Изгубената империя

Глава 19

Остров Голям Сукути

— Добре, дръж се здраво — каза Сам на Реми.

Спря количката за голф и вдигна ръчната спирачка. Пред тях пътеката се изкачваше. Сам закрачи нагоре, докато можеше да вижда през възвишението. На трийсетина метра по-нататък пътят се разклоняваше към вилата. Вдясно беше хеликоптерната площадка, осветена от натриева лампа на висок стълб.

Сам се върна при количката.

— Колко са? — попита Реми.

— Видях само трима: пазача, Ночтли и Яотъл. Стоят заедно в края на площадката. Всичките носят „Калашников“, но на рамо. Няма и следа от пилота. Или е в къщата, или чака в хеликоптера.

— Не се обиждай, Сам, но се надявам да е второто. Ако успеем да го убедим…

— Не се обиждам.

— Ами камбаната?

— Не е в къшмана. Явно вече са свършили тежката работа. Аз поемам тези тримата, а ти тичай към хеликоптера. Готова ли си?

— Доколкото е възможно. — Тя се сви на пода на количката за голф и скри глава под таблото. После вдигна очи към Сам. — Не приличаш особено на Ривера.

— Ако успеем да се приближим достатъчно, няма да има значение.

Сам извади двата пистолета от джоба си, пъхна ги под бедрата си, освободи ръчната и натисна газта. Количката тръгна напред и след няколко секунди преодоля нагорнището и се насочи към хеликоптерната площадка. Сам трудно се сдържаше да не натисне педала докрай.

— Петнайсет метра — прошепна той на Реми. — Още не са ни видели.

Когато им оставаха десет метра, Яотъл вдигна поглед и забеляза количката. Каза нещо на другите двама и те се обърнаха. Сега всички гледаха към тях.

— Никаква реакция. Дръж се здраво. Влизам.

Той натисна по-силно педала и количката ускори, взимайки последните метри за секунди. Сам скочи на спирачката, вдигна ръчната, свали ръце от кормилото, грабна двата пистолета и изскочи пред тримата мъже, малко встрани от светлината на лампата.

— Добър вечер, господа — поздрави ги той с вдигнато оръжие.

— Ти… — каза Яотъл.

— Ние — поправи го Сам.

Без да каже и дума, Реми слезе от количката и застана до Сам, който в този момент казваше:

— Дръжте се естествено. Нищо не се е променило. Просто трима мъже си говорят. Усмивки, моля.

Двамата с Реми бяха предположили, че е възможно площадката да се намира под наблюдение от големия бинокъл на покрива на вилата. За да няма подозрения оттам, Яотъл и приятелчетата му трябваше да не пипат оръжията си, докато Сам и Реми не са готови да тръгнат.

— Реми, виж какво можеш да направиш с тази лампа.

Странейки от светлината, тя пристъпи напред и я разгледа.

— Няма ключ, но кабелите излизат от земята. Изглежда стандартно напрежение, сто и десет волта.

— Колко мило от страна на Окафор, че си е спестил по-силна електрическа система. — Двеста и двайсет волта можеха да убият човек, но сто и десет само го разтърсваха болезнено. — Можеш ли да стигнеш до хеликоптера, без да те видят?

— Така мисля. Ей сега се връщам.

Тя се върна назад по пътя и се скри в храстите до пътеката. След трийсет секунди се измъкна от другата страна и, използвайки хеликоптера за прикритие, изтича до вратата на пилота. Взе го със себе си и, без да сваля дулото на пистолета от него, се върна при Сам. Пилотът беше нисък чернокож мъж с тъмносин гащеризон. По лицето му се четеше неподправен страх.

— Сандъкът е вътре, вързан и обезопасен — съобщи тя.

— Къде е Ривера? — попита Яотъл.

— Дремва си.

Пазачът вдигна ръка, опитвайки се незабелязано да свали автомата от рамото си, но Сам насочи пистолет към главата му.

— Недей. Usifanye hivyo!

Пазачът се спря и отпусна ръка.

— Реми, държиш ли ги на мушка?

— Да.

Сам пристъпи назад и махна на пилота да се приближи.

— Как се казваш?

— Джингаро.

— И си пилот на Окафор?

— Да.

— Говориш добре английски.

— Ходил съм в мисионерско училище.

— Искам да пилотираш хеликоптера за нас.

— Не мога.

— Напротив, можеш.

— Ако го направя, Окафор ще ме убие.

