Изгубената империя

Глава 1

Остров Чумбе, Занзибар, Танзания

Акулите се стрелкаха в периферното зрение на Сам и Реми Фарго, източени сиви силуети, от които двамата зърваха само перки с формата на ножове и махнали за миг опашки, преди да се скрият зад вихрушката пясък по дъното. Както обикновено, Реми не можеше да подмине възможността да снима и както обикновено накара Сам да застане отпред за мащаб, докато фокусира високоскоростния си подводен апарат върху лакомите хищници. Сам от своя страна се притесняваше не толкова от акулите, колкото от бездната зад гърба си, където пясъчното дъно стръмно се спускаше на петдесет метра в тъмните дълбини на Занзибарския канал.

Реми дръпна фотоапарата от лицето си, присви усмихнато очи зад маската и вдигна палец. Сам признателно заплува към нея. Заедно коленичиха в пясъка и загледаха представлението. Беше юли месец, а близо до танзанийския бряг това означаваше мусон — знак, че от югоизток се спуска Източноафриканското крайбрежно течение, докато стигне до южния нос на Занзибар, където се раздвояваше към сушата и към открито море. Това създаваше „хранителен канал“ за акулите в трийсеткилометровия канал между Занзибар и континента, тъй като малките рибки биваха изтласквани на север. Неустоим подвижен бюфет, както го наричаше Реми.

Сам и Реми гледаха да не излизат от Зоната на сигурност, която си бяха определили — петдесетметрова, кристалночиста водна ивица край остров Чумбе. Зад нея се намираше каналът. Човек трудно можеше да пропусне демаркационната линия: течението, което се движеше със скорост над шест възела, вдигаше завеса от пясък. Нея Сам и Реми бяха нарекли Мъртвата Зона — веднъж пристъпиш ли в силното течение без осигурително въже, гарантирано ти е еднопосочно пътуване нагоре по брега.

Въпреки опасността — или може би тъкмо заради нея, — ежегодното пътешествие до Занзибар беше сред любимите им. Освен акули, тяхната плячка, силни течения и подводни пясъчни бури, продължаващи с месеци, Източноафриканското крайбрежно течение предлагаше и съкровища: макар и най-често безстойностни отломки, ценни само с това, че гъделичкаха любопитството им, но на Сам и Реми това им стигаше. Векове наред кораби бяха сновали по източния бряг на Африка, от Момбаса до Дар ес Салаам, много от тях натоварени със злато, скъпоценни камъни и слонова кост за градовете на колониалните империи. Безброй съдове, потънали в и около Занзибарския канал, бяха разпилели товара си по дъното, а той само чакаше подходящото течение да го изрови или премести в обсега на любопитни гмуркачи като двамата Фарго. През годините бяха откривали златни и сребърни монети, от древноримски до испански, китайска керамика, нефрит от Шри Ланка, сребърни накити и прибори… Бяха намирали всякакви неща — от изумителни до най-обикновени. Този път засега бяха попаднали само на един по-забележителен предмет: ромбоидна златна монета, така обрасла с разкообразни, че не можеха да различат никакви детайли.

Сам и Реми погледаха акулите още няколко минути, после си кимнаха и заплуваха на юг по дъното, като от време на време поспираха да разровят пясъка с хилки за тенис на маса с надеждата бучката, привлякла вниманието им, да се окаже скрито парче история.

Остров Чумбе, дълъг приблизително девет километра и три километра широк, има формата на дамски ботуш, чиито пръсти сочат към канала, а острият ток — към самия Занзибар. Непосредствено над „глезена“ има пролука в пясъчните наноси — провлак, който води към лагуната, образувана от тока.

След петнайсетина минути лазене, двамата стигнаха дотам и се насочиха на запад, докато стигнаха на десетина метра от брега, после свиха отново на север и подновиха търсенето. Сега бяха по-бдителни. На това място от пясъчната ивица основният канал се приближаваше застрашително към брега, с което Зоната на сигурност се стесняваше до петнайсет метра. Реми плуваше към брега, на около метър-два от Сам, като и двамата често се поглеждаха, за да се уверят, че другият не се е понесъл към бездната.

С периферното си зрение Сам зърна мимолетен проблясък на злато отдясно. Спря, коленичи на пясъка и почука с ножа си по кислородната бутилка, за да привлече вниманието на Реми. Тя също спря, обърна се и заплува към него. Сам й посочи мястото и тя кимна. Той я поведе към пясъчната ивица.

Пясъчната стена, висока над три метра, бележеше своеобразна пропаст, в която дълбочината на водата от метър и нещо рязко нарастваше на шест. Спряха и се огледаха.

Реми сви рамене: „Накъде?“

Сам също вдигна рамене и продължи да оглежда пясъчния насип. Ето там. Отново видя проблясъка, на няколко метра вдясно. Заплуваха към него, но се спряха. Тук Мъртвата зона беше още по-близо, на няма и три метра зад гърбовете им. Дори оттук усещаха течението, като водовъртеж, който се опитва да ги увлече в дълбините.

