Изгубената империя

Глава 33

Мадагаскар, Индийски океан

Излязоха бавно. Първо спряха на изхода, внимателно надникнаха през водната завеса и накрая се спуснаха по корем между камъните. Преплуваха лагуната и излязоха на брега. Докато Реми изстискваше водата от косата си, Сам си свали обувките, за да ги отцеди.

Наведена напред, наклонила глава настрана, Реми промърмори:

— Някой ни маха.

— Къде?

Реми посочи с очи към нещо като шубрак — от него една стърчаща ръка с „Уебли Марк VI“ им махаше бясно, сякаш се опитваше да ги предупреди.

Сам сложи ръка върху собствения си пистолет. В този момент един куршум се заби в пясъка между краката му. Сам застина, Реми също, още с ръце в косата. Ръката на Кид се скри в шубрака.

— Май са се върнали — отбеляза Реми.

— Така изглежда. Случайно да прочете главата за маниерите и етикецията в пътеводителя?

— Мислех, че ти си го направил.

— Отгоре-отгоре.

Сам бавно вдигна ръце над главата си и се обърна. Същото направи и Реми. Както и предполагаха, шестимата бунтовници стояха над лъвската глава върху водопада. С ръце на кръста предводителят им извика:

— Не мърдай! Разбира ли, не мърдай!

Сам кимна и извика:

— Не мърдаме.

Под зоркото око на стрелеца върху лъвската глава другите петима бунтовници слязоха по пътечка между камъните, скрита от погледа на Сам и Реми. Когато слязоха, оформиха полукръг около тях. Водачът направи крачка напред, взря се в очите на Сам, после огледа Реми от главата от петите. Пресегна се, взе пистолета на Сам от колана му и го вдигна да го огледа.

— Хубав пистолет — каза той със силен акцент.

— Хубав пистолет — съгласи се Сам.

— Ти си кой?

— Сам.

— Толотра. Жената коя?

Сам изведнъж се сети за един елемент от мадагаскарския етикет. Той предпазливо свали дясната си ръка и посочи към Реми, като внимаваше да държи върха на показалеца си свит към самия себе си.

— Съпругата ми, Реми.

Жестът не убягна на Толотра. Той погледна Реми, после пак Сам и кимна замислено. Следващото му изявление обаче показа, че макар да познаваха мадагаскарските обичаи, нямаше да се измъкнат.

— Сам… Реми… сега пленници.

Единият от бунтовниците извади две парчета въже от колана си, за да върже ръцете им. Толотра му даде знак да не го прави.

— Вие бяга, ние стреля. Няма бяга. Обещава?

Явно показалецът на Сам все пак беше свършил някаква работа.

В отговор Сам вдигна дясната си ръка, кръстоса церемониално показалеца и средния си пръст и тържествено кимна.

— Кълна се в живота ви.

— О, боже. — Реми завъртя очи.

Толотра се взря в жеста за секунда, после се усмихна и направи същото. Завъртя се и показа жеста на хората си.

— Кълна се в живота ви!

— Кълна се в живота ви! — повториха те бодро.

— Ако някой от тях има английски разговорник, сме мъртви, нали ти е ясно?

Поставиха ги в средата на добре подредена колонка и тръгнаха. Минаха само на метър и половина от укритието на Кид, след което свиха по пътечка, която вървеше успоредно на реката. Всяко речево преимущество на Сам и Реми беше надминато от уменията на бандитите да се справят със заложници. Във всеки един момент се намираха под прицела на поне двама души на поне три метра разстояние. Освен това способностите им да се движат през джунглата съперничеха на тези на Кид и Сам и Реми скоро изгубиха всички ориентири.

След като повървяха четирийсетина минути растителността се разреди и пътеката излезе на слънце. Сам осъзна, че са се върнали в саваната, само че нямаше представа колко са далеч оттам, откъдето бяха минали по-рано през деня с Кид и Реми. Вървяха на юг, като океанът остана от лявата им страна, а гористото възвишение — от дясната.