— Ако не го направиш, аз ще те убия.

— Не така, както той ще го направи. И на семейството ми ще посегне. Моля ви, аз съм само пилот. Нямам нищо общо. Виждате, нямам оръжие.

— Лъжеш ли за семейството?

— Не, самата истина е. Съжалявам, че не мога да ви помогна. И аз не харесвам мистър Окафор, но нямам избор.

Сам се вгледа в очите му и прецени, че говори истината.

— Хеликоптерът готов ли е за полет?

— Да. Пилот ли сте?

Сам сви рамене.

— Силно казано. В общи линии мога да излитам, да кръжа и да кацам.

Джингаро се поколеба, после каза:

— Този има система за стабилизиране при зависване. В десния край на таблото. Пише „HVCP“. Стига нивото на полет да е стабилно, можете да го включите и ще мине в режим на автоматично зависване. Имайте предвид, че педалите за управление са тежки. Аз ги предпочитам така. Така по-трудно прекалявам със скоростта и завоите. Натискайте здраво. Не превишавайте сто възела. Много по-лесно се управлява.

— Благодаря.

— Няма защо. Сега ме ударете.

— Какво?

— Ударете ме. Ако Окафор заподозре, че…

— Разбрах. Късмет.

— И на вас.

Сам го удари с опакото на ръката си по носа: не толкова силно, че да го счупи, но достатъчно, за да шурне кръв. Пилотът залитна назад и падна на земята.

— Не мърдай! — излая Сам. — Реми, оттам вижда ли се бинокълът на покрива?

Тя протегна ръка назад, извади бинокъла от страничния джоб на раницата си и го насочи към покрива на вилата.

— Виждам го. В момента гледа на юг. Върти се бавно към нас. След трийсетина секунди ще стигне до площадката.

Сам се обърна към пазача.

— Unazungumza kiingereza?

— Малко английски.

Сам посочи мачетето, закачено в кания на колана му, и каза:

— Kisu. Bwaga Ku. — „Нож. Хвърли го.“ Посочи краката си и изкрещя: — Веднага!

Пазачът разкопча мачетето и го хвърли в краката на Сам. Той го вдигна и се обърна към другите.

— Слушайте какъв е планът. Ние тръгваме към хеликоптера. Вие вървите след нас в редица…

— Защо? — прекъсна го Яотъл.

— Ще ни бъдете чувалите с пясък, ако някой започне да стреля по нас. Яотъл, погрижи се другите двама да разберат.

— Няма да ви се разм…

— Може и да си прав, но ще се опитаме.

— А ако откажем? — обади се Ночтли.

— След като ти повдигаш въпроса, първо теб ще застрелям.

— Не мисля — каза Яотъл. — А дори да го направиш, охраната на Окафор ще довтаса за по-малко от минута.

— Може би, но и ти няма да ги видиш. — Сам направи крачка напред и насочи магнума към гърдите му. — Помниш ли гостуването си в нашата вила?

— Да.

— Отнесохме се добре с теб.

— Така е.

— Е, добрината ни свърши. — Сам вдигна дулото към челото му, за да подчертае думите си. — Искаш ли доказателства?

Яотъл поклати глава.

— Погрижи се другите да разберат плана.

Яотъл преведе първо на Ночтли, после и на суахили, макар със запъване. И двамата кимнаха.

— Къде ще отидете, мистър Фарго? — попита Яотъл. — Ако умеехте да управлявате хеликоптер, нямаше да си правите труда да разговаряте с пилота. Ако се откажете и се предадете сега…

— Островът на кошмарите ни омръзна — прекъсна го Сам. — Тръгваме си и взимаме камбаната със себе си.

— Камбаната… толкова ли е важна, че сте готови да загинете за нея?

Намеси се Реми.

— Явно е толкова важна, че сте убили деветима туристи за нея. Хайде, Сам, той нарочно протака.

— Дръж ги под око — кимна Сам. — Аз ще се погрижа количките да изчезнат. Яотъл, дай ми връзките от обувките си.

Яотъл се наведе, свали връзките си, смачка ги на топка и му ги подхвърли. Сам ги улови и тръгна към количката за голф. За половин минута успя да заключи кормилото с една от връзките. Освободи ръчната спирачка, подпря се на предната броня и засили количката по склона. След няколко секунди тя изчезна в тъмнината. Същото направи и с къшмана. После се върна при Реми.

— Готова ли си?

