Изгубената империя

Пролог

Лондон, Англия, 1864 г.

Мъжът на име Джотун крачеше устремено в предутринната мъгла, с вдигната яка на мантото и хлабав шал около врата и устата. Виждаше се дъхът пред лицето му.

Внезапно спря и се ослуша. Стъпки ли бяха това? Обърна се наляво, после надясно. Някъде пред себе си чу приглушено изтропване. Обувка по паважа. Със забележителна за едрия си ръст лекота, той отстъпи назад и се скри в тъмнината между колоните на сводестия вход. Стисна в юмрук дръжката на оловно-кожената палка в джоба си. Страничните улички и задните алеи в Тилбъри не бяха сигурно място, най-малкото между залез и изгрев-слънце.

— Проклет град — измърмори Джотун, — тъмен, влажен, студен. Бог да ми е на помощ.

Липсваше му жената, лисваше му родината. Но тук беше нужен или поне така бяха казали настоящите му господари. Вярваше на преценката им, разбира се, но имаше моменти, в които с радост би заменил с бойно поле сегашната си служба. Поне щеше да познава врага и да знае какво се очаква от него: да убива или да бъде убит. Просто и ясно. От друга страна, въпреки разстоянието, жена му много повече предпочиташе това му назначение в сравнение с предишните. „По-добре далеч и жив, отколкото близо и мъртъв“, му бе казала, когато се получи заповедта.

Джотун изчака още няколко минути, но не чу нищо повече. Погледна часовника си: три и половина. След час улиците щяха да се оживят. Ако плячката му, ако възнамеряваше да избяга, щеше да го стори преди това.

Излезе отново на улицата и продължи на север, докато откри „Малта Роуд“, после свърна на юг към доковете. В далечината шамандура подрънкваше самотно, а от Темза се носеше смрад. Отпред, в мъглата, на югоизточния ъгъл на „Док Роуд“ самотна фигура пушеше цигара. Безшумно като котка, Джотун пресече улицата и закрачи напред, за да види по-добре ъгъла. Мъжът наистина беше сам. Джотун се скри в началото на една алея и подсвирна тихо, веднъж. Мъжът се обърна. Джотун запали клечка кибрит с нокътя на палеца си, остави я да погори и я изгаси между палец и показалец. Мъжът отиде при него.

— Добро утро, сър.

— Спорно твърдение, Фанси.

— Добро е, сър, наистина. — Фанси огледа улицата в двете посоки.

— Нервен ли си?

— Кой, аз? Че защо да съм? Дребен човечец като мен да се разхожда в тъмни доби по тия улички. Какво да не му е наред?

— Да чуем тогава.

— Там е, сър. Вързан на кея, както в последните четири дни. Въжетата обаче са разделени. Побъбрих си с едно другарче, дето върши туй-онуй на доковете. Приказва се, че ще тръгва нагоре по реката.

— Накъде?

— Милуолските докове.

— Милуолските докове не са довършени, Фанси. Защо ме лъжеш?

— Не, сър, така чух. Милуол. По-късно тази сутрин.

— Вече имам човек там, Фанси. Казва, че ще са затворени поне още седмица.

— Съжалявам, сър.

Джотун чу зад гърба си характерно протъркване на кожа върху тухла и веднага разбра, че Фанси съжалява за нещо съвсем друго. Донякъде се утеши с това, че малката невестулка вероятно не го е предала от злоба, а от алчност.

— Хайде, Фанси, да те няма… Махни се далеч. Вън от Лондон. Ако те видя отново, ще ти разпоря корема и ще те нахраня със собствената ти карантия.

— Няма да ме видите отново, сър.

— За свое добро се постарай.

— Отново, извинявайте. Винаги съм харесвал…

— Още една дума и ще ти е последната. Изчезвай.

Фанси побърза да се отдалечи и изчезна в мъглата.

