Изгубената империя

Глава 2

Мексико Сити, Мексико

Куаутли Гарса, президентът на Обединените мексикански щати и лидер на партията Мешика Теночка, гледаше през високите до тавана прозорци към „Плаза де ла Конститусион“, където някога се бе издигал Великият храм. Сега не представляваше нищо повече от частично реставрирани руини — туристическа атракция за онези, които имаха желание да ахкат пред тъжните останки на великолепния ацтекски град Теночтитлан и огромния Календарен камък, три и половина метра в диаметър, тежащ двайсет тона.

— Подигравка — измърмори той, загледан в тълпите долу.

Подигравка, на която досега бе успял само бегло да се противопостави. Вярно, че от избирането му насам мексиканците научиха повече за наследството си и осъзнаха истинската история на страната си, в голяма степен заличена от испанския империализъм. Дори названието „Ацтекска партия“, с което много новинарски репортери представяха Мешика Теночка, беше обидно, сякаш намекваха за фалш.

Ернан Кортес и кръвожадните испански конквистадори бяха кръстили мексиканците „ацтеки“, изопачавайки името на легендарния дом на Мешика — Ацтлан. Необходима хитрост, при все това. Сега „ацтеки“ бе термин, който мексиканците не само разбираха, но и приемаха в народното си сърце. С времето Гарса щеше да ги образова.

На практика именно поривът на предзавоевателен национализъм бе изстрелял Гарса и Мешика Теночка във властта, но надеждите на Гарса цяло Мексико незабавно да прегърне историята си започваха да увяхват. Започваше да разбира, че бяха спечелили изборите отчасти заради некомпетентността и корупцията на предишната администрация, отчасти заради „ацтекската зрелищност“ от страна на Мешика Теночка, както се беше изразил един новинарски източник.

Зрелище?! Направо циркаджийство. Беше си абсурдно.

Нима още преди години Гарса не се бе отказал от испанското си християнско име, Фернандо, за да го смени с нахуатълско? Нима целият му кабинет не бе сторил същото? Нима не бе кръстил собствените си деца с нахуатълски имена? И нещо повече: литературата и образите на испанското нашествие постепенно биваха изместени от учебните програми, наименованията на улиците и площадите се сменяха с нахуатълски, в училищата се учеше нахуатъл, езикът на ацтеките, и истинската история на мексиканския народ, по няколко пъти годишно се отбелязваха религиозни празници и традиционни Мешика фестивали. Всички социологически проучвания обаче показваха, че хората продължават да ги възприемат като любопитни нововъведения — възможност да не отидат на работа, да се напият или да хулиганстват по улицата. Но дори при това положение същите проучвания сочеха, че с времето може да се установи истинска промяна. Гарса и Мешика Теночка имаха нужда от още един мандат, а за целта Гарса трябваше да заздрави позициите си, като спечели Сената, Камарата на депутатите и Върховния съд. В момента президентският мандат беше шест години. Не стигаше за това, което той беше намислил, за онова, от което Мексико се нуждаеше: пълно осъзнаване на историята, освободена от лъжите на завоевателите.

Гарса се дръпна от прозореца, отиде до бюрото си и натисна едно копче на дистанционното. Спуснаха се щори, приглушиха обедното слънце. На тавана в една ниша се разгоря светлина, която освети тъмночервения килим и масивните дървени мебели. Също като останалата част от живота на Гарса, кабинетът му отразяваше наследството от Мешика. На стените гоблени и картини изобразяваха ацтекската история. Един кодекс1, дълъг над три метра и половина, представяше подробности от създаването на Теночтитлан върху мочурлив остров в езерото Техкоко.

Другаде бе ацтекската богиня на Луната, Койолхауки, а на отсрещната стена, над камината, огромен гоблен изобразяваше съюза между Хуицитопочтли (Вълшебникът колибри) и Тескатлипока (Димящото огледало), бдящи над народа си. Над бюрото му беше закачена маслена картина на Чикомоцток, Мястото на Седемте пещери — легендарната прародина на нахуатълските народи.

