Изгубената империя

Глава 35

Мадагаскар, Индийски океан

— Наистина ли мислиш, че ще го направят? — попита Реми, когато Сам се качи в колата и й предаде разговора си с полицая.

— Не знам, но ако той смята така, е по-вероятно да си държи устата затворена. Надявам се.

Реми се наведе и го целуна по бузата.

— Добро дело направи, Фарго.

Сам се усмихна.

— Вероятно някой му е предложил една месечна заплата, само за да проследи двама туристи. Не можеш да го виниш за това. Ако някой възнамерява да ни пресрещне, вероятно ще дойде по някой от трите асфалтови пътища, за които той спомена.

— Съгласна съм. — Реми разгърна картата и я разгледа. — Циафахи се намира на юг от Антананариво по Седмо шосе. Ако стигнем дотам…

— Колко е до отклонението за Циафахи?

— Шейсет километра. После още двайсет на запад до града.

Сам кимна и погледна часовника си.

— Може да успеем преди мръкване.

Почти веднага осъзнаха, че оптимизмът им е безпочвен. След моста пътят продължаваше да криволичи в джунглата и завоите и острите серпентини значително ги забавяха. Преминаха първото асфалтово отклонение без проблеми и скоро започнаха да се движат покрай осеяна с камъни река — най-вероятно същата, която бяха прекосили преди половин час.

— Наближава следващото отклонение — каза Реми, — на три километра от тук.

След пет минути Сам го видя. Реми посочи през прозореца.

— Видях нещо… като проблясъци.

— Може би е броня — каза Сам през зъби. — Скрий се. Ако не сме двама, може би…

Реми се сви на седалката. Когато стигнаха до отклонението, Сам се облегна назад и хвърли кос поглед през прозореца на Реми. На няколко метра от кръстовището беше паркиран тъмносин луксозен джип „Нисан“.

— Какво става? — попита Реми.

Сам погледна в огледалото.

— Тръгва… Зад нас е.

Реми се изправи, грабна бинокъла, захвърлен в краката й, и го насочи към задното стъкло.

— Шофьор и пътник. Силуетите изглеждат мъжки. На бронята виждам стикер на фирма за коли под наем.

— Все лоши знаци. Ускоряват ли?

— Не, само поддържат дистанцията. Нали знаеш какво казват, Сам: злото никога не идва само.

Той кимна. Ако този нисан наистина ги преследваше, най-вероятно напред ги чакаха още една или две коли.

— Колко остава до следващия асфалтов път?

Реми погледна картата.

— Шест километра.

Взеха ги за десет минути. На няколкостотин метра зад тях нисанът продължаваше да поддържа същата скорост. Реми гледаше ту картата, ту преследвачите с бинокъла.

— Какво очакваш да направят? — попита Сам с усмивка.

— Или да се махнат, или да вдигнат знаме с череп и кости.

— Отклонението наближава. Би трябвало да е след този завой.

Реми се обърна напред. Сам вдигна крака си от газта, навлезе в завоя и отново ускори.

— Сам!

На петдесет метра пред тях на средата на пътя стоеше червен джип „Нисан“.

— Ето ти го знамето — обади се Сам. Той завъртя волана леко наляво, така че да се движи по средата на пътя, и насочи рейндж роувъра право към пътническата врата на нисана. Настъпи газта и двигателят на джипа изрева.

— Не мисля, че ще се преместят — каза Реми, стиснала здраво таблото.

— Ще видим.

Реми погледна през рамо.

— Опашката е съкратила разстоянието.

— Колко?

— На трийсетина метра и приближава.

— Дръж се, Реми.

Сам натисна с палец копчето на ръчната спирачка и я вдигна. Само за две секунди скоростта им падна наполовина. Шофьорът на нисана зад тях не видя да светват стопове и не можа да реагира достатъчно бързо. Сам го видя как приближава в огледалото. Завъртя волана надясно, натисна леко спирачките и нисанът извъртя наляво, за да избегне сблъсъка. Сам погледна в страничното огледало и видя, че онзи се изравнява с него. Врътна кормилото наляво и бе възнаграден от стържене на метал в метал. Червеният нисан изпълни предното стъкло. Сам завъртя волана силно надясно, заобиколи бронята му през банкета и се върна на пътя.

— На косъм беше, Фарго.

— Съжалявам. Виждаш ли синия?

Реми погледна.

— Още е там, на около двеста метра след нас. Червеният се обръща.

