Университетът в Дар ес Салаам
Главният кампус на университета се намираше на един хълм северозападно от центъра на града. Сам и Реми се бяха обадили предварително и когато стигнаха, директорът на библиотеката, Амида Килембе — красива чернокожа жена в папратово зелен костюм, — ги очакваше на стълбите.
— Добро утро, мистър и мисис Фарго. Добре дошли в нашата библиотека.
След обичайната размяна на любезности мис Килембе ги разведе из сградата, като накрая стигнаха до третия етаж и справочния отдел.
Декорът беше смесица от стар колониален и традиционен африкански стил: тъмни мебели и ламперия, грейнали от десетилетия излъскване и заобиколени от многоцветни предмети на танзанийското изкуство. С изключение на няколко служители на библиотеката, сградата беше празна.
— Днес е празник на университета — обясни мис Килембе.
— Съжаляваме — извини се Сам, — мислехме, че…
— О, не, не. За служителите е обичаен работен ден. В интерес на истината, избрахте идеален момент за посещението си. Ще мога лично да ви помогна.
— Не искаме да се натрапваме — каза Реми, — убедена съм, че имате и друга…
Мис Килембе се усмихна широко.
— Ни най-малко. Чела съм за някои от вашите начинания, при това с голямо удоволствие. Разбира се, всичко, за което говорим тук, ще си остане между нас. — Тя докосна в пръст устните си и намигна. — Елате, отделила съм ви една тиха стая за работа.
Последваха я и се озоваха в стая със стъклени стени, в средата на която имаше дълга маса от орехово дърво и два тапицирани стола. Пред всеки от столовете имаше по един компютър „Apple Mac“.
Мис Килембе забеляза изненадата им и се усмихна.
— Преди три години гости ни беше мистър Стив Джобс. Видя, че имаме много малко компютри и все стари, и ни направи щедро дарение. Сега имаме четирийсет от тези прекрасни машини. И широколентов интернет! А сега ви оставям да се подготвите за работа. Ще ви донеса кафе. Осигурила съм ви достъп до каталозите. В електронен вид са вкарани повечето материали докъм 1970-а година.
Останалите се намират в архивите в сутерена. Кажете ми какво ви е необходимо и аз ще ви го донеса. Е, наслука!
Мис Килембе излезе и затвори вратата след себе си.
— Откъде да започнем? — почуди се Сам на глас.
— Да видим докъде е стигнала Селма.
Сам кликна два пъти на иконката Chat и написа адреса на Селма. Камерата светна в зелено и след десет секунди на екрана се появи лицето й.
— Къде сте? — попита тя.
— В Университета на Дар ес Салаам.
Пийт и Уенди, които седяха на бюрото зад Селма, им помахаха.
— Готвим се да се поразровим — каза Реми. — Имате ли нещо за нас?
— Тъкмо приключваме последното търсене.
Пийт натисна няколко клавиша на един компютър и рече:
— Пращам ти го, Селма.
Сам и Реми гледаха как Селма разглежда документа. Очите й се стрелкаха по екрана.
— Тук няма кой знае какво — каза тя накрая. — Проверихме всички бази с данни за големи потънали кораби и открихме само осемнайсет места около Занзибар. Разширихме мрежата с осемдесет километра във всички посоки. От всичките осемнайсет успяхме да идентифицираме четиринайсет и от тях само едно едва-едва се доближава до предполагаемата времева рамка на „Офелия“.
— Продължавай.
— Става дума за „Глазгоу“. Поръчан бил през 1877 година, след като султанът на Занзибар изгубил „флота“ си в буря през 1872-а. Корабът бил доставен през лятото на 1878 година, но султанът не бил впечатлен и го оставил на котва чак до англо-занзибарската война през 1896-а, когато британците го потопили. През 1912 година една компания за морски скрап извадила почти всичко без скелета на корпуса, но повечето парчета изхвърлили в морето. През седемдесетте години на мястото намерили двигателя, оста на пропелера, съдове и няколко петкилограмови снаряда.
— Къде е това място? — попита Реми.