На височината на кръста, от пясъчната стена стърчеше нещо като петнайсетина сантиметров обръч на бъчва. Макар потъмнял и обрасъл, на няколко места течението го беше измило и се виждаше лъскавият метал.

Сам протегна ръка и разчисти наоколо. Откриха се двайсет, после двайсет и пет сантиметра от обръча.

Сам продължи да разчиства нагоре с надеждата да открие част от дървото, ако не се е разпаднало от годините.

Изведнъж спря. Погледна към Реми и видя ококорените й зад маската очи. Над обръча се показа не дърво, а извита метална плоскост, патинирана в зелено. Сам падна на колене и запълзя напред, докато гърдите му почти опряха в наноса. Изви глава нагоре и започна да разчиства пясъка под обръча. След трийсетина секунди се отвори кухина. Сам пъхна ръка в нея и опипа вътрешността с разперени пръсти.

После издърпа ръка и заотстъпва, докато се върна при Реми. Тя го погледна очаквателно. Той кимна в отговор. Нямаше съмнение: това не беше бъчва, а корабна камбана.

— Е, това беше неочаквано — каза Реми след няколко минути, на повърхността.

— Дума да няма — съгласи се Сам, след като извади мундщука от устата си. Най-големият артефакт, който бяха намирали до момента, беше сребърен съд от торпилиран американски търговски кораб от Втората световна война.

Тя изу плавниците си и ги метна на задната палуба на корабчето, което бяха наели — моторницата „Андреял Жубер-Нивел“, седем метра и половина дълга, с лакирано тиково дърво и ретро илюминатори. Качи се по стълбичката и Сам я последва. Когато свалиха и останалата част от екипировката си и я прибраха в кабината, Реми изрови две шишета с вода от хладилната чанта и подхвърли едното на Сам. Изтегнаха се на шезлонгите.

— Откога е там според теб? — попита Реми.

— Трудно е да се каже. Металът бързо се покрива с патина. Трябва да видим колко е обрасла навсякъде. На пипане вътрешността ми се стори относително непокътната.

— А езикът?

— Не го усетих.

— Май е време да решим.

— Определено.

Не само че танзанийското правителство имаше някои необичайни закони по отношение на ваденето на предмети от дъното, но и остров Чумбе беше официално обявен за коралов парк и голяма част от него бе разделена на „Неприкосновени рифови масиви“ и „Затворен горски резерват“. Преди да предприемат каквото и да било, Сам и Реми трябваше да разберат дали камбаната официално попадаше в някоя от тези защитени зони. Ако с това нямаше проблеми, можеха с чиста съвест да преминат към следващата стъпка: да определят произхода на камбаната, преди да уведомят местните власти за присъствието й. Вървяха по тънко въже. Ако успееха, можеше да се окажат със значима историческа находка, но можеше и да им я отмъкнат или още по-зле, да предявят обвинения срещу тях. По закон можеха да вземат всеки създаден от човешки ръце предмет, който „не изисква специални методи за откопаване“. За дреболии като ромбоидната монета на Реми нямаше проблем, но корабната камбана беше нещо съвсем друго.

Нищо от това не беше новост за семейство Фарго. Заедно и поотделно, лично и професионално бяха търсили съкровища, артефакти и скрити късове от историята през голяма част от съзнателния си живот.

Следвайки стъпките на баща си, Реми беше учила в Бостънския колеж, където беше защитила магистърска степен по антропология и история със специализация върху древните търговски пътища.

Бащата на Сам, починал няколко години по-рано, беше един от водещите инженери в космическите програми на НАСА, а майка му, изключително жизнена жена, караше чартърно корабче за водолази до днес.

Сам беше завършил инженерство в Калифорнийския технологичен институт, като не бе пропуснал междувременно да спечели няколко трофея по лакрос и футбол.

През последните му месеци в института с него се свърза човек, който по-късно се оказа от Агенцията за изследователски проекти, свързани с отбраната (АИПСО). Примамливата възможност да се отдаде на чисто инженерство, съчетано със служба за страната, улесни избора на Сам.

След седем години в Агенцията, Сам се върна в Калифорния. Две седмици по-късно срещна Реми в „Лайтхаус“, джаз клуб на Хермоза Бийч. Сам беше влязъл в клуба за една студена бира, а Реми тъкмо празнуваше успешната си експедиция, в която бе проучила слухове за потънал испански кораб близо до залива Абалон.

Макар да не бяха склонни да нарекат първата си среща „любов от пръв поглед“, и двамата бяха съгласни, че нещата са били „доста ясни още след първия час“. Шест месеца по-късно се ожениха на същото място, с малка церемония в „Лайтхаус“.