След по-малко от две минути и двата нисана ги следваха, опитвайки се да съкратят дистанцията. Въпреки че двигателят на роувъра вероятно имаше повече конски сили, по-ниският център на тежестта на нисаните им даваше предимство на завоите. Бавно, но сигурно те приближаваха.

— Някакви идеи? — попита Реми.

— Готов съм да чуя.

Реми разгърна картата и проследи маршрута, мърморейки си под нос. Извади един от пътеводителите от жабката, прелисти го и продължи да си мърмори.

Изведнъж вдигна поглед.

— Има ли наблизо отклонение наляво?

— Сега сме на него.

— Завивай!

Сам се подчини, като натисна силно спирачката. Джипът поднесе по черния път. Покрай тях прелетя табела: „Lac de Mantasoa“.

— Езерото Мантасоа? На риба ли отиваме? — попита Сам.

— Има ферибот — отвърна Реми, като погледна часовника си. — Следващият тръгва след четири минути.

Сам погледна в огледалото. Двата нисана завиваха след тях.

— Нещо ми подсказва, че няма да имаме време да си купим билети.

— Реших, че ще измислиш нещо хитро.

— Ще се постарая.

Пътят започна да се спуска на серпентини, оградени от стръмни насипи. Короните на дърветата се затвориха над главите им, скривайки слънцето. Подминаха кафяв знак с жълто „Р“, пиктограма на автомобил и надпис „50 м“.

— Почти стигнахме — каза Реми, — да се надяваме, че ще бъде достатъчно натоварено.

Сам зави по последната серпентина. Пътят свърши при малък паркинг, разчертан с бели диагонални линии. От дясната страна имаше залесен насип, а от лявата, зад ивица грижливо поддържана тревна площ река, гладка и спокойна, за разлика от другата. На паркинга имаше осем коли. В отсрещния край пред стена от дървета се виждаше будката за билети. Вдясно от нея имаше нещо като служебен път, преграден с верига, опъната между два кола.

— Не виждам ферибота — каза Сам, като ускори.

— Тъкмо е заминал — отговори Реми и посочи.

В реката отляво на будката Сам се пенеше водно ветрило. Той свали прозореца си. Отдалеч тракаше параходно колело.

— Тук са — предупреди Реми.

Сам погледна в огледалото. Синият нисан ускори след последната серпентина, следван изкъсо от червения.

— Сетих се за една хитрина — рече Сам, — или пък голяма глупост.

— Все ще бъде по-добре, отколкото да стоим тук.

Сам натисна газта до ламарината, слаломира между паркираните коли и скочи върху бордюра и тревата пред будката за билети. Гумите се подхлъзнаха на мократа трева и джипът поднесе. Сам коригира посоката, даде леко надясно и се насочи към входа на служебния път.

— Стискай палци коловете да не са вкопани — каза той.

Реми се сви на седалката и подпря крака на таблото.

Бронята на роувъра се удари във веригата. Сам и Реми изпънаха коланите, а Сам дори се удари с чело във волана. Вдигна поглед в очакване да установи, че веригата ги е спряла, но вместо това го посрещнаха плющящи в предното стъкло клонки. Реми погледна в страничното огледало. И двата кола се бяха измъкнали като гнили пънове.

— Следват ли ни? — попита Сам.

— Не още. На паркинга са.

— Нека поспорят дали да го направят.

Това, което Сам беше взел за служебен път, се оказа всъщност пътека, малко по-широка от самия джип. Както и паркинга, от двете страни беше оградена от насипи, а зад дърветата от лявата страна се виждаше реката. Той стисна още по-здраво волана и се опита да задържи роувъра на пътя.

— Имаш цицина — каза Реми, като докосна мястото. — Какъв е планът?

— Да изпреварим ферибота и да караме до следващата му спирка. Тук в действие влизате ти и пътеводителят.

Тя го прелисти.

— Боя се, че не е толкова подробен.

— Няма ли изброени спирки?

Реми поклати глава и погледна картата.

— А според картата няма и път.

— Интересно. Караме по несъществуващ път, водещ наникъде. Дали и приятелчетата са измислени?

Реми завъртя глава, за да види между дърветата.

— Не, за съжаление са истински и приближават.

— Фериботът?

— Не го… Чакай! Ето го! На около двеста метра зад нас. — Очите й светнаха. — Корабът е с кърмово колело, Сам, като тези по Мисисипи.

