Изгубената империя

Глава 23

Библиотеката на Конгреса, Вашингтон, Окръг Колумбия

Първата им следа към живота на Уинстън Блейлок преди да пристигне в Африка, се появи под формата на старата приятелка на Селма, Джулиан Северсън, която след напускането на Селма ръководеше Отдела за специални сбирки на Библиотеката на Конгреса.

Северсън посрещна Сам и Реми пред Сградата на Джеферсън, на входа за учени откъм Втора улица. Другите две здания на библиотеката — Адамс и Медисън, се намираха съответно на изток и юг.

След като си стиснаха ръцете, Северсън каза:

— За мен е удоволствие да ви посрещна тук, мистър и мисис Фарго…

— Сам и Реми — прекъсна я Реми.

— Чудесно. Аз съм Джулиан. Почитател съм ви от много време. Вероятно не го знаете, но вашите приключения често запалват интерес към историята, особено у децата.

— Благодаря, Джулиан — отвърна Сам.

Тя им подаде два ламинирани баджа, които закачиха на шиите си.

— Читателски карти — обясни тя, като сви рамене и се усмихна. — Част от Програмата ни за сигурност. След Единайсети септември протоколите станаха много по-строги.

— Разбираме.

— Последвайте ме, ако обичате… Докато сте тук, лично ще ви помагам…

— Много мило от ваша страна, но не бихме желали да отнемаме от времето ви.

— Глупости. Библиотеката се управлява от само себе си. Асистентът ми ще се справи с всичко, което изникне. — Северсън тръгна по мраморните стълби, а Сам и Реми вървяха след нея. — Какво знаете за библиотеката?

— Идвали сме няколко пъти, но никога като учени, колкото и да не ви се вярва.

Обиколката сама по себе си спираше дъха и Сам и Реми добре го знаеха. Най-старата федерална институция в страната била създадена през 1800 година. Помещавала се в Капитолия до 1814-а, когато британските войници опожарили сградата, унищожавайки три хиляди тома. Година по-късно Конгресът гласувал възстановяването на Библиотеката и закупил личната колекция на Томас Джеферсън от шест хиляди книги.

От тогава насам сбирката на библиотеката беше значително нараснала: трийсет и три милиона книги и печатни материали, три милиона записа, дванайсет милиона и петстотин хиляди фотографии, пет милиона и триста хиляди карти, шест милиона нотни творби, шейсет и три милиона ръкописа на петстотин езика: общо сто четирийсет и пет милиона произведения на рафтове с дължина хиляда и двеста километра.

— Прилича повече на катедрала, отколкото на библиотека — отбеляза Реми. — Архитектурата е…

— Буди благоговение, нали? — отвърна Северсън.

— Именно. Мраморните подове и колони, арките, високите тавани, произведенията на изкуството…

Северсън се усмихна.

— Селма, мисля, веднъж нарече това място „отчасти катедрала, отчасти музей, отчасти галерия, с щипка библиотека в добавка“. Струва ми се, че стремежът към великолепие е бил основна черта на Конгреса през 1815-а. След като британците унищожили всичко, при реконструкцията вероятно е царял дух на „ще им покажем ние“.

— По-голямо, по-добро, по-показно. Архитектурно вирене на носа, ако щете — каза Реми.

Северсън се засмя.

— В Главната читалня ли отиваме? — попита Сам.

— Не, отиваме на втория етаж — Редки книги и специални сбирки. В Главната читалня има ученическо посещение и днес ще бъде малко шумничко там.

Стигнаха до врата с номер 239 и влязоха през нея.

— Ако искате, седнете на масата, а аз ще подготвя компютъра. Въпреки че през последните години каталогът ни стана много по-лесен за ползване, ще бъде по-удобно аз да подготвя нещата. Така, Селма ми изпрати част от документите и ми разказа малко от предисторията: Уинстън Лойд Блейлок, съпруга на име Офелия, смята се, че до март 1872 година е живял в Съединените щати. Нещо друго?

— Разполагаме с приблизително физическо описание — каза Реми.

— Всичко може да бъде от помощ.

— Висок метър деветдесет и нещо, около сто и десет килограма.

— Носел е и пушка „Хенри“ 44-и калибър — добави Сам. — Доколкото разбирам, не са се срещали често.