— На около двеста метра от брега на Стоун Таун. Били сте съвсем близо онази вечер в ресторанта.
— Значи на двайсет и четири километра по права линия от мястото, на което намерихме камбаната на „Офелия“ — отбеляза Сам. — Задраскваме „Глазгоу“. Нещо друго?
— Четири от потъналите кораби в базата данни остават неидентифицирани. Единият се намира в река Пангани на петдесет и шест километра на север; два — в залива Танга на осемдесет километра на север; а последният лежи близо до остров Бонгойо в залива Мсасани на Дар ес Салаам. Доколкото разбирам, нито един от тях не се намира на дълбочина над десет метра.
— При това десет метра прозрачна вода — додаде Сам. — Ще разпитаме в магазините за водолазна екипировка. Най-вероятно някой вече ги е намерил, но не си е направил труда да съобщи. Сигурно ги приемат просто като интересни места за гмуркане.
— Съжалявам, че ви посрещнах с празни ръце — каза Селма.
— Не е така; важно е и да изключваме възможности, също колкото и да включваме — напомни й Реми.
— Още две неща. Мисис Фарго, бяхте права за онези имена. Наистина са нахуатълски, традиционни ацтекски имена. Изглежда напоследък има такава тенденция в Мексико Сити…
— Партията Мешика Теночка — довърши Реми вместо нея, но като видя обърканата физиономия на Сам, продължи. — Настоящият им президент е убернационалист, застъпник за времето отпреди испанската инвазия. Ацтекски имена, стара история в училищата, религиозни обреди, изкуство…
— Значи, за капак на всичко Ривера и приятелчетата му са политически фанатици — сухо добави Сам. — Точно каквото ни трябва.
— Има ли друго, Селма?
— Разгледах снимките на камбаната, които ми изпратихте. Предполагам, че сте забелязали чукалото?
— Искаш да кажеш, че липсва? Забелязахме.
Когато прекъснаха връзката, Сам се обърна към Реми.
— И така, към вестниците?
— Към вестниците — рече тя, кимайки.
Двамата Фарго вярваха в пирамидалната теория на проучванията: започваха от върха на пирамидата, от конкретиката, за да стигнат до основата, до общата част. Първите термини, които се опитаха да открият, бяха: „Офелия“, „потънал кораб“, „намерен“. Не се изненадаха да намерят само историите, разказани им от Селма. След това опитаха с „известен“, „потънал кораб“ и „Занзибар“ и отново получиха очакваните резултати: драматични разкази за „Глазгоу“, „Ел Маджиди“ — друг кораб на султана на Занзибар, изгубен в урагана през 1872 г., — и британския „Пегас“, потопен през 1914 г. след изненадващо нападение от германския крайцер „Кьонигсберг“.
Мис Килембе се върна с каничка кафе и две чаши, попита ги дали имат нужда от нещо и отново изчезна.
— Забравихме остров Чумбе, Сам — сети се Реми. — А предположихме, че именно интервюто ни за Би Би Си е довело Ривера.
— Права си. — Сам добави към досегашните думи „остров Чумбе“ и не получи нито един резултат. Опита отново с „гмуркане“, „артефакт“ и „откритие“. Разгледа набързо историите и спря. — Хм…
— Какво има?
— Вероятно нищо, но все пак е любопитно. Преди два месеца в Стоун Таун е била намерена убита британката Силви Радфорд. Наглед при опит за грабеж. Била дошла тук, за да се гмурка в околностите на Чумбе.
Чуй това: „Родителите на мис Радфорд разказват, че дъщеря им била много доволна от пътуването. Вече била открила няколко артефакта, в това число предмет, за който смятала, че е част от меч в римски стил“.
— Меч в римски стил — повтори Реми. — Интересно. Как мислиш, това нейни думи ли са или на журналиста?
— Не знам. Във всеки случай описанието е доста конкретно. Повечето хора биха казали просто „меч“.
Реми се наведе към екрана и записа името на репортера.
— Може да се споменава някъде в бележките.