Нито едно от тези неща обаче не бе причината да не може да мигне нощем. Истинският виновник бе артефактът в ъгъла на стаята. Върху кристален пиедестал, в куб от едносантиметрово стъкло стоеше богът на ацтеките Кецалкоатъл, Пернатата змия. Разбира се, негови изображения се срещаха навсякъде — върху керамични съдове, гоблени, множество кодекси, но това тук беше уникално. Статуетка. Единствена по рода си. Десет сантиметра висока и петнайсет дълга, тя представляваше шедьовър, изработен от незнайни ръце преди хиляда години от парче почти прозрачен нефрит.

Гарса заобиколи бюрото си и седна на стола пред пиедестала.

Повърхността на Кецалкоатъл, осветена отгоре от вградената халогенова лампа, сякаш се въртеше, образувайки омагьосващи форми и езерца от цветове, които в миг се появяваха и изчезваха. Погледът на Гарса се плъзна по перата и люспите и се спря върху опашката: или по-точно там, където трябваше да бъде опашката. Вместо извитата традиционна змийска опашка, статуетката свършваше рязко с назъбен отвес, все едно е била отчупена от по-голям артефакт. Това беше теорията на учените на Гарса. Теория, която той бе положил много усилия да прикрие.

Тази статуетка на Кецалкоатъл, символ на Мешика Теночка, не беше цяла. Гарса знаеше какво липсва или, по-точно, знаеше, че липсващото парче няма друг аналог в пантеона на ацтеките. Тази мисъл го държеше буден по цели нощи. Като символ на движението Мешика Теночка от деня, в който Гарса я беше намерил, статуетката се беше превърнала във водещ призив на националистката вълна, запратила го във властта. Подложеха ли на съмнение достоверността й… Гарса потръпна при мисълта, че един изгубен военен кораб от деветнайсети век може да унищожи всичко, което бе изградил с такова усилие. И всичко това само заради малка дрънкулка или артефакт, открит от случаен водолаз, който на свой ред го показва на познат с интерес към историята, а той се допитва до експерт. Падащо домино, което унищожава наскоро възстановената национална гордост на един народ.

Интеркомът го изтръгна от самовглъбението. Той изключи халогеновата лампа и се върна на бюрото си.

— Да?

— Той е тук, господин президент.

— Поканете го да влезе — каза Гарса, обърна се и седна зад бюрото.

След секунда двойните врати се отвориха и вътре влезе Ицли Ривера. Висок над метър и осемдесет, но тежащ под седемдесет килограма, отдалеч Ривера изглеждаше невзрачен — крайно мършав, с тясно ъгловато лице и орлов нос, но когато се приближи, Гарса си припомни колко измамна е външността му. Това личеше и по коравия поглед в очите, изпъкналата брадичка, уверената му, целенасочена походка и дори в изпънатите мускули и сухожилия на голите му от лакътя надолу ръце. И без да го познава, прозорливият наблюдател би забелязал, че Ицли Ривера е човек, познал трудности. Гарса, разбира се, знаеше това.

Основният му помощник действително бе причинил доста трудности на мнозина клетници, засега повечето от тях — политически противници, които не споделяха вижданията на Гарса за Мексико. За щастие, човек по-лесно можеше да намери девственица в бардак, отколкото некорумпиран член на Сената или на Камарата на депутатите, а Ривера умееше да открива слабите места на хората и да забива ножа право там. Самият той искрено вярваше в идеите на Гарса и се беше отрекъл от испанското си име, Хектор, кръщавайки се Ицли, което на нахуатъл означаваше „обсидиан“. Подхожда му, помисли си Гарса.

Бивш майор в Групо Аеромовил де Фуерсас Еспесиалес, ГАФЕ — иначе казано, Военновъздушното подразделение на Специалните сили, и бивш секретар на Втора разузнавателна секция на Националната защита, Ривера беше напуснал армията, за да стане личен телохранител на Гарса. Президентът обаче бързо бе съзрял потенциала му и го беше назначил за директор на собственото си частно разузнаване и спецоперации.