Насърчен от Реми, Сам се гмурна с главата надолу в свой собствен бизнес и след година направи удар с изобретяването на аргоновия лазерен скенер, който можеше от разстояние да открива и идентифицира метални смеси и сплави от злато и сребро до платина и паладий. Търсачи на съкровища, университети, големи компании и минни предприемачи се надпреварваха да лицензират творението на Сам и след две години „Фарго Груп“ вече отбелязваше годишни приходи от три милиона долара. След четири започнаха да ги търсят корпорациите с дълбоките джобове. Сам и Реми приеха най-високата оферта, продадоха компанията за достатъчно пари, за да се осигурят до края на живота си, и се отдадоха на истинската си страст: търсенето на съкровища.

За Сам и Реми въпросът не беше в парите, а в приключението и удовлетворението да гледат как процъфтява фондация „Фарго“. Фондацията, която разпределяше даренията си между каузи за деца в неравностойно положение или жертви на насилие, защита на животните и опазване на околната среда, се развиваше скокообразно през последното десетилетие, дарявайки почти двадесет милиона долара на различни организации в последната една година. Солидна част от тях идваха лично от Сам и Реми, а останалите — от частни дарения. За добро или лошо, заниманията им привличаха вниманието на медиите, а то на свой ред водеше богати и уважавани дарители.

Въпросът пред тях в момента бе дали можеха да превърнат и тази камбана в средства за филантропските си каузи или просто в интересна историческа находка. Не че имаше значение, разбира се. Преследването на скритата история само по себе си им носеше радост. И в двата случая знаеха откъде да започнат.

— Време е да се обадим на Селма — каза Реми.

— Време е да се обадим на Селма — съгласи се Сам.

Час по-късно вече бяха в наетото бунгало в Кендва бийч, на северния нос на Занзибар. Реми приготвяше прясна плодова салата и студен чай, прошуто и моцарела, а Сам набра номера на Селма. Малкият вентилатор на тавана раздвижваше въздуха, а от френския прозорец хладен бриз полюшваше тензухените завеси.

Макар в Сан Диего да беше четири през нощта, Селма Уондраш вдигна още на първото позвъняване. Сам и Реми не се изненадаха, защото се бяха убедили, че Селма спи само по четири часа на нощ, с изключение на неделите, когато спеше по пет.

— Докато сте на почивка, ми звъните, само ако сте загазили или сте на път да загазите — чу се без предисловие гласът й по високоговорителя.

— Не е вярно — отвърна Сам. — Миналата година ти се обадихме от Сейшелите…

— Защото група павиани бяха нападнали къщата ви на плажа, унищожили мебелите ви и избягали с всичко, а полицията беше решила, че сте крадци.

„Права е“, оформи с устни Реми от другата страна на барплота, а с върха на ножа си му подхвърли парченце ананас. Той го улови с уста и тя беззвучно му изръкопляска.

— Добре де, права си — примирено каза той в слушалката.

Селма Уондраш, унгарка по произход, която така и не се бе отървала напълно от акцента си, беше строгата, но тайничко милозлива шефка на тричленния научноизследователски екип на Сам и Реми, който стоеше зад фондация „Фарго“. Беше вдовица; катастрофа бе отнела съпруга й — летец-изпитател — преди десет години.

След завършването на „Джорджтаун“ и след като получи американско гражданство, тя бе започнала работа в Отдела за специални колекции на Библиотеката на Конгреса, докато Сам и Реми не я отвлякоха. Освен като блестящ изследовател, Селма се беше доказала като превъзходен пътнически агент и гуру на логистиката, като осигуряваше с военна точност и ефикасност отиването и връщането им до и от всякакви дестинации. Селма се хранеше, пиеше и живееше с научноизследователската си работа: с упоритите загадки, които мъчно се поддаваха на разплитане, с легендите, в които едва-едва проблясваше зрънце истина.

— Е, какво е този път? — попита тя.

— Корабна камбана — обади се Реми.

Чу се шумолене на хартия: Селма вадеше нов бележник.

— Говорете.

— Западният бряг на остров Чумбе — каза Сам и издиктува координатите от джипиеса. — Трябва да провериш…

— Да, знам, границите на резерватите и природните убежища — прекъсна го Селма, докато дращеше с молива. — Ще накарам Уенди да погледне танзанийския закон за морските води. Друго?

— Монета. Ромбоидна, горе-долу с размерите на петдесет цента. Намерихме я на около сто и двайсет метра на север от камбаната… — Сам погледна към Реми и тя кимна утвърдително. — Ще се опитаме да я попочистим, но в момента нищо не се вижда.

— Разбрах. Друго?

— Няма друго. Това е. Опитай се да побързаш, Селма. Колкото по-скоро успеем да закачим камбаната, толкова по-добре. Наносите не изглеждаха стабилни.

— Ще ви се обадя — каза Селма и затвори.