Изгубената империя

Глава 45

Двайсет и четири часа по-късно, Южен Сулавези

Сам провери приборите: скоростта, височината, налягането на маслото, горивото… Както и всичко останало в самолета, малкото неизбелели надписи бяха на сръбски.

Хидропланът „Икарус Курир“, боядисан в грозен оттенък на сиво-синьо, беше шейсетгодишен, остатък от Югославските военновъздушни сили.

Илюминаторите течаха, двигателят тропаше, колесникът беше изкривен, а контролите бяха толкова омекнали, че минаваха две секунди, докато машината реагира, когато натисне педалите.

Сам не помнеше друг самолет да го е карал да се чувства толкова щастлив.

На хиляда и шестстотин километра на изток от Джакарта икарусът се оказа единственият самолет, предлаган под наем, за закупуване или кражба, и стига да не се разбиеше в следващия един час, той щеше да го отведе при Реми. Животът им през следващите часове или дни щеше да зависи до голяма степен от молитвите им и организацията, която бяха скалъпили заедно със Селма.

Веднага щом катерът на Ривера изчезна от погледа му, Сам изрови статуетката на птицата, грабна раницата си и прерови багажа на двамата, за да вземе само най-необходимото. Прибра писмата на Блейлок в найлоново пликче с цип. Преплува до лодката за по-малко от седем минути, а после с нея стигна до най-близката цивилизация на източния бряг на залива Лампунг за мъчителните деветдесет минути. Щом се озова на сушата, пробяга километър и половина по черния път до няколко бунгала в покрайнините на някакъв индустриален обект. Убеди ги да го пуснат в офиса и да му позволят да се обади на Селма, която го изслуша и каза:

— Времето е малко.

— Знам. Но повече няма.

— Да се обадя ли на Руб?

— Не, той нищо не може да направи за това време. Накарай Пийт и Уенди да ме върнат в Джакарта.

— Готово.

— Разясни ми сега положението. Какво знаем?

— На практика нищо.

Пет часа след като напусна Пулау Легунди, Сам кацна в Джакарта. Регистрира се в най-близкия хотел с безжичен Интернет и лаптопи под наем и отново се обади на Селма.

— Не ми пука дали местоположението ще бъде вярно. Трябва само да успея да примамя Ривера и да го убедя да се срещнем.

— Мога да сътворя някакви доказателства. Уенди ще скалъпи нещо на фотошоп…

— В краен случай. — Сам погледна часовника си. — Ще отделим шест часа, за да разработим въпроса от всички страни. Ако не постигнем нищо, минаваме на твоя план. Да преговорим: Орисага тръгва нанякъде, най-вероятно да търси Чикомоцток. Останал ли е на Суматра?

— Не знаем.

— Мислите и на двамата с Блейлок са били съсредоточени върху птицата малео. Орисага казва, че ще познае Чикомоцток, когато намери гнездото на големите птици. Би трябвало да е имал предвид малео, нали така?

— Най-вероятно.

— Къде живеят те?

— Застрашен вид са. Откриват се само на островите Сулавези и Бутон.

— А преди пет века?

— Не знам.

— Накарай Пийт и Уенди да направят списък със специалисти по малео.

— Не знаем дали изобщо има такива.

— Има специалисти за всичко. Разпитайте за гнезденето, популациите, миграцията… Добре, връщаме се на Сулавези: там са живели малагасите, преди да се преселят на Мадагаскар. Ние намерихме кануто на Блейлок на Мадагаскар. Това прави два гласа за Сулавези. Какво знаем за острова преди шести век?

Сам чу шумолене на хартия.

— Човешки поселища от трийсет хиляди години преди Христа — каза Селма. — Смята се, че е бил част от сухоземен мост между Австралия и Нова Гвинея…

— По-скорошни.

— Доколкото успях да преровя тези дни, намерих съвсем малко информация до шестнайсети век, когато пристигат португалците.

— Ами изкуството? Някакви прилики с ацтеките или протоацтеките на Блейлок?

— Уенди работи по въпроса, но се сблъскваме със същия проблем: с изключение на няколко града Сулавези представлява хиляди квадратни километри дъждовни гори и угаснали вулкани. На острова има места, които никога не са били проучвани. Рядко се ползва интернет; в мрежата са качени съвсем малко предмети на изкуството. Ако имахме няколко седмици…

— Нямаме. Просто направи, каквото можеш. Ако намериш нещо, което макар бегло да изглежда свързано с ацтеките, отбележи го.