— В общи линии.

— Не знам колко време ще им отнеме да реагират, когато лампата угасне, така че трябва да сме бързи.

Сам наблюдаваше бинокъла на покрива, докато приближаваха лампата. Реми го спря.

— Чакай малко.

После нареди на Яотъл и останалите да се обърнат с лице към хеликоптера. Подчиниха се.

— Сега вдигнете глави и гледайте към лампата. Да им бъде по-трудно да се приспособят към тъмнината — обясни тя на Сам.

— Още една причина да те обичам — усмихна се той.

Когато бинокълът на покрива се обърна на югозапад, той направи няколко крачки напред, коленичи до стълба, пое си въздух и разсече кабела с мачетето. Парчетата засъскаха и запукаха и заваля дъжд от искри. Сам бързо дръпна ръка. Светлината угасна.

— Добре ли си? — попита Реми.

— Да, но хубаво ме разтресе. Хайде.

Двамата се разделиха и закрачиха по и срещу часовниковата стрелка, докато застанаха пред групата.

— Вървете към нас — заповяда Сам.

Мигайки и тръскайки глави, внезапно загубили нощното си зрение, Яотъл и другите тръгнаха несигурно напред. Реми вървеше най-отпред, Сам я следваше заднишком, насочил пистолета си към тримата мъже. Всички заедно приближиха хеликоптера.

— Пет метра — каза Реми на Сам. — Три метра.

Сам спря.

— Стоп! Разделете се — заповяда той, после се обърна към Реми. — Започвам да подготвям полета.

— Аз ги държа на мушка.

Сам хвърли раниците в кабината, отвори пилотската врата и се качи. Огледа с фенерчето си контролното табло, правейки всичко възможно да не обръща внимание на зашеметяващото многообразие от функции, а да се съсредоточи върху най-важното. След трийсет секунди намери каквото търсеше.

Включи акумулатора. Вътрешните лампи и таблото засветиха. После включи горивната помпа и помощните мощности. След няколко секунди турбината се завъртя, роторите също: отначало бавно, но постепенно стрелката на оборотите тръгна нагоре.

Сам се наведе през прозореца и каза на Реми:

— Събери им оръжията.

Реми предаде заповедта на групата и един по един тримата мъже хвърлиха оръжията си в товарната кабина на хеликоптера. С ръце ги накара да отстъпят, докато се отдалечиха извън радиуса на перките.

Стрелката на оборотите на ротора достигна сто процента.

— Време е да им кажем чао — извика той на Реми.

— С удоволствие — отвърна тя и се качи в хеликоптера. Без да отделя очи от мъжете, тя прибра всички оръжия в предпазната мрежа на преградната стена.

— Хвани се за нещо! — извика Сам.

Тя стисна мрежата със свободната си ръка.

— Готово!

Сам изпробва контролния лост между краката си, после лоста за височината отстрани, за да настрои ъгъла на перките и накрая педалите за управление, докато посвикне с тях. Дръпна лоста за височината и хеликоптерът бавно се откъсна от земята. Изпробва контролния лост, като завъртя хеликоптера наляво и надясно, после с носа нагоре и надолу.

— Сам, имаме проблем! — извика Реми.

— Какво?

— Виж вдясно!

Сам погледна през страничния прозорец. Трябваха му няколко секунди да осмисли какво става. Яотъл и останалите тичаха през площадката, а върху камъните се очерта тъмен правоъгълен силует, устремен право към хеликоптера. Беше къшманът. На бледата лунна светлина Сам успя да зърне Ривера, прегърбен над волана.

— Явно се е наспал — каза Реми.

— Знаех си, че съм забравил нещо. Ключовете!

Той отново насочи вниманието си към контролните лостове, опитвайки се да набере височина. В бързането завъртя контролния лост надясно и натисна педала. Хеликоптерът се наклони и завъртя опашка. Сам свръхкомпенсира и хеликоптерът се спусна рязко надолу, отскочи от площадката и отново се издигна. Сам рискува още един поглед през илюминатора.

Колата беше на десетина метра от тях и бързо се приближаваше. Една фигура отдясно — като че ли Ночтли, — се хвърли в товарното й отделение.

— Забави ги! — извика Сам. — Цели се в голяма мишена! В двигателя!

Отзад Реми откри огън с един от автоматите АК-47, но уцели само земята пред колата. Коригира прицела си и куршумите заотскачаха от бронята. Предното стъкло се пръсна, а моторът избълва пара. Къшманът се задави и намали скорост, но се скри от погледа им под хеликоптера.

