го е сглобил.

— Това е много работа. На три километра от брега сме, а това нещо тежи поне един тон.

— Моряците се привързват към лодките си, особено ако са ги превели през бурни морета и дълги пътешествия. Може да научим повече, като анализираме пробите, но ако повярваме на одисеята на Блейлок, това може да се окаже ацтекска лодка. Което ще рече какво — че е на поне шестстотин години?

— Това означава да пренапишем историята, Сам. До момента не съществуват сведения, че ацтеките са излизали извън крайбрежните води на Мексико, камо ли да са пресичали Тихия океан, при това чак до нос Добра надежда.

— Мислим в различни посоки, мила.

— В смисъл?

— Ти си го представяш от запад на изток и през шестнайсети век. Аз си мисля от изток на запад и много по-рано.

— Не говориш сериозно.

— Реми, сама го каза: историците не са докрай сигурни откъде са дошли ацтеките. Ами ако сега стоим пред един от протоацтекските преселнически кораби?