Пътят се заизкачва нагоре. Стана по-изровен; джипът подскачаше по оголени коренища. В края на склона земята се изравни. Сам скочи на спирачките. На шест метра пред тях се дърветата оформяха стена, а успоредно на тях — туристическа пътека.

— Тази пътечка отляво… — каза Сам.

— Слиза до реката.

Сам дръпна ръчната спирачка и натисна копчето за отваряне на багажника.

— Вземи всичко, което имаме.

Събраха нещата си, изтичаха до багажника и грабнаха раниците си. Синият нисан караше по склона. Сам подаде раницата си на Реми.

— Ще се справиш ли и с двете?

— Да.

— Бягай.

Реми хукна. Сам се върна на шофьорското място, включи на задна, скочи на земята и продължи да тича до джипа, управлявайки с една ръка кормилото. Когато задните гуми стигнаха до склона, той затвори вратата и отскочи встрани. Водачът на нисана видя летящия срещу него роувър и скочи на спирачките. С рев на гуми превключи на задна. Червеният нисан излезе от завоя зад него и веднага спря.

— Късно — промърмори Сам.

Задните гуми на роувъра се удариха в едно коренище, задницата му подскочи и се стовари върху предния капак на нисана. Шофьорската врата се отвори. Сам извади пистолета, коленичи и стреля. Вратата веднага се затвори. Сам пусна за всеки случай един куршум в капака на мотора, обърна се и избяга.

След минута настигна Реми. Бяха сбъркали: пътеката не слизаше до реката, а минаваше над нея. Реми стоеше в началото на мост. Подаде раницата на Сам. Зад гърба им между дърветата се чуваха гласове на испански.

— Изглежда по-здрав от последния мост — каза Реми. Конструкцията му беше почти същата — дъски, напречни греди, обикновени въжета и две стоманени, на които висеше. Отляво се виждаха носът на приближаващия зад завоя ферибот и черният пушек на комина му. Корабът беше празен, с изключение на десетима души, подпрени на перилата и още неколцина на бака.

— Хайде — каза Сам и се затича с всичка сила, следван от Реми.

Спряха в средата на моста. Фериботът беше на трийсетина метра от тях. Сам погледна назад и мерна движение между дърветата. Някой се опитваше да се изкачи по склона.

Реми се беше навела през парапета.

— Твърде е високо.

— До бака, да — съгласи се Сам. — Виждаш ли горната палуба зад кабината на щурвала? Четири метра и нещо, ако не и по-малко.

— А защо не покривът на кабината? Той е само…

— Опитваме се да се приземим незабелязано. Махай, Реми, привличай внимание!

— Защо?

— По-малко вероятно е Ривера да реши да стреля, ако има публика.

— Вечният оптимист.

Започнаха да махат, да се усмихват, да крещят. Хората на бака и покрай перилата ги забелязаха и също им махнаха. Носът на ферибота се плъзна под моста.

— Десет секунди — каза Сам. — Прегърни раницата си. Щом краката си се ударят в палубата, сгъни колене и се претърколи върху нея. Хайде, давай! — Сам й помогна да прескочи парапета. — Готова ли си?

Реми стисна ръката му.

— И ти идваш, нали?

— Естествено. Когато се приземиш, бързо потърси укритие, в случай че открият стрелба.

Покривът на кабината изчезна под краката им, последван след миг от комина. Около тях се вдигнаха кълба черен дим. Ицли Ривера се появи в началото на моста. Очите му срещнаха за миг тези на Сам, последният се обърна, стисна Реми за ръката и каза:

— Скачай!

Реми се скри в пушека. Под краката на Сам мостът се разтрепери от тежки стъпки. Ривера и хората му. Сам се прехвърли през парапета и погледна надолу. Видя Реми на палубата; опитваше се да се изправи на ръце и колене.

Сам скочи.

Тупна тежко на палубата, отскочи от раницата си и се претърколи надясно. Реми изскочи от пушека и го дръпна за ръката: „Насам!“. Той я последва, пълзейки слепешком, докато стигна до нещо, което приличаше на задната преграда на кабината на щурвала. Двамата седнаха един до друг, дишайки дълбоко, за да успокоят пулса си.

Когато минаха моста, димът се разнесе. На петдесет метра от тях Ривера и трима мъже стояха на моста и ги гледаха. Единият се пресегна и извади полуавтоматичен пистолет от колана си. Сам също извади пистолета си, вдигна го на над главата си в профил и го завъртя.

Ривера излая нещо и онзи прибра оръжието.

— Махни на милите хора, Реми.