Изгубената империя

Глава 49

Падаше по-малко от секунда.

Падна с краката надолу върху нещо меко, направи кълбо назад и застана на колене. Фенерът му тупна на няколко крачки от него. Пресегна се, взе го и се огледа.

Купчината, върху която се беше стоварил, беше почти чисто бяла. Първата му мисъл беше, че е пясък, но после усети отличителната миризма на сол. Ехото на вълните отекваше в стените, утихваше и се умножаваше, сякаш се намираше в увеселителна зала.

Погледна часовника си: шестнайсет минути.

Вдигна поглед. Тунелът се намираше на три метра над главата му. Обърна се. Най-близката стена лъщеше като обсипана с малки огледалца. Приближи се до нея.

— Сол.

Под бялата облицовка се различаваше по-тъмна, зелена жила, която се изкачваше нагоре по стената, разширяваше се до една педя, после извиваше и се разклоняваше на десетки малки жили, образуващи огромна дантела под солното покритие.

Самата зала представляваше груб овал, не по-широк от дванайсет метра. Той я прекоси, вперил поглед в тавана. Усети струя въздух в краката си. Спря и приклекна.

На пода имаше дупка, метър и двайсет широка, прикрита изцяло от солна кора, осеяна с малки дупчици, от които излизаше въздух. Сам се изправи и се огледа. Не знаеше какво да търси, но на светлината на фенерчето виждаше десетки дупчици.

Стигна до средата на пещерата. На равни разстояния около него имаше сталагмити, сякаш покрити със сол, около метър и половина високи. Бяха седем. Осъзна, че това са ритуални струпвания. Може би всяка от тях представляваше определена метафора.

— Мястото на Седемте пещери — промърмори Сам. — Чикомоцток.

Внимавайки къде стъпва, той се приближи до най-близката колона, коленичи и притисна фенерчето към повърхността й. Под кристалите сол се видя матов зелен отблясък. Леко почукна повърхността с върха на фенерчето. На третия път от нея се отчупи парченце сол, последвано от камък с размера на топче за пинг-понг. Беше прозрачно зелено, също като статуетката на птицата малео. Камъкът поглъщаше лъчите на фенерчето, а вътрешността му сияеше и искреше сякаш от само себе си. Сам го прибра в джоба си.

— Фарго! — чу се приглушеният глас на Ривера.

— По дяволите!

Сам се обърна, оглеждайки се неистово наоколо. Трябваше му план. Трябваше му нещо… Лъчът попадна върху купчината сол. Оформи се смътна идея. Беше съвсем груба идея, но друго нямаше.

Втурна се назад към купчината сол, като избягваше дупките по пътя си. Грабна шепа от нея и я натъпка в джоба си. Огледа стената до себе си. Завиваше надясно. Тръгна по нея. Подът се спускаше надолу, после нагоре, после наляво. Шумът на вълните заглъхна зад гърба му. От дясната си страна видя мъждив източник на светлина. Затича се към него. Стените започнаха да се събират, а таванът да слиза надолу. Скоро му се наложи да тича превит.

Изведнъж се блъсна в стена от листа и падна напред.

— Фарго!

Сам се превъртя по гръб и си пое дъх.

— Тук!

— Единайсет минути.

Остана да лежи трийсет секунди, премисляйки плана си, докато накрая остана доволен, че може да проработи. Разбира се, може не значеше ще. Но нямаше избор, не му оставаха нито други възможности, нито време.

Проправи си път до дъното на калдерата и се върна на полянката.

— Намерих нещо.

— Лъжеш ли?

— Не.

Ривера се изправи.

— Да вървим.

— Дай ми минута.

Сам се приближи до Реми и седна до нея. Тя отвори очи и се усмихна.

— Здрасти.

— Здрасти. Боли ли?

— Не. Само тъпо пулсира. Броях си ударите на сърцето, за да минава времето.

Сам се засмя.

— Никога не скучаеш, а?

— Никога.

— Намерих нещо. Сега ще заведа Ривера.

— Това, което…

— Така ми се струва. Мисля, че го открихме. — Той се наведе и я целуна по бузата. После прошепна: — Сега ще го заведа. С малко късмет ще се върна сам.

— Значи ще се видим, като се върнеш.

— Готов съм — каза по-високо Сам, като се изправи и се обърна към Ривера.

— Тръгвай тогава.

Сам заведе Ривера до входа, подаде му фенера и се дръпна настрани. Ривера пъхна глава в тунела, после му подхвърли обратно фенерчето.

— Какво има там?

— Не стигнах далеч.

Ривера се спря. Явно обмисляше дали двамата Фарго вече не са излишен багаж.

— Но докъдето стигнах, се изгубих три пъти. В един от страничните тунели има срутване, зад него видях нещо на стената. Някакъв символ.

Това свърши работа. Ривера му даде знак да влезе в тунела. Той тръгна приведен напред, докато стените и таванът се разшириха. Ривера вървеше на няколко крачки след него.

— Накъде?

Сам се направи на объркан за няколко секунди, после пое надясно, следвайки издигащия и спускащия се под и завоите, докато стигнаха до каверната със солта.

