Изгубената империя

Глава 20

Остров Голям Сукути

Малко след като напуснаха южния бряг на острова, Сам разбра, че куршумите са нанесли не само козметични щети на хеликоптера. Педалите бяха омекнали, а лостовете реагираха мудно на командите му.

— Какво мислиш? — попита Реми, притиснала лице между седалките.

— Може би хидравликата. — Той огледа уредите — налягане на маслото, температура, обороти… — Двигателят малко загрява, а налягането на маслото никак не ми харесва.

— Какво значи това?

— Нищо добро.

— Колко остава до брега?

— Пет километра, плюс-минус.

— Трябва да предположим, че Ривера няма да се откаже.

— Съгласен съм. Въпросът е дали ще се обадят на някого и колко бързо ще реагират.

— Или колко бързо ще поправят ринкерите.

— Права си. Да видим сега дали ще успея да успокоя този вертолет.

Боравейки внимателно с контролните лостове, Сам се сниши и намали скоростта, докато стигнаха до трийсет метра над водата и шейсет възела — около сто и десет километра в час. Морето под тях беше гладко, спокойно и черно и отразяваше само светлините на хеликоптера.

— Сам, могат да проследят светлините.

— Така или иначе ни проследяват с бинокъла. След като преминем над плажа, ще изключа светлините. На фона на сушата ще сме невидими.

— Предполагаш, че ще ни последват.

— Със сигурност. — Той хвърли бърз поглед на уредите. — Температурата на двигателя леко спадна. Но налягането на маслото продължава да е високо. И лостовете са меки.

— Значи е хидравликата.

— И не само тя. Всяко от тези неща може да ни види сметката. Искам да издържат само още четири — пет минути.

— И да кацнем нормално.

— Това също.

Източният бряг на Африка бавно се превръщаше от тъмно петно в различими елементи: дървета, бели пясъчни плажове, хълмове, реки и потоци, пресичащи земята на зигзаг.

На малко повече от километър от брега Сам усети как контролният лост подскочи в ръката му. Последва силен удар над главите им. Кабината се разтресе. Разпищя се аларма, засвяткаха жълти и червени лампички.

— Това май не вещае нищо добро — каза Реми с кисела усмивка.

— Чак пък. Хвани се за нещо. Ще ни пораздруса.

Той вдигна лоста и спусна носа, ускорявайки до осемдесет възела. В предното стъкло видя плитчините, после плажа и черно-зелената гора. Пресегна се и изключи светлините.

— Пред нас има голям пясъчен нанос на брега на реката — извика той. — Мислиш ли, че ще можеш да се справиш с камбаната?

— Дефинирай „да се справиш“.

— Да я избуташ през вратата.

— Това го мога. Какъв е планът?

— Ще увисна във въздуха. Ти, оръжията, раниците и камбаната слизате на пясъка.

— А ти?

— Аз ще кацна в реката.

— Какво? Не, Сам…

— Сама го каза: те ще ни последват. Ако успеем да се отървем от това нещо, няма да знаят откъде да започнат да ни търсят.

— Ще успееш ли?

— Ако успея да спра перките достатъчно бързо.

— Пак „ако“. Започвам да мразя тази дума.

— Това е за последно, поне за известно време.

— Аха. И преди съм го чувала.

— Когато слезеш на земята, намери най-дебелия ствол на дърво и се скрий зад него. Ако перките не се забавят достатъчно, преди хеликоптерът да се обърне, ще се откъснат и ще се превърнат в шрапнели.

— Да се обърне ли? Какво искаш да…

— Центърът на тежестта на хеликоптера е в горната му част. В момента, в който се докосне до водата, ще се превърти.

— Това не ми харесва…

— Пясъчният нанос идва. Приготви се!

— Страшно ме ядосваш, знаеш ли?

— Знам.

Реми изруга под нос, обърна се и освободи коланите, с които беше вързан сандъкът. Заобиколи го, облегна гръб на преградната стена, подпря крак на него и го избута, докато опря във вратата.

— Готова съм — извика тя.

Сам намали скоростта и височината, докато стигнаха на по-малко от десет метра над пясъка и пълзяха с петнайсет възела. Хеликоптерът трепереше нестабилно, а перките правеха пълен оборот за три секунди, свистяха зловещо и тресяха целия фюзелаж.

— Става все по-зле — каза Реми.

— Почти стигнахме.

Сам спускаше хеликоптера педя по педя.

— Провери разстоянието — помоли той.

Реми открехна вратата на кабината и подаде глава навън.

— Шест метра… пет метра… три метра…

— Можеш ли да скочиш вече?

— Дните ми на гимнастичка останаха в миналото, но три метра мога да скоча и със затворени очи.

Сам включи стабилизиращата система и вдигна ръце от таблото. Хеликоптерът поднесе настрани, потрепери и зависна стабилно.

— Давай — извика той. — Махни с ръка, когато се приземиш.

Реми направи няколко крачки прегърбена, провря глава между седалките и го целуна. Пожела му късмет, после се върна назад и отвори вратата докрай.

— Гледай да не уцелиш ските — предупреди я Сам.

