Изгубената империя

Глава 27

— Звучи доста зловещо — каза Сам след малко.

— Освен това е бил символ на задгробния живот. Зависи от контекста. Има ли и други, Селма?

— Да, три — отговори тя и ги извика на екрана.

Реми ги разгледа и каза:

— Имаме ли изображения, с които да ги сравним?

Селма вдигна телефона да провери.

— Ако не греша, тези също са ацтекски — продължи Реми. — Това вдясно е Текпатъл, символизиращ кремъчен или обсидианов нож; в средата е Кипактли, крокодилът; а последният е Ксочитъл, цветето. Символизира последния ден на месеца с двайсет и един дни.

— И те ли са изолирани като първото? Без пояснения? — попита Сам.

Селма затвори телефона.

— Няма пояснения. В момента Уенди качва някои чисти изображения на сървъра.

Тя раздвижи курсора, за да намери новите файлове. Бяха кръстени „Кремък“, „Крокодил“ и „Цвете“.

— Струва ми се, че съответстват — каза Селма.

— На мен също — съгласи се Сам. — Реми, всички тези изображения са от ацтекския календар, нали? Може би ще бъде добре да го разгледаме целия.

— Аз имам този, който Реми ми свали от Интернет — каза Селма, намери файла и го отвори.

— Ето на това му се казва календар — промърмори Сам. — Как, по дяволите, са успявали да работят с него?

— Търпеливо, предполагам — отвърна Реми. — Символите, които сме намерили дотук, са от кръга с месеците. Четвъртият от края.

— Нищо чудно, че календарът в Мексико Сити е толкова голям. Всъщност колко точно е голям?

— Три и половина метра в диаметър, метър и двайсет дебелина.

— Трябва да е голям, за да изпъква така. Забележително.

— Още повече като се замислиш, че е на над петстотин години. Триста от тях е прекарал под земята. Работници го намерили под централния площад, докато ремонтирали катедралата. Той е един от последните спомени от ацтекската култура.

Тримата се умълчаха.

Мобилният телефон на Селма иззвъня. Тя вдигна, изслуша и каза:

— Тук сме. Закарай я на страничния вход. Ще пратя Пийт да те посрещне. — Затвори и ги осведоми: — Добо идва насам с камбаната.

— Бърз е — възхити се Реми.

— Чувствам се като на Коледа — отвърна Сам.

Двайсет минути по-късно Пийт Джефкоут и Добо влязоха в работната зала, като единият буташе, а другият дърпаше висока до гърдите им дървена конструкция на колела, в която висеше камбаната от „Шенандоа“. С изключение на няколко по-тъмни участъка, петната, флората и фауната бяха изчезнали като по магия. Бронзовата повърхност сияеше на халогенните лампи, висящи от тавана.

Облечен с дънков гащеризон и бяла тениска, Добо стоеше с ръце на кръста и се любуваше на работата си.

— Добре се получи, а?

— Прекрасна работа, Добо — похвали го Сам.

Ако не бяха усмивките, които с лекота раздаваше, Александру Добо щеше да изглежда страховито с плешивото си теме и рунтавите мустаци. Както веднъж отбеляза Реми, той беше казак, изгубен във времето.

— Благодаря, приятелю — рече той, като го потупа по гърба. Сам се олюля и отстъпи, за да си върне равновесието; после за всеки случай направи още една крачка назад. — Виждаш вътре? — попита румънецът. — Виж вътре! Пьотр, помагай!

Добо и Пийт откачиха камбаната от куката, вдигнаха я, обърнаха я с горната част надолу и я върнаха в клетката.

— Гледай, гледай!

Сам, Реми и Селма пристъпиха напред и надникнаха вътре. Реми въздъхна. След няколко секунди Сам рече:

— Ще ми се да можех да кажа, че съм изненадан.

— На мен също — отвърна Реми.

В бронзовата вътрешност на камбаната бяха изрисувани десетки, ако не и стотици ацтекски символи.

