Изгубената империя

Глава 30

Мадагаскар, Индийски океан

Станаха призори. По настояване на Кид, Сам и Реми слязоха да се измият в едно езеро, образувано от прилива, докато самият той събере трюфели и маниока за закуска. Върнаха се в лагера, точно когато джезвето закипяваше. Реми наля три чаши, а Сам помогна на Кид да сервира храната.

— Може би трябваше да ви попитам — рече Кид между две хапки, — какво всъщност знаете за положението тук?

— Политическата ситуация ли имате предвид? Не много, с изключение на това, което четем във вестниците — преврат, нов президент, бесен бивш президент в изгнание.

— Това е съкратената версия. Това, което не знаете, е, че бившият президент се върна от изгнание. Говори се, че се е установил в Мароанцетра, нагоре по брега. Ако успее да събере достатъчно хора и оръжия, вероятно ще избухне гражданска война; ако не успее, няма да е война, а клане. И в двата случая сега не е най-удачният момент да бъдеш бял на острова. Около градовете всичко е наред, но тук… — Кид сви рамене. — По-добре си дръжте очите отворени на четири.

— За какво?

— Най-вече за пикапи с мъже, носещи „Калашников“.

— Тоест да се надяваме да ги видим, преди те да видят нас.

— Именно. Но дори да не ги забележите навреме, ако си давате вид, че ще им създадете повече проблеми, отколкото си струва, може и да ви подминат. Когато се раздвижат политическите пластове, онеправданите понякога започват да гледат на отвличането като на средство за припечелване.

— С малко късмет до мръкнало ще сме се върнали в Антананариво — каза Сам.

— След като намерите това, което търсите — усмихна се Кид.

— Или след като установим, че няма нищо за намиране — додаде Реми.

Малко преди осем събраха нещата си, изкачиха се до върха на хълма, определиха посока на триста и петнайсет градуса и се отправиха в колона през саваната. И сега Кид вървеше най-отпред, след него — Реми, а накрая — Сам с джипиеса, който мереше разстоянието: хиляда четиристотин четирийсет и две дължини от бастуна на Блейлок, който беше два метра и десет сантиметра, правеха точно три хиляди двайсет и осем метра и двайсет сантиметра.

— Да се надяваме, че бастунът не се е свил или удължил за сто и трийсет години — обади се Сам.

— Или че Блейлок не е бил скаран с мерките — прибави Реми.

Още не прекосили саваната, вече крачеха с подгизнали от роса крачоли и обувки. Когато стигнаха началото на гората, слънцето вече изцяло се показваше на източния хоризонт и те усетиха топлината му по гърбовете си.

Кид спря точно през джунглата и им каза да почакат. Навлезе между дърветата: отначало петдесет метра на север, след това на юг.

— Насам — извика той и Сам и Реми тръгнаха към него. Не се изненадаха, че е открил пътечка.

Три метра навътре в гората слънцето се скри зад короните, а лъчите му се процеждаха само на тесни ивици и светли петна по листата край тях.

— Минали сме километър и шестстотин, остават километър и четиристотин — осведоми ги Сам.

Продължиха напред. Скоро наклонът се увеличи нагоре. Пътеката се стесни — първо до ширината на раменете, после до едно едва тридесетина сантиметра, принуждавайки ги на места да вървят странично или да се навеждат. Острите като бръснач листа и бодливите стъбла отново се заеха неумолимо да ги дерат. Кид даде знак да спрат.

— Чувате ли това?

Сам кимна.

— Отляво тече вода.

— Ей сега се връщам. — Кид сви встрани от пътечката и гората го погълна. След десет минути се върна. — Потокът е на трийсетина метра на юг. Струва ми се, че се движи приблизително успоредно на нашата посока. Колко още ни остава?

Сам погледна джипиеса.

— Деветстотин метра.

— Или три пъти повече по мадагаскарска мярка — закачливо се усмихна Реми.

— През потока ще вървим по-леко. Само се оглеждайте за крокодили.

— Шегувате се — каза се Реми.

— Ни най-малко. Не сте ли чували за пещерните крокодили в Мадагаскар?

— Не бяхме сигурни дали не са бабини деветини — отвърна Сам.

— Не са. Живеят само на Мадагаскар. Алигаторите и крокодилите са ектотермични животни: телесната им температура се регулира от околната среда — слънцето ги затопля, водата и сянката ги охлажда. Нашите крокодили нямат нужда от това. Преди няколко години идваха да ги изследват от „Нешънъл Джиографик“, но все още си остават загадка. Както и да е; понякога сутрин използват подземните реки, за да излязат на лов, преди да е напекло твърде много.

— И как по-точно се очаква да ги забележим? — попита Реми.

— Оглеждайте се за плаващи трупи във водата. Ако трупата има очи, значи не е дървена. Вдигайте шум, правете се на големи. Сами ще се махнат.