— Сам, трябва да си поемеш въздух.

— Когато си върна Реми. Сега за кануто с поплавъците. Докладът от лабораторията е при теб. Припомни ми: какво знаем за използваните материали?

— Дървото е дуриан. Знаем, че съществува и днес. Проучвам къде е растяло преди шести век. Същото важи и за останалите материали: каучуковото дърво, листата на пандан, палмата гебанг…

— Нека позная: и за тях няма много специалисти.

— Поне аз не намерих.

— Ами писмата на Блейлок?

— Дешифрирахме ги всичките. Освен ако не допуснем, че има втори код зад този, не намерихме нищо повече. В дневника също. А писмата до Констанс, които сте намерили на „Шенандоа“?

— Те не са шифрирани. В първите две се описва пътуването до Зондския пролив. Последното вероятно е написано малко преди смъртта му. Можеш да го прочетеш, когато се приберем. Казва на Констанс, че иска, когато се върне у дома, да се ожени за нея.

— Тъжно. А статуетката?

— Може да е от смарагд или нефрит, или куп други минерали, с които не съм запознат. Ще проуча кои минерали са типични за Сулавези, но не мисля, че това ще реши проблема ни. Ще ми трябва достъп до сървъра, за да мога да прегледам всичко оттук.

— Разбира се, само ми дай десет минути.

— Благодаря ти. Какво пропускаме, Селма?

— Не знам, Сам.

— Със сигурност пропускаме нещо.

Минаха три часа. Сам и Селма се чуваха през двайсет минути, обсъждаха докъде са стигнали, анализираха данните и разнищваха подозренията си.

На четвъртия час Селма отново се обади:

— Имаме малък напредък. Открихме книга от един норвежки ботаник, в която говори за листата от пандан и палмата гебанг. Говорих с него по телефона. Смята, че около четвърти и пети век и двете растения са били силно концентрирани в северната третина на Сулавези.

— Но не само там.

— Не само там.

— Току-що разбрах какво пропускаме.

— Какво?

— Кодексът. Помниш ли храста, на който е кацнала птицата?

— Да. По дяволите. Как можах да го забравя?

— Няма значение. Накарай Уенди да увеличи изображението, да го изчисти и да го покаже на този норвежец.

Сам затвори и се върна на лаптопа и продължи да разглежда събраните снимки и сканирани изображения. Десетки писма до Констанс, стотици страници от дневници, кодексът на Орисага, спиралите на Фибоначи… Всичко започна да се размива пред погледа му.

Включи „Гугъл Земя“ и продължи да разглежда Сулавези; да търси нещо, което поне малко да му говори нещо… Минутите се проточиха в час.

Увеличи един самотен залив на североизточния бряг на Сулавези. Както навсякъде около този остров, атолите и малките островчета изглеждаха пръснати като конфети.

Изведнъж Сам спря и върна назад. Отново увеличи, спря, после увеличи още.

— Кухо цвете — промърмори той, като присви очи и се усмихна.

Тъкмо посегна към телефона и той иззвъня. Беше Селма.

— Беше прав, Сам, има специалисти за всичко. Чух се с една зооложка от Мадагаскар. Тя твърди, че до началото на осемнайсети век птиците малео са мигрирали повече. Всяка година се събирали за няколко месеца в североизточната част на острова.

Сам превключи от „Гугъл Земя“ на галерията със снимки.

— Продължавай.

— Изпратих копие на храста от кодекса на уредника на Ботаническата градина в Джакарта. Смята, че това може да е дуриан джудже. Понатиснах го малко и каза, че вероятно дурианът е бил пренесен от изток на запад, което ще рече, че се е появил в Сулавези преди около хиляда и шестстотин години.

— Фантастично — отвърна разсеяно Сам. — Можеш ли да влезеш в „Гугъл Земя“?

— Момент. Готово.

Сам й даде координатите.

— Увеличи върху този остров.

— Готово.

— Напомня ли ти на нещо?

Представи си ръбовете по-остри.

— Не разбирам… О! — Селма замълча за няколко секунди. — Сам, това прилича на рисунката на Чикомоцток в уголемен вариант.

— Именно.

— Трябва да е съвпадение. Няма как да не е.

— Може би, но се намира точно в североизточната част на острова — същото място, което споменават всичките ти специалисти. Дори да не е Чикомоцток, мисля, че мога да подлъжа Ривера с това.

— А после?

— Ще измисля, когато се срещнем. Сега трябва да ме върнеш в Сулавези и да ми намериш хидроплан.