Джотун бързо премисли възможностите си. Фанси го излъга за Милуол, значи го е излъгал и за кораба — щеше да отпътува не нагоре, а надолу по реката. Не можеше да го позволи. Въпросът сега бе кое е по-умно: да избяга ли от мъжете, които го дебнеха, или да се бие? Избягаше ли, щяха да го погнат, а най-малко му трябваше шумотевица толкова близо до доковете. Екипажът сигурно вече беше нащрек, а трябваше да ги спипа спокойни и неподготвени.

Джотун се обърна към алеята.

Бяха трима: един малко по-нисък от него и двама много по-дребни, но всички — широкоплещести и безврати. Улични бабаити, главорези. На малко по-добра светлина със сигурност щеше да види беззъби усти, белези и зли очички.

— Добро утро, господа. С какво да ви бъда полезен?

— Не го прави по-трудно, отколкото трябва — рече по-едрият.

— Ножове, пестници или и двете? — попита Джотун.

— К’во?

— Все едно. Вие избирате, така или иначе. Хайде, да започваме.

Извади ръце от джобовете.

Едрият му се нахвърли. Джотун го видя да замахва с нож от хълбока — добре премерен удар, с който да разкъса феморалната артерия или да го намушка ниско в корема. Джотун беше само с пет сантиметра по-висок, ала с ръце достигаше с поне десет сантиметра по-далеч и използва преимуществото си, като започна ъперкът. В последния момент пусна палката, завързана за китката му, да се изстреля напред. Обвитата в кожа оловна глава уцели онзи право в брадичката. Главата му се отметна назад, той залитна към партньорите си и падна тежко на земята. Ножът издрънча на паветата. Джотун направи широка крачка напред, вдигна високо коляно и стовари пета върху глезена на нападателя си, натрошавайки костта. Мъжът закрещя.

Другите двама се поколебаха, но само за миг. Често в такива ситуации, когато водачът е повален, глутницата се разпръсква, но тези тук бяха свикнали с уличния бой.

Този отдясно заобиколи падналия си другар, свали рамо и се завтече напред като бик. Това, естествено, беше уловка. В едната си ръка бе скрил нож; хванеше ли го Джотун, щеше да замахне с острието. Джотун бързо отстъпи назад с левия си крак, сви го и скочи, като изпъна десния.

Уцели мъжа точно в лицето — влажно изхрущяха кости. Онзи падна на колене, поолюля се и заби лице в паважа.

Последният пак се разколеба и Джотун видя каквото чакаше: беше настъпил повратният момент, когато човек разбира, че ще умре, ако не вземе вярното решение.

— Тези двамата са живи — рече Джотун, — но ако не се обърнеш и не изчезнеш на мига, теб ще те убия.

Вдигнал ножа пред себе си, мъжът не помръдна.

— Стига бе, синко, плащат ли ти достатъчно за това?

Мъжът свали ножа. Преглътна с усилие, тръсна глава веднъж, обърна се и избяга.

Джотун — също. Бясно затърча по улицата, право към „Док Роуд“, после през ред жив плет и прекоси „Сейнт Андрюс“. Намери пряк път до два склада. Мина между тях, прескочи оградата, падна нескопосано, но се претърколи, стана и продължи, докато затропа по дърво. Доковете. Огледа се наляво, после надясно — само мъгла.

Накъде?

Обърна се, видя номера на сградата над главата си, после се завъртя на пети и изтича петдесетина метра на юг. Вдясно се плискаше вода. Сви натам. Изпречи му се тъмен силует. Помъчи се да спре, ала се блъсна в купчина сандъци, залитна настрани, но си върна равновесието. Скочи върху най-ниския сандък, подскочи към по-горния. Шест метра по-долу едва се виждаше водата. Погледна нагоре по реката, после надолу.

На двадесетина метра, зад един двукрил прозорец мъждукаше жълта светлина, а над нея, зад перилата на палубата — кабината на щурвала.

— По дяволите! — изруга той. — Да го вземат всички дяволи!

Корабът бавно се сля с мъглата и накрая изчезна.