Потокът беше дълбок до прасеца и с пясъчно дъно, така че напреднаха бързо на екрана на джипиеса, докато не им останаха сто и двайсет метра. Водата зави първо на юг, после обратно на север, след това на запад и накрая се разшири до лагуна, оградена от големи камъни. От западната страна на езерцето се спускаше висок водопад, който се разбиваше в камъните и вдигаше облаци от пръски.

Сам погледна джипиеса.

— Остават шейсет метра.

— Посока?

Вместо отговор Сам посочи водопада.

След няколко секунди мълчание Реми попита:

— Виждате ли я?

— Кое? — не разбра Сам.

— Главата на лъва. — Тя посочи скалната площадка, от която се изливаше водата. — Двете издатини са очите. Под тях е устата. А водата… ако се вгледаш по-дълго, някои от потоците приличат на зъби.

Кид кимаше.

— Проклет да съм. Права е, Сам.

Сам се подсмихна.

— Както обикновено.

— Може би вашият Блейлок изобщо не е бил луд.

— Ще видим.

Сам свали раницата си, съблече се до кръста и сложи водоустойчив челник. Включи го, фокусира лъча върху дланта си и го изключи.

— Само кратко проучване, нали? — попита Реми.

— Да. Пет минути, не повече.

— Задръжте секунда — обади се Кид и бръкна в раницата си, откъдето извади морска сигнална ракета. — Крокодилите много ги мразят. — После му подаде и револвер, много подобен на неговия собствен. — А тези ги мразят още повече.

Сам пое оръжието и го разгледа.

— Не го разпознавам. Пак ли е „Уебли“?

— Автоматичен револвер „Уебли-Фосбъри“. Един от първите и единствени полуавтоматични револвери. Съвършен дизайн, 455 калибър, шест патрона. Не струва много от разстояния над петдесет метра, но каквото уцелиш, пада.

— Благодаря. Колко точно пистолета „Уебли“ имате?

— При последното преброяване бяха осемнайсет. Нещо като хоби ми е.

— Антични револвери и редки трюфели. Интересен човек сте — отбеляза Реми.

Сам мушна сигналната ракета в единия от джобовете на късите си панталони, прибра пистолета в другия и тръгна покрай лагуната. Скачаше от камък на камък и се опитваше да избягва мокрите места, все по-трудно, колкото повече приближаваше водопада. Когато стигна до една ръка разстояние от каскадата, се обърна, махна на Реми и Кид, после пристъпи напред и се скри зад водната завеса.

След четири минути излезе оттам, скочи на един камък, отръска вода от косата си и тръгна обратно към брега.

— Зад водопада има плитка пещера — осведоми ги той. — Около шест метра дълбока и четири и половина широка. Задръстена е с гнили клони и треви, но зад тях открих отвор. Хоризонтална пукнатина, нещо като полупритворена врата на гараж.

— Е, серията ни май ще продължи — усмихна се Реми.

— Моля? — попита Кид.

— На това приключение още не ни се беше наложило да влизаме под земята — рядко ни се случва да не го правим, все пак такъв характерът на заниманията ни. Преди да се появят вратите с решетки и заключващите се хранилища, е имало само два надеждни избора, ако искаш да запазиш нещо в тайна: да го заровиш или да го скриеш в пещера.

— Хората често прибягват до тези варианти и днес. Може би има нещо в генетичната ни памет: когато не знаеш какво да правиш с нещо, заравяш го — добави Реми.

— Значи никога не сте имали приключение, изцяло над земята?

Сам поклати глава, а Реми каза:

— Затова поддържаме катераческите и пещерняшките си умения.

— Е, пещерите са много надолу в списъка ми с приятни места — рече Кид, — така че, ако не възразявате, ще ви оставя сами да й се насладите. Аз ще държа фронта тук.

Десет минути по-късно, въоръжени с подходящата екипировка, двамата се върнаха при водопада и се скриха в пещерата. Слънчевите лъчи отслабнаха зад водната завеса и те светнаха челниците си.

Сам се приближи до Реми и се опита да надвика грохота на водата:

— Придържай се към стената. Аз ще проверя дали нямаме компания. Бъди готова със сигналната ракета.

Реми отстъпи към отсрещната страна на пещерата, а Сам взе един голям клон от купчината и започна систематично да дупчи тинята. Нищо не помръдваше. Отдели две минути да рита по-големите клони, за да предизвика реакция, но нямаше такава.

— Мисля, че всичко е наред — извика той.

Заловиха се за работа. Бавно разтуриха цялата купчина, за да си пробият път до стената в дъното. Коленичиха пред пукнатината. Малко ручейче се стичаше покрай краката им и пресичаше цялата ниша, като се вливаше във водопада.

Сам пъхна клона в пукнатината и го размърда. Отново нищо не се раздвижи. Той извади пистолета от джоба си, наведе се напред, притисна лице в скалата и огледа надясно и наляво с челника. Изправи се и даде знак на Реми, че всичко е наред.

— Към пробива отново, храбри мои!13 — извика тя.

— Да, ний дружинка смела…

— Какво по-добро начало от Шекспир!