Изгубената империя

Глава 39

Палембанг, Суматра, Индонезия

Гумите изстъргаха върху чакъла, когато Сам спря встрани от пътя под едно пищно дърво капок. Покрай тях продължи да се излива непрекъснатият поток от малки коли и скутери, които надуваха клаксоните и летяха, все едно се опитваха да победят в състезание.

— Добре, печелиш — каза той. — Но преди да рискувам живота си в този трафик, като питам за посоката, нека погледна още веднъж картата.

Макар също като повечето мъже да се гордееше с вътрешния си компас, Сам беше готов да си признае, че има случаи, когато този компас се поврежда. Сега беше един от тези случаи.

Стараейки се да прикрие усмивката си, Реми му подаде картата и мълчаливо изчака, докато Сам я прегледа.

— Тук някъде трябва да е.

— Убедена съм.

За пореден път, откак бяха намерили камбаната на „Шенандоа“ в пясъците на Занзибар, се убеждаваха, че вървят по стъпките на Уинстън Блейлок. В този случай една от разшифрованите координатни точки се оказа мястото, на което Хавиер Орисага беше прекарал последните години от живота си. Знаеха, че не е съвпадение. И все пак много въпроси оставаха без отговор.

Години наред търсил произхода на „Великата зелена скъпоценна птица“ и междувременно открил истинската история за произхода на Ацтекската империя, дали Блейлок беше чул за Кодекса на Орисага и бе дошъл тук да търси негово копие или бе открил Кодекса на друго място и стигнал дотук по същата логика, както Сам и Реми? И какво бе довело самия Орисага тук: жаждата за съкровище или да научи историята на народа, на чиято гибел бе станал свидетел?

Един час след края на видеоконференцията с професор Дайдел той им се обади отново, за да им съобщи името на селото, дом на Орисага през последните двайсет години от живота му: Палембанг на остров Суматра.

Наричан „Венеция на Изтока“, през шестнайсети век Палембанг може да е бил невзрачно селце, но днес той бе не само най-старият град в Индонезия, датиращ още от седми век, но и най-големият в южна Суматра с население от милион и половина души.

Нито Сам, нито Реми имаха някакви големи очаквания какво могат да открият тук. И все пак всички следи от Занзибар насам като че ли водеха в една посока. Експедицията на Блейлок, неговият дневник, картите, кодексът, самият Орисага, а сега и докладът от лабораторията — всички сочеха към някое, все още неизвестно място в Индонезия.

— А колко по-лесно щеше да е, ако Орисага беше оставил адрес. Много несъобразително от негова страна да изчезне просто така — пошегува се Сам.

— Сигурна съм, че щеше да остави, ако знаеше, че ще го потърсим — влезе в тон Реми. — Какво каза жената на последното място — къщата червена ли е била, или зелена?

— Зелена.

Откак бяха пристигнали в Палембанг предния ден, посетиха шест местни музея и историци, специалисти по история на града отпреди холандската колонизация. До тук никой от тях не беше чувал за Орисага и всички ги бяха насочили към административния център на града, където да претърсят вестниците от последните два века.

Сам движеше пръст по картата, като от време на време поглеждаше през предното стъкло да види табелите. Накрая я сгъна и със самоуверена усмивка я върна на Реми.

— Знам къде съм сгрешил.

— В живота или с посоките?

— Много смешно.

Включи на скорост, изчака следващата пролука в трафика, включи се в движението и ускори.

След двайсет минути въртене по малките улички стигнаха до индустриален парк, пълен със складове. Зад него с изненада откриха тиха задънена улица с дървета и стари, но добре поддържани къщички. В края й Сам спря пред нещо, което в Щатите би могло да мине за къща стил ранчо: яркозелена с кафяви капаци на прозорците и бяла ограда, полускрита под цъфнали в червено увивни растения.

Минаха по пътечката, изкачиха се по стъпалата на верандата и почукаха на предната врата. Чуха тропане на стъпки по дървения под. Вратата се отвори и на прага се показа бял мъж на петдесетина години с каки панталони и бяла риза с копчета.

— Добър ден — поздрави той с оксфордски акцент.

— Търсим дом Сукасари — каза Реми.

— Намерихте го, госпожо. С какво мога да ви помогна?

— Търсим един човек, монах, който може би е живял някъде тук през шестнайсети век.

— Това ли било? Аз реших, че искате да ми продадете прахосмукачка или тигани — усмихна се мъжът. — Заповядайте, моля. — Той отстъпи, за да ги пропусне във фоайето. — Казвам се Робърт Маркот.

— Сам и Реми Фарго.

— Последвайте ме. Ще направя чай и ще ви разкажа всичко, каквото знам за Индонезия през петнайсети век.

— Простете, но не изглеждате изненадан от въпроса ни.

— Защото не съм. Заповядайте, седнете. Ще ви обясня.

Той ги покани в кабинета си, чиито стени бяха покрити от пода до тавана с етажерки с книги. На пода имаше персийски килим, а върху него — масичка и мебели от ратан. Сам и Реми седнаха на дивана.

— Ей сега се връщам. — Маркот изчезна през една странична врата. Звънна порцелан и просвистя чайник. Той се върна, напълни чашите им и седна срещу тях.

— Кой ви упъти към мен?

— Една жена на име Ратсами…

— Прекрасна жена. Не знае нищо за историята на Суматра преди двайсети век.

— Тя беше останала с впечатлението, че това е музей.

— Езиково недоразумение, боя се: историк или музей