Сам отново затрака нетърпеливо по клавиатурата. Вкара за търсене „южен“, „Занзибар“, „гмуркане“ и „смърт“, като зададе времеви диапазон на резултатите от последните десет години до днес. Излязоха десетки истории.
— Нека си ги поделим — предложи Реми, като вкара същите думи в своя компютър. — Да започнем от най-старите?
Сам кимна.
Сред резултатите от десетата до осмата година включително имаше четири смъртни случая. Независими свидетелски показания обаче потвърждаваха, че са били нещастни случаи — едно ухапване от акула, една злополука при гмуркане, две автомобилни катастрофи след употреба на алкохол.
— Виж тук — каза Реми, — преди седем години. Двама души, туристи-гмуркачи.
— Къде по-точно?
— Споменава се само югозападният бряг на Занзибар. Единият загинал в катастрофа, като виновният шофьор избягал. Другият паднал по някаква стълба в Стоун Таун. Няма алкохол, няма свидетели.
— Ами тук: преди шест години — прочете Сам от собствения си екран, — пак двама загинали. Единият се самоубил, другият се удавил. И пак няма свидетели.
Същото продължаваше и през следващите пет години: туристи, гмуркали се около и в близост до остров Чумбе, загинали при странни обстоятелства или грабежи.
— При мен са пет — каза Реми.
— И четири при мен.
Двамата се умълчаха.
— Трябва да е съвпадение, нали? — обади се Реми. Сам не отговори, само гледаше с празен поглед екрана. — Иначе какво излиза? Че Ривера и за когото там работи той убиват наред всички водолази, проявили интерес към остров Чумбе?
— Не, не може да е така. Тогава щеше да има стотици, ако не и хиляди жертви. Може би това са хората, които са съобщили за находките си. Или са ги занесли в местен магазин за идентифициране. Ако сме прави, трябва да има още нещо общо помежду им.
— Казали са на някого какво са намерили.
— И то е било нещо, свързано с „Офелия“. Или с кораба със заличеното име.
— И в двата случая, ако въпросният кораб е потънал близо до Чумбе, водата щеше да изхвърли много от артефактите на брега. След всеки мусон в пясъка щяха да остават куп такива, очакващи да ги намери някой с хилка за тенис на маса.
— Така е — съгласи се Сам. — Има обаче хора, които намират разни неща, но не споменават на никого за това. Прибират се у дома и си ги слагат за сувенир над камината. Така правят болшинството: откриват нещо, полагат неособено усърдни усилия да го идентифицират и ако не се окаже нещо особено ценно, си го пазят просто за спомен: „Нашата седмица в Занзибар“.
— Това е много сериозно, Сам.
— Току-що се сетих още нещо: Ривера спомена, че издирват „Офелия“ от седем години.
— Откогато са първите нещастни случаи.
— Именно. Ще се обадя на Руб. Трябва да проверим колко грижливо си водят документацията танзанийските имиграционни и митнически служби.
Сам изложи молбата си на Руб Хейуд, който беше скептично настроен, но готов да помогне:
— Значи според вас Ривера е бил в Занзибар по времето на тези смъртни случаи?
— Струва си да проверим. Дори според архивите да не е бил тук всеки път, може да е пътувал под друго име.
— Ще направя справка. Но не очаквайте кой знае какво.
Сам му благодари и прекъсна връзката.
След няколко минути на вратата се почука. Мис Килембе надникна вътре:
— Имате ли нужда от нещо?
Те й благодариха и отказаха. Тя тъкмо понечи да затвори, когато Сам я попита:
— Мис Килембе, откога работите в библиотеката?
— От трийсет години.
— А в района?
— Откакто се помня. Родена съм във Фумба, на Занзибар.
— Търсим всичко, свързано с кораб на име „Офелия“. Познато ли ви е това име?
Мис Килембе сбърчи вежди и се замисли. След десетина секунди каза:
— Предполагам, че вече сте били в „Блейлок“?
— „Блейлок“ ли?
— Музеят „Блейлок“ в Багамойо. Там има графитна скица на кораб. Ако паметта не ме лъже, казва се точно „Офелия“.