— Пълен напред след лудия Блейлок — промърмори Сам.

Сам и Реми събраха екипа си около работната маса и през следващите няколко часа размишляваха над загадката, подкрепяйки се с две пици, семеен размер. Стигнаха до извода, че проблемът може да се обобщи с два въпроса:

1. Дали душевната нестабилност на Блейлок хвърля сянка върху всичките им открития?

2. Дали Ривера и хората му гонят вятъра под влиянието на Блейлок, или разполагат и с други улики?

Очевидно Ривера или търсеше нещо, или се опитваше да скрие нещо, най-вероятно с ацтекски произход.

— Ако сте прави за убитите туристи — каза Пийт Джефкоут, — най-вероятно се опитват да скрият нещо. Трудно мога да допусна, че го правят само заради Блейлок. Не вярвам, че не са си задавали същите въпроси за него като нас сега.

— Имаш право — съгласи се Сам.

— Ако е така, може би Блейлок не е бил луд; може би е бил просто ексцентричен, а зад манията му по ацтеките се крие нещо истинско — отбеляза Уенди.

— Както и зад манията му по кораба — добави Селма.

— Добре, да допуснем, че е така — каза Реми. — Как и защо, не знаем, но Блейлок е бил обсебен от „Шенандоа“, или „Ел Маджиди“, а в даден момент вниманието му се насочило към всичко, свързано с ацтеките. Преди да продължим нататък, трябва да разберем кога се е случило това и какво го е предизвикало.

— Как върви работата с писмата на госпожица Синтия? — обърна се Сам към Пийт и Уенди.

— Още около час и ще сме прегледали всичките — отговори Уенди. — Още два часа да ги сканираме и да цифровизираме текста. След това лесно ще можем да ги сортираме по дата и да търсим по ключова дума.

Сам се усмихна.

— Имате ли планове за довечера?

— Май вече да — отвърна Пийт.

Реми беше свикнала с навиците на съпруга си и не се изненада, когато се събуди и го видя седнал на ръба на леглото с айпада на коленете си. Часовникът показваше 4:12.

— Някаква „Еврика“ ли ти се случи? — попита тя.

— Мислех си за хаоса.

— Разбира се.

— И за това как повечето математици не вярват в него. Знаят, че съществува; дори са създали теория на хаоса, но ми се струва, че тайничко всички вярват в неизменния ред. Дори когато не е очевиден.

— Допускам, че си прав.

— Защо тогава Блейлок ще си прави труда да рисува случайни ацтекски символи от вътрешната страна на камбаната? И защо точно в камбаната?

— Предполагам, че въпросът е реторичен.

— Работя по него. Прочете ли стихотворението в дневника на Блейлок?

— Не знаех, че е имало стихотворение.

— Току-що го намерих. Пийт и Уенди са го качили преди малко — обясни Сам и зачете:

— Не е зле като за математик — отбеляза Реми.

— Чудя се дали не е използвал камбаната, защото е устойчива, за разлика от хартията. Или заради формата й?

— Нещо не разбрах.

— В първия ред от стихотворението: „В сърцето на своята любов рисувам всеотдайност“, вероятно говори за съпругата си, Офелия, на която прекръстил „Ел Маджиди“.

— А камбаната може да се приеме за сърцето на кораба.

— Именно.

— Сега вторият ред: „В джираре на Енгай доверявам нозете си“. На суахили Енгай е един от масайските варианти за „Бог“, а „джираре“ е латинска дума, означаваща „въртя се“. Това е и коренът на „жироскоп“.

— Подсеща ме за спиралата на Фибоначи. Божият модел в природата.

— Точно за това си мислех и аз. Блейлок е използвал спиралата, за да го води. Ако свържем редовете, ще получим Блейлок, който е изписал камбаната с източника на неговата отдаденост — фикс идеята му — и е използвал спиралата на Фибоначи като техника за шифроване.