— Със сигурност не толкова, колкото „Уинчестър“, „Ремингтън“ или „Спрингфийлд“. „Хенри“ не са били на стандартно въоръжение по време на Гражданската война, но много войници са си ги купували със собствени средства. Иначе правителството ги раздавало на скаути, щурмови отряди и формированията на Специалните сили. Войниците на Конфедерацията ненавиждали „Хенри“. Събирала шестнайсет патрона, а опитен стрелец можел да изстреля двайсет и осем в минута. По онова време е била като лека картечница. Знаете ли дали Блейлок е умеел да борави добре с нея?

— Според източника ни е нямал равен.

Северсън кимна. Започна да пише. Следващите пет минути минаха в пълна тишина, с изключение на тракането по клавиатурата и откъслечни думи като „Интересно“ и „Забележително“, които Северсън мърмореше под носа си. Накрая вдигна очи.

— Имам един документ за служба тук, копие от Националния архив. По-точно, от два източника: Общ архив за военна служба и Публикации М594 и М861, които се отнасят до „Служба във военните единици на доброволните организации на Съюза“ за Съюза и Конфедерацията.

— А споменават ли за Блейлок?

— Излязоха петдесет и девет резултата. След като Блейлок е носел „Хенри“, нека започнем от Съюза. — Северсън отново затрака по клавиатурата. — Проблемът е, че в много от документите се посочват само фамилното име и инициалите на първото и второто. Виждам няколко „У. Блейлок“ и двама „У. Л. Блейлок“. За първия е налице и медицинска справка. Вашият Блейлок бил ли е раняван?

— Не знаем.

Северсън се усмихна и почукна по екрана, явно развълнувана от откритото.

— Десен крак ампутиран в полева болница по време на битката при Антиетам. Предполагам, че можем да го извадим от строя. Ох, извинете, това прозвуча малко мрачно.

— Няма нищо — отвърна Сам. — Селма също изпитва голяма радост от проучването. Свикнали сме.

— Добре, друг резултат. Това е интересно. Този Блейлок е бил демобилизиран от Съюзническата армия през септември 1863 година, но не е посочена причина. Не е бил преместен или ранен. Просто демобилизиран.

— Какво означава това? — попита Реми.

— Не знам точно. Да видя дали ще намеря нещо повече за него.

След петнайсет минути Северсън отново вдигна очи от компютъра.

— Намерих го! Пълно досие на военната служба. Това може да се окаже вашият човек: Уилям Линд Блейлок.

— Много близко — съгласи се Сам, — подозрително близко.

— Физическото описание също е много сходно: ръст сто деветдесет и три сантиметра, тегло деветдесет и пет килограма.

— Спокойно може да е наддал петнайсетина килограма след уволнението — отбеляза Реми.

— Липсват някои части от досието — намръщи се Северсън. — Налице са всички подробности от обучението, задачите, повишенията, акциите, в които е участвал, оценките… но след 1862 година работата му е описана като „помощна служба“.

— Звучи като Джеймс Бонд — каза Реми.

— Не си далеч от истината — отвърна Северсън. — Когато става въпрос за документи от епохата на Гражданската война, терминът „помощна служба“ обикновено е свързан с партизанските отряди — това, което днес наричаме Специални части.

— Като „Лоудън Рейнджърс“, „Кандрилс Рейдърс“, „Канзас Джейхокърс“ — допълни Сам.

— Именно — кимна Северсън. — А като прибавим загадъчната демобилизация от Съюзническата армия през 1863 година, ми се струва, че си имаме работа с войник, превърнал се в шпионин.

Северсън остана на компютъра през целия следобед — пишеше, водеше си бележки, от време на време споделяше напредъка си със Сам и Реми. В четири часа тя спря и погледна часовника си.

— Олеле, времето лети. Скоро трябва да затваряме. Няма защо да стоите тук. Защо не се върнете в хотела си и да вечеряте? Ще ви се обадя, ако открия нещо. Тоест, когато открия нещо.

— Моля те, Джулиан, ти също се прибирай — каза Реми. — Убедена съм, че си имаш други планове.

— Нямам. Съквартирантката ми ще нахрани котката, а аз ще хапна тук.

— Не можем…

— Шегувате ли се? За мен това е като „Дисни Уърлд“.

— Звучи ми познато — усмихна се Реми. — Сигурна ли си, че със Селма не сте роднини?

— Членуваме в тайно общество: „Библиотекари без граници“. Вие двамата си вървете и ме оставете да си свърша работата. Ще ви се обадя.

Както всеки път във Вашингтон, Сам и Реми отседнаха в апартамента на „Робърт Милс“ в хотел „Монако“. Двайсет минути след като си тръгнаха от Библиотеката на Конгреса, таксито им спря пред покритите с червен килим стъпала на хотела. Портиерът отвори вратата на колата им и двамата слязоха.