— Добро утро, господин президент — сковано поздрави Ривера.

— Добро утро. Седни, седни. Нещо за пиене? — Ривера поклати глава и Гарса продължи. — На какво дължа това посещение?

Ривера взе дистанционното от бюрото, насочи го към петдесетинчовия течнокристален телевизор на стената и го включи. Гарса седна. След няколко секунди тишина, на екрана се появиха мъж и жена на по трийсетина години, седнали, с океана зад себе си. Репортер извън кадър им задаваше въпроси. Макар Гарса да владееше добре английски, техниците на Ривера бяха добавили субтитри на испански.

Интервюто беше кратко, не повече от три минути. Когато свърши, Гарса се обърна към Ривера:

— Пускаш ми това, защото…?

— Това са Сам и Реми Фарго.

— Трябва ли тези имена да ми говорят нещо?

— Спомняте ли си миналогодишната история за Изгубената изба на Наполеон… изгубените спартанци?

Гарса кимна:

— Да, да…

— Семейство Фарго стояха зад нея. Бива ги в тази работа.

Това вече привлече вниманието на Гарса. Той се наведе напред.

— Къде е направен този запис?

— В Занзибар. От кореспондент на Би Би Си. Разбира се, може да е съвпадение.

Гарса махна с ръка.

— Не вярвам в случайните съвпадения. Ти също, приятелю, иначе нямаше да ми го покажеш.

За първи път, откак бе влязъл, Ривера издаде нещо като емоция — тънка усмивка, макар очите му да останаха безстрастни.

— Прав сте.

— Как попадна на записа?

— След… разкритието… накарах техническия си екип да създаде специална програма, която да следи Интернет за ключови думи. В случая това са „Занзибар“, „Танзания“, „Чумбе“, „потънал кораб“, „съкровище“. Последните две явно са специалността на семейство Фарго. В интервюто твърдят, че са там просто на почивка, но…

— Толкова скоро след случая с онази британка…

— Силви Радфорд.

Да, Радфорд, мислеше си Гарса. Добре че тази идиотка нямаше представа какво е намерила и беше решила, че е някаква дрънкулка. Разнасяше я из цял Занзибар и питаше хората какво може да е това. Жалко, че се наложи да я убият, но Ривера беше подходил с обичайната си предпазливост — заключението на полицията беше грабеж.

Това, което мис Радфорд всъщност беше намерила, бе съвсем тънка нишка, нужен й бе внимателен и експертен поглед, за да не се скъса. Но семейство Фарго… Те като че ли знаеха всичко за разследването на случайни нишки. Умееха да разкриват нещо от нищо.

— Възможно ли е да е казала на някого какво е намерила? Подозирам, че Фарго имат собствена разузнавателна мрежа. Дали са надушили нещо? — попита Гарса, присвил очи срещу Ривера. — Кажи ми, Ицли, пропуснал ли си нещо?

Ривера дори не мигна от този поглед, разтреперил много министри и политически опоненти. Само сви рамене.

— Съмнявам се, но е възможно — отвърна той спокойно.

Гарса кимна. Въпреки тревожната възможност мис Радфорд да е споделила находката си с някого, фактът, че Ривера спокойно признава, че е възможно да е допуснал грешка, го радваше. Като президент Гарса беше обграден от подлизурковци и безгръбначни. Но имаше вяра на Ривера, че ще му представи истината неизопачена и ще поправи дори непоправимото. Никога не го бе подвеждал в нито едно от двете.

— Разбери — нареди той. — Замини за Занзибар и разбери какво са намислили Фарго.

— Ами ако не е съвпадение? С тях няма да можем да се справим така лесно, както с англичанката.

— Сигурен съм, че ще намериш начин — отвърна Гарса. — Ако нещо сме научили от историята, то е, че Занзибар може да бъде много опасно място.