Сам дръпна лоста отстрани, опитвайки се да набере по-голяма височина.

— Не ги виждам — извика Реми.

Сам погледна през едното странично стъкло, после през другото.

— Къде…

Изведнъж хеликоптерът се наклони рязко настрани и надолу с отворената странична врата към земята. Реми се подхлъзна към нея. Инстинктивно пусна автомата, за да се хване за колана. Оръжието се плъзна надолу, удари се в сандъка на камбаната и изхвърча през вратата.

— Изгубихме един автомат — извика тя. В пода на вертолета се вкопчи ръка. Подаде се главата на Ночтли. — Но си имаме пасажер!

Сам погледна през рамо.

— Ритни го!

— Какво?

— Смажи му пръстите!

Реми заби пета в кутрето на Ночтли. Той изкрещя, но не се пусна. Изпъхтя и се набра на пода, протягайки ръка към коланите, с които беше закрепен сандъкът. Реми се приготви да го удари пак.

Отдолу се чуха три пукота, плътно един след друг. Във вратата на кабината глухо се забиха куршуми.

— Сам!

— Чух! Дръж се здраво. Ще се опитам да го раздрусам.

Сам завъртя хеликоптера рязко наляво и погледна през двата прозореца, опитвайки се да установи откъде идва стрелбата. Долу и вдясно Ривера стоеше в товарното отделение на къшмана, подпрял на рамото си падналия от хеликоптера автомат.

Дулото проблесна в оранжево. По прозореца на пътническото място се появи паяжина от пукнатини. Той отново премести контролния лост и хеликоптерът продължи наляво към дърветата в края на площадката. Дръпна лоста отстрани, за да набере още височина.

В кабината Реми сви крак и изрита Ночтли в бедрото. Мексиканецът изохка и падна по лице на пода, разби носа си. Без да вади ръка от предпазната мрежа, тя се пресегна през главата си, търсейки някое от оръжията.

Сам погледна наляво — наближаваха силуетите на короните. Един куршум проби облегалката на пътническото място, просвистя покрай брадичката му и излетя през предното стъкло. Той изсумтя и вдигна лоста, но късно. Клоните застъргаха по дъното на хеликоптера.

— Хайде, хайде… Реми, можеш ли…

— Заета съм!

Един клон закачи опашката и вертолетът се завъртя като пумпал. В кокпита засвяткаха сигнали за тревога. На таблото просветваха червени и оранжеви лампички. Сам се опитваше да компенсира с лостовете за посока и височина. По прозореца трополяха клони.

Ръката на Реми напипа дървения приклад на един от автоматите. Стисна го и го дръпна силно. Той запъна. Предната му част се беше закачила в ремък. Ночтли вече се изправяше. Прехвърли коляно през ръба и запридърпва към Реми. Тя пусна автомата; пръстите й напипаха нещо метално и тръбесто — цев на пистолет. Хвана го и го извади от мрежата. Ночтли сграбчи глезена й. Реми стисна зъби и замахна. Уцели го с дръжката по брадичката. Той отметна глава и прибели очи. Още коленичил, той се олюля за миг и политна назад, като изчезна през вратата.

— Отиде си! — извика тя на Сам.

— Ти добре ли си?

Тя пое няколко глътки въздух и отговори:

— Стресната и уплашена, но важното е, че съм тук!

Стрелбата отдолу не спираше. Сам видя пролука в короните на дърветата и с помощта на контролния лост и педалите успя да завърти хеликоптера в правилната посока, после сниши носа и вдигна лоста за височината. С писък на дърво в алуминий, хеликоптерът се килна напред и излезе на чисто. Сам свали лоста и спусна хеликоптера под линията на дърветата. Зависна на около шест метра над хълма и се огледа за надписа „HVCP“, за който бе споменал Джингаро. Включи го. Хеликоптерът леко потрепери, наклони се настрани, след това се стабилизира. Алармите и присветващите лампички изгаснаха. Сам предпазливо свали ръце от таблото и тежко издиша. Реми се приближи внимателно до вратата и я затвори. Грохотът на перките утихна.

Сам се обърна и протегна ръка назад.

Реми я грабна и се издърпа към него.

— Добре ли си? — попита той.

— Да, а ти?

Сам кимна.

— Да се махаме оттук. Май злоупотребихме с гостоприемството.