Хотел „Монако“, някога Сграда на Американските пощи, а сега регистриран като Национална историческа забележителност, се намираше в Пен Куортър — квартал от деветнайсети век, недалеч от паркът Мол, музея на американското изкуство Смитсониън, Сградата на Хувър, Мемориала на военноморските сили и достатъчно петзвездни ресторанти, за да пленят и най-претенциозния гастроном за години напред.

— Добре дошли, мистър и мисис Фарго — поздрави ги портиерът, заобиколи и взе куфарите им от багажника. — Веднага ще качим багажа ви. Заповядайте вътре. Сигурен съм, че пиколото ви очаква.

Десет минути по-късно вече бяха в апартамента си. Все още уморени от африканската си одисея, двамата дремнаха за час, после се изкъпаха, облякоха се за вечеря и излязоха. На ъгъла с Осма улица имаше портал, зад който се намираше ресторантът на хотел „Монако“ — „Пост Модерн Брасери“.

След бърз поглед на винената листа и менюто, те се спряха на бутилка „Домен дьо ла Кийя Мускаде“ от 2007-а — пикантно, свежо вино от долината на Лоара, салата от рукола с босилек, мента и пармезан и миди на пара със сос от бяло вино, шафран, горчица и чесън. Този избор също им беше нещо като традиция.

Реми отпи от виното. Затвори очи и въздъхна.

— Трябва да ти призная нещо, Сам. Обожавам приключенията, но не бих се отказала и от хубавата храна и топлото легло с чисти чаршафи.

— Изобщо няма да споря.

Айфонът на Реми иззвъня. Тя погледна екрана и го остави.

— Селма. Открила е още един ацтекски символ в дневника на Блейлок.

Преди да заминат за Вашингтон, помолиха асистентката си да се съсредоточи върху всичко, което макар и бегло наподобява йероглифа Микуитцли. За справка Реми й беше свалила от Интернет изображение с висока разделителна способност на двайсет и четиритонния ацтекски календар — Слънчевият камък, изложен в Националния музей по антропология в Мексико Сити.

— До тук стават четири символа — каза Реми.

— А някаква връзка, модел, коментари около символите?

— Не. Казва, че са изолирани.

— По някое време ще се наложи да ме пообразоваш за всичко, свързано с ацтеките.

— Ще се опитам. Не са много древните народи с толкова сложна история и култура. След цял семестър имах усещането, че едва съм разчовъркала повърхността. Всеки символ има множество значения, а всеки бог — различни въплъщения. На всичко отгоре повечето исторически сведения са пречупени през погледа на испанците.

— Победителите пишат историята.

— За съжаление е факт.

Сам отпи от виното.

— Спокойно можем да предположим, че Ривера и човекът, за когото работи, са обсебени от личността на Блейлок, въпреки пропастта от сто и четирийсет години помежду им. Не ме питай обаче как. Просто ацтекският елемент не може да бъде съвпадение. Или сме твърде близо до гората, за да видим дърветата?

— Не мисля, Сам. Това е единственият общ знаменател, който свързва Блейлок, кораба, камбаната и Ривера. Въпросът е къде е мястото на кораба и камбаната във всичко това? Келнерът донесе салатите им.

— Все още не знаем кое е привлякло интереса на Ривера към „Шенандоа“ — каза Сам. — По дяволите, дори не знаем дали говорим за „Шенандоа“. Като изключим „Офелия“, което си е измислица на Блейлок, корабът има още две имена: „Кралят на морето“ и „Ел Маджиди“. Въпросът не е само какво, но и кога.

— Ами ако са попаднали на нещо, свързано с Блейлок — може би друг дневник или писма? И още по-зле: ако Селма е права и маларията наистина е разклатила душевното здраве на Блейлок и брътвежите в дневника са чиста проба плод на въображението?

— С други думи, спокойно можем да сме тръгнали за зелен хайвер.

За десерт си разделиха пудинг с ягоди и ревен и завършиха вечерята с безкофеиново етиопско кафе. Върнаха се в стаята си малко преди девет. Телефонният секретар мигаше.

— Знаех си, че сме забравили нещо — каза Реми. — Не дадохме мобилните си номера на Джулиан.

Сам набра номера на хотелската система за гласова поща и включи високоговорителя. „Сам, Реми, обажда се Джулиан. Часът е към осем и половина. Ще продължа да работя вкъщи, но утре в шест сутринта отново ще бъда в библиотеката. Елате около осем. Мисля, че открих нещо.“