— Това вълни ли са? — попита Ривера, като се оглеждаше.

— Така ми се струва. Долу сигурно има лабиринт от морски пещери.

— А стените? Кристализирала сол?

— Морска сол, довяна от пещерите. Виждаш ли тъмните жили? — Той насочи фенера към най-близката стена. — Огледай ги.

Без да отмества пистолета от гърдите на Сам, Ривера се приближи до стената.

— Това е някакъв минерал — каза Сам. — Изумруд или нефрит.

Ривера с разсеяно кимане проследи жилите с поглед.

— Къде е този страничен тунел?

Сам започна да обхожда пещерата с фенера си, като внимаваше да не осветява пода. Притаи дъх, надявайки се Ривера да не забележи колоните и подредбата им.

— Продължавай.

Сам тръгна напред. Сърцето му туптеше лудо, но той се стремеше да ходи уверено и да прескача дупките по пода. Когато премина през центъра, нещо изхрупа, сякаш се пробива ледът на замръзнало езеро. Ривера изруга.

Сам се обърна.

— Не ми свети в очите, дявол те взел!

Ривера беше стъпил в една от по-малките дупки и пропаднал до чатала. Мъчеше се да се издърпа навън, да се подпре на свободния си крак. Опита още два пъти, но не успя.

— Ще дойдеш и ще ми помогнеш. Иначе…

— Знам, ще ме застреляш.

Сам се приближи към него, стиснал фенера в лявата си ръка. Насочи за миг светлината към очите на Ривера, после пак я отмести. В същото време пъхна дясната си ръка в джоба, взе шепа сол и пак я извади.

— Мамка му! — изръмжа Ривера. — Махни тоя фенер…

— Извинявай.

— Стига толкова. Само протегни ръка. Не ме хващай.

Сам протегна ръка. Ривера се хвана за нея и използва Сам като противотежест да се изтегли навън. В този момент Сам завъртя фенера между пръстите си, като отново светна право в очите на мексиканеца. — Извинявай!

В същото време направи крачка вляво, възползвайки се от моментната слепота на Ривера, и измести дулото на пистолета от себе си. После замахна с дясната си ръка, сякаш хвърляше бейзболна топка, и прати солта право в очите му. След това, знаейки какво ще последва, се просна по корем.

Ривера изкрещя и натисна спусъка. Куршумите заотскачаха от стените и тавана. По земята се посипа дъжд от солни кристали, които проблясваха на светлината на фенера. Ривера се въртеше бясно, опитвайки се да възстанови равновесието си, докато залиташе по пода с пистолета в ръка.

Сам се изправи на колене, приклекна като спринтьор на старта и се хвърли напред. Ривера чу как подът хрупа под краката му и се обърна в посока на звука, продължавайки да стреля. Без да спира, Сам се просна по корем и се плъзна по земята, а солта дереше гърдите и брадичката му. Той замръзна и притаи дъх.

Ривера се завъртя отново, опитвайки се да определи откъде идва звукът. Изгуби отново равновесие, залитна настрани и стъпи в следващата дупка. Краката му пропаднаха. Разпери ръце, за да се спре, и изпусна пистолета, който се плъзна и спря точно до лицето на Сам. Той го грабна и скочи на крака.

— Фарго! — изпищя Ривера.

Сам се приближи до дупката. Ръцете на Ривера бяха разперени докрай. Само дланите му докосваха твърда земя. Ръцете му вече трепереха, сухожилията на врата му бяха изпънати. Все още ослепен от солта, той въртеше бясно глава във всички посоки.

Сам приклекна до него.

— Фарго!

— Тук съм. А ти си до шията в саламура.

— Извади ме оттук!

— Не.

Сам насочи фенера към дупката. От стените й стърчаха каменни шипове, които оставяха тясна пролука от половин метър по средата. Далече долу се чуваше ревът на вълните, които се разбиваха в скалите. Сам грабна един камък с размера на топка за бейзбол и го хвърли долу. Заслуша се как отскача от камъните, докато звукът заглъхна.

— Какво беше това? — попита Ривера.

— Гласът на кармата. Вика те от около трийсетина метра, съдейки по втория закон на Нютон.

— Какво значи това, по дяволите? Измъкни ме оттук.

— Не биваше да стреляш по жена ми.

Ривера изръмжа от безсилие. Опита се да се измъкне, но успя да се надигне само няколко сантиметра и отново се плъзна надолу. Главата му потъна под пода. Мускулите му трепереха от напрежение.

— Току-що осъзнах нещо — рече Сам. — Колкото повече се потят ръцете ти, толкова повече се топи и солта под тях. Все по-малка възвръщаемост, биха казали финансовите експерти.

— Трябваше да те убия.

— Запомни си мисълта. След малко нищо друго няма да ти остане.

Лявата ръка на Ривера се изплъзна от ръба. За миг той се вкопчи с другата си ръка, забивайки нокти в земята, но се изпусна и започна да пада. Първо уцели един от каменните шипове, който раздра гърба му. Изпищя от болка, после продължи да пада надолу, удряйки глава в камък след камък, преди окончателно да изчезне от погледа на Сам.