— А понеже по времето, когато е гравирал изображенията, съпругата му вече е била мъртва и е бил открил „Шенандоа“, „всеотдайността“ му трябва да се отнася за нещо съвсем друго. Ами въртенето, къде се вписва то според теб?

— Представи си златна спирала.

— Да?

— Сега си я представи наложена върху вътрешността на камбаната, като започва от короната и се върти надолу и навън към отвора.

Реми кимаше.

— А когато спиралата премине през някой символ, това означава, че… Какво означава всъщност?

— Не знам. Може би нещо свързано с последните три реда. Още го мисля. Знам само, че най-често повтарящите се изображения в дневника са спиралата на Фибоначи и ацтекските символи. Ако крие нещо, вероятно е свързано с тях.

Станаха, направиха кана кафе и отидоха в работната зала. Селма спеше на походно легло в ъгъла. Халогенното осветление беше намалено. Пийт и Уенди седяха на масата с отворени лаптопи, а екраните осветяваха лицата им.

— Кафе? — попита шепнешком Реми.

Уенди се усмихна, поклати глава и кимна към купчината празни „Ред Бул“ на масата.

— Почти свършихме — каза Пийт. — Тези найлонови пликчета с цип са си свършили работата. Само гадая, но ми се струва, че писмата са били грижливо пазени през по-голямата част от живота им.

— Всичките ли разгледахте?

Уенди кимна.

— С изключение на някои нечетливи петна тук-там. След два часа всичко ще бъде качено на компютъра и сортирано.

— Сам има едно предчувствие, което би искал да провери — каза Реми.

— Целите сме в слух.

Сам изложи теорията си. Двамата младежи помислиха, после едновременно кимнаха.

— Звучи правдоподобно — каза Пийт.

— И аз така мисля — присъедини се Уенди. — Блейлок е бил математик. Тези хора обожават да има ред в хаоса.

От другия край на стаята дрезгаво се обади Селма:

— Какво?

— Доспи си — каза Реми.

— Будна съм вече. Та какво значи?

Тя стана и се домъкна до масата.

Реми й наля кафе и плъзна чашата към нея. Селма я вдигна и отпи. Сам отново обясни теорията си.

— Струва си да се провери — съгласи се Селма. — Много вероятно е спиралата да започва от върха на камбаната, но откъде знаете колко е голяма? И допускате, че свършва в отвора й. А ако не е така?

— Знаеш как да ми излееш студен душ отгоре — усмихна се уморено Сам.

Групата започна брейнсторминг. Първо се заеха с въпроса за мащаба. Спиралата на Фибоначи можеше да се начертае в най-различни размери. Не беше ясно колко голям е бил първият квадрат в решетката. Подхвърляха си различни идеи близо час, но осъзнаха, че нищо не постигат.

— Може да е всичко — каза Сам, разтривайки очи. — Число, бележка, драскулка…

— Или нещо, което още не сме видели — добави Реми. — Нещо, което ни се е изплъзнало до момента.

Изтощен, Пийт Джефкоут подпря глава на масата и протегна ръце пред себе си. С дясната си ръка неволно бутна бастуна на Блейлок, който се изтърколи и издрънча на пода.

— По дяволите! — изруга той. — Извинявайте.

— Няма нищо — успокои го Сам и коленичи да вдигне бастуна. Чукалото на камбаната се беше откачило от кожените връзки и висеше само на една от тях. Сам го вдигна. Изведнъж спря и се смръщи срещу главата на бастуна.

— Сам?

— Трябва ми фенерче.

Уенди отвори чекмедже и му подаде диодно фенерче. Той го светна и го насочи към главата на бастуна.

— Куха е — промърмори той. — Трябват ми дълги пинсети.

Уенди намери пинсети и му ги подаде.

Сам внимателно ги пъхна в отвора, повъртя ги няколко секунди и лекичко ги издърпа.

Между тях имаше късче пергамент.