Реми подпря сандъка с рамо, пое си дълбоко въздух и го избута. Той се плъзна през вратата и изчезна. Беше ред на оръжията. Накрая тя хвърли последен поглед на Сам и скочи. Десет секунди по-късно Сам я видя да тича нагоре по пясъка. Даде му знак с вдигнати палци и се скри в тъмнината.

Сам преброи до шейсет, за да й даде време да си намери прикритие, после стисна здраво лоста за височината. Освободи стабилизиращата система и хвана контролния лост. Спусна леко носа и остави перките да го отнесат над пясъка към реката. Когато стигна до място, достатъчно широко и дълбоко за целта, вдигна носа и постави лоста за височината в позиция за зависване.

Огледа се за последно. След като потопеше вертолета, вътрешността щеше да потъне в мрак. Без да вижда, трябваше да избяга опипом. Провери колана на седалката си, за да е сигурен, че ще може да го разкопчае, после огледа дръжката на вратата и мислено отрепетира движенията си.

Спусна съвсем леко лоста за височината и усети как хеликоптерът се снишава. Притисна лице в стъклото на вратата. Ските бяха на метър и половина над водата. Достатъчно близо. Още малко и нямаше да има възможност за никакви грешки.

— Сега е моментът — промърмори той.

Освободи контролния лост, изключи двигателите, дръпна лоста за височината докрай, за да забави перките, и отново го хвана. Сърцето му се качи в гърлото. Хеликоптерът се блъсна във водата. Сам политна напред и коланите му се изпънаха. Хеликоптерът се наклони надясно и той си помисли: „Височина!“, като дръпна лоста наляво. Ефектът беше незабавен. Лопатите бяха под максимален ъгъл и роторът веднага откликна на командата на Сам, като наклони хеликоптера наляво и измести центъра на тежестта му. През предното стъкло нахлу вода — първо хоризонтално, след това диагонално, когато вертолетът се килна настрани. Сам прибра брадичка към гърдите си, хвана коланите с две ръце и стисна зъби.

Нещо силно го разтърси. Зад очите му избухна бяла светлина. После нищо.

Събуди се с кашлица. Вода пълнеше гърлото му. Отметна глава назад, изплю я и се напрегна да отвори очи. Видя единствено мрак и за миг го обзе паника. Потисна я и се насили да диша. Протегна ръка с разтворени пръсти, докато напипа нещо твърдо върха на лоста за височината. Гравитацията дърпаше главата му наляво. Хеликоптерът лежеше на една страна. Реката се бе оказала недостатъчно дълбока, за да се преобърне машината докрай. Това беше добрата новина. Лошата беше, че чуваше как водата нахлува в кабината отзад. Вече достигаше лицето му.

— Размърдай се, Сам — промърмори той на себе си.

Протегна дясната си ръка нагоре, напипа тапицерията на пътническата седалка, а после и колана си. Бръкна с лявата си ръка под водата и натисна копчето за освобождаване на коланите. Падна настрани. Извади свободната си ръка, хвана с нея другата и се заизмъква от водата, докато коленете му стигнаха до преградата между кокпита и кабината. Избута се с крака натам и ги изпъна. Стъпалата му допряха стената. Освободи се от коланите и се промуши целият в кабината. Сега, полуизправен, водата достигаше до гърдите му. Протегна ръце нагоре, напипа вратата на кабината и прокара пръсти по очертанията й. През обшивката течеше вода. Намери дръжката и пробва леко да натисне надолу. Като че ли поддаваше.

— Вдишай дълбоко — каза си.

Напълни дробовете си с въздух, натисна дръжката и отвори плъзгащата се врата. Водата го блъсна в главата. Той политна назад и падна под водата. Остави се вълната да го избута до стената на кабината, използвайки инерцията да свие крака под тялото си. Натискът отмина. Той се изтласка с крака, протегнал ръце напред. Опитваше се да достигне вратата, като риташе силно с крака.

Най-сетне главата му се показа на повърхността.

— Сам!

Беше Реми. Отвори очи и се завъртя във водата, опитвайки се да се ориентира.

— Сам!

Той пак се завъртя и я видя. Седеше на брега и му махаше.

— … дили! — извика тя.

— Какво?

— Крокодили! Плувай!

Той събра последни сили и заплува, колкото може по-бързо, към брега. Щом докосна пясъка, се изправи на крака и се хвърли в прегръдките на Реми. Двамата заедно се изкатериха по пясъка и се свлякоха на равната земя.

— Бях забравил за крокодилите — каза той няколко минути по-късно.

— Аз също. Забелязах ги в плитчините на петдесетина метра нагоре по течението. Явно шумът ги е разбудил. Добре ли си? Нещо счупено?

— Не мисля. Как се справих?

Реми посочи средата на реката.

Сам се опита да фокусира поглед, но му трябваха няколко секунди очите му да привикнат. От хеликоптера се виждаше единствено парче от перка, стърчащо на половин педя над повърхността.

— Всичко друго е под водата.

— Точно както го бях планирал — усмихна се уморено Сам.

— Както го беше планирал?

— Добре де, както се надявах. Как е камбаната?

— Като изключим няколко пукнатини, сандъкът се оказа поразително здрав. Събрах раниците и оръжията. Хайде сега да си намерим укритие, в случай че ни навестят гости.