След двайсетина минути отново се върнаха в джунглата, този път по сравнително права пътечка, така че Сам успяваше да следи откъде минават.

— Струва ми се, че сме близо до пътя — прошепна той на Реми.

— Сигурно така са ни открили — намерили са роувъра. Видя ли знаеш кого?

— Не, но е някъде там.

Толотра, който вървеше най-отпред, се обърна и излая:

— Не говори! — После вдигна кръстосани пръсти, за да придаде тежест на заповедта си. Сам му върна жеста.

— Много мило. Станахте си дружки — промърмори Реми.

— Надявам се, че няма да се наложи да го застрелям.

— С какво? С невидима прашка?

— Не, със собствения си уебли — отвърна Сам, без да откъсва очи от Толотра. — След като си го взема от него.

— Не говори!

Предположението на Сам за местонахождението им се оказа вярно. След няколко минути Толотра стигна до кръстопът и сви надясно. Наклонът започна да се увеличава и след малко пътеката стана толкова стръмна, че трябваше да си помагат със стърчащи коренища и ниски клони. Релефът обаче нямаше никакъв ефект върху дисциплината на бандитите. Колчем се огледаха, Сам и Реми все се намираха под прицела на поне две дула.

После пътеката се изравни и стигна до няколко естествени стъпала от корени в склона на хълма. Сам и Реми ги изкачиха и се озоваха на чакълест път. На половин километър на юг на банкета на пътя стоеше ръждясал бял шевролет пикап, а пред него — рейндж роувърът на Сам и Реми. Над двата автомобила, на малко възвишение, бе надвиснала скална формация. От подробните карти на крайбрежието Сам и Реми знаеха, че трите канари се наричат Влъхвите.

— Сега накъде? — Сам попита Толотра.

Двамата с Реми не хранеха никакви илюзии. Въпреки развързаните ръце, това не беше холивудски филм. Ако нещо не отвлечеше сериозно вниманието на похитителите им, всеки опит да скочат срещу някого от тях би завършил не само с провал, но най-вероятно и със смъртта им. А след като се качат в колата, шансовете им още повече щяха да намалеят.

— Тайно място — отговори Толотра.

— Искате подкуп, нали?

— Да.

— Защо мислите, че струваме нещо?

Толотра се замисли за момент, сякаш търсеше думите на английски.

— Раници, дрехи, камери — всичко скъпо. Кола скъпа.

— Тя е под наем — обади се Реми.

— Ъ?

— Нищо.

Сам, който все още смяташе, че Кид не ги е изоставил, внимателно оглеждаше околността. И ето че сега с крайчеца на окото си зърна някакво движение на склона над пътя. Между два камъка проблесна сребриста коса.

— Имаме злато — каза Сам.

Това им привлече вниманието. Онези в групата, които не бяха обърнали внимание на разговора, се обърнаха към Сам. Толотра направи крачка към него.

— Злато? Къде? Колко?

Над камъка щръкна главата на Кид. Погледът му срещна този на Сам. Възрастният мъж му смигна, посочи към колите и отново се скри.

Сам погледна Реми. Личеше й, че също е видяла Кид.

— Колко смяташ, че имаме, Реми?

— Не знам… няколко десетки двойни монети с орел на тях.

Това бе достатъчно за Толотра. Той присви очи и мъдро кимна.

— Къде?

— В хотела ни в Антананариво.

— Давате монети и свободни.

Лъжа, помисли си Сам, но все пак крачка в правилната посока. Дори да се случеше най-лошото и Кид да не успееше да се намеси тук, много по-добре щеше да е да се движат към цивилизацията, вместо да се отдалечават от нея. Не се и съмняваха, че „тайното място“ на Толотра е добре скрито от властите. Ако обаче предпазливостта на Толотра вземеше връх над алчността му по пътя към столицата, Сам и Реми щяха да се намерят в изходно положение.

— Тръгваме сега — обяви Толотра.

Групата отново пое в колонка по един, със Сам и Реми по средата. С периферното си зрение двамата се оглеждаха за Кид, но от него нямаше и следа. Каквото и да беше намислил старият ловец на трюфели, трябваше да бъдат готови да реагират и да импровизират.

Стигнаха до пикапа и спряха. Мъжете хвърлиха раниците на Сам и Реми в каросерията.

— Бъди нащрек — прошепна Сам.

Толотра и четирима от другите се събраха зад автомобила и започнаха съвещание. Шестият застана на три метра зад Сам и Реми, насочил пушка към тях. Съдейки по жестовете на Толотра, Сам реши, че се опитват да решат как най-добре да осъществят пътуването до Антананариво, което все пак беше столицата на врага.

Реми първа осъзна, че планът на Кид вече е в действие. С очи подсказа на Сам да погледне над покрива на шевролета. Отпърво Сам не видя нищо, а после забеляза как един от камъните едва доловимо се помръдва към ръба.

— Когато тръгна, бягай към джипа.

Толотра се обърна и го изгледа строго. Сам сви рамене и се усмихна извинително.

— Добре — прошепна Реми.

Камъкът стигна до ръба и се спря. Сам и Реми си поеха дълбоко въздух. Зачакаха. Камъкът се олюля напред, спря за момент, после се прекатури през ръба и се затъркаля надолу. Склонът беше стръмен, почти отвесен, и гладък, с изключение на няколко неравности в края. Засега камъкът се задържаше върху него, но като инженер Сам добре знаеше, че това ще приключи още на първата неравност и той щеше да излети като снаряд.

Понеже не говореше малагаси, Сам направи това, което се надяваше да предизвика най-голяма паника — нададе подчертано немъжествен, истеричен писък: „Камъъък!“

Толотра и хората му погледнаха едновременно нагоре. За разлика от Сам и Реми, които знаеха какво става, те зяпнаха изумени. Сам, който бе наблюдавал Толотра през по-голямата част от времето, направи две големи крачки напред, изрита го зад коленете и изби пистолета от колана му.

Зад гърба му шестият мъж изкрещя нещо, което вероятно беше заповед да спре и сигурно щеше да го последва изстрел към бягащата Реми. Сам обаче не му даде шанс. Пистолетът вече беше в ръката му. Стиснал с лявата си ръка яката на Толотра, той го удари силно с дръжката по слепоочието. Толотра изохка и се свлече в безсъзнание.

Сам се завъртя на пета и коленичи, използвайки тялото му като щит между себе си и останалите четирима, двама от които отстъпваха назад по пътя, а другите двама се опитваха да се скрият от другата страна на пикапа. Пистолетът на Сам се оказа насочен право към шестия мъж. Както се беше опасявал, онзи бе вдигнал пушката и се целеше в Реми, която тичаше към рейндж роувъра.

С един изстрел Сам го уцели в гърдите. Мъжът падна ничком като кукла, с внезапно са срязани конци. Беше мъртъв. Сам уви лявата си ръка около гърлото на Толотра, стисна още по-здраво и се прицели в другите двама мъже, които отстъпваха по пътя. И двамата бяха вдигнали оръжие срещу Сам, очевидно опитвайки се да преценят дали си струва да рискуват изстрели. Сам местеше мерника ту към единия, ту към другия. Останалите двама шумоляха във високата трева оттатък пикапа.

Земята се разтресе, изпращяха клони. Последва още един удар, сякаш трамбоваше великан. Сам го почувства в корема си.

— Камъкът отскача! — извика Реми.

— Къде!

— Към теб!

Още един тътен, този път по-близо. Двамата бунтовници крещяха от другата страна на пикапа.

— Бягат!

Същото направиха и тези пред Сам — обърнаха се и хукнаха по пътя. Бууум.

— Дръж се, Сам! Почти е при теб! Три… две… едно…

Сам се сви на топка. Над главата му със скърцане се огъна стомана строшиха се стъкла. Пикапът се наклони на една страна и избута двамата с Толотра на чакъла. Над главите им премина сянка. Камъкът се удари в отсрещния край на пътя, отскочи отново и изчезна зад банкета, помитайки дървета по пътя си. След десетина секунди всичко утихна. Сам вдигна очи и се огледа.

Надолу по пътя четиримата бунтовници бяха спрели на място. След кратко съвещание тръгнаха назад към Сам и Реми. Сам беше забелязал ключовете от джипа в джоба на Толотра и бързо ги извади оттам.

— Реми, пали! — изкрещя той и й подхвърли ключовете, после насочи пистолета към четиримата мъже.

Един от тях залитна настрани, хвана се за бедрото и падна на пътя, последван след част от секундата от басово протътване. Сам никога не бе чувал такъв звук, но предположи, че така звучи 495-калибровият куршум от револвер „Уебли Марк VI“ от 1915-а.

Другите трима спряха и се обърнаха към Тримата влъхви.

Следващият куршум уцели средния в чатала. Той залитна назад. Следващият бе приятелят му отляво. Третият мъж обаче загряваше бавно. Полуприклекнал, обхождаше с поглед възвишението. Опитваше да намери целта. Получи куршум в лявото коляно. Изкрещя от болка и се преви.

Откъм Тримата влъхви се дочу някакъв глас. Двамата все още въоръжени мъже пуснаха пушките. Още един вик. Тези, които можеха, помогнаха на другарите си да се изправят и групичката закуцука надолу по пътя.

Сам избута изпадналия в несвяст Толотра от себе си и стана. Реми се приближи и двамата заедно огледаха останките от шевролета. С изключение на четирите изкривени колони, представляващи кабината, пикапът беше смазан.

— Като гледа човек, ще реши, че тъкмо такъв е бил планът ми.

Една фигура се подаде иззад дърветата в основата на Тримата влъхви и тръгна към тях.

— А не беше ли? — попита Сам.

— Никога няма да кажа — отвърна Кид.

— Определено знаете как да отвлечете вниманието — поздрави го Реми.

Кид се спря пред тях.

— Всичко беше в ръцете на Майката Природа, скъпа. И в това, че камъкът се изтърколи късметлийската.

— Благодаря, че не ни изоставихте — каза Сам.

— Няма защо.

Сам подържа пистолета в ръка, огледа го преценяващо за миг и го подаде на Кид. Той обаче се намръщи и поклати глава.

— Вече е ваш.

— Моля?

— До днес никой не беше стрелял с него. А това е традиция… китайска, доколкото си спомням.

Реми се усмихна.

— Това, за което си мислите, може би е поговорката: „Ако спасиш живот, си отговорен за него“.

Кид сви рамене.

— Така или иначе, вече е ваш, мистър Фарго.

— Благодаря. Много ще го пазя. Какво да правим с тези двамата? — попита Сам, като посочи Толотра, още в безсъзнание на пътя, и мъртвия му другар.

— Оставете ги. Колкото по-бързо стигнете до Антананариво, толкова по-добре. — А като забеляза умърлушените им физиономии, добави: — Хич не си го и помисляйте. Тези щяха да ви убият.

— Откъде сте толкова сигурен? — не се стърпя Реми.

— През последните пет години тук е имало шейсет и три отвличания. Независимо дали откупът е платен, или не, никой не отърва кожата. Повярвайте ми, бяха или те, или вие.

Сам и Реми помислиха и кимнаха. Сам стисна ръката на Кид и грабна раниците от каросерията на пикапа, а Реми прегърна спасителя им. После се насочиха към джипа.

— Още нещо — извика Кид.

Сам и Реми се обърнаха. Кид бръкна в раницата си и извади малка конопена торбичка.

— Малко трюфели, за награда. — И като им я подаде, прекоси пътя и изчезна в храсталаците.

Сам преобърна торбичката в длани. От едната й страна беше отпечатано лого с червено мастило: буквата „К“, а до нея, с по-малки букви: „ъслър трюфели“.

— Много мило от негова страна — рече Реми. — Но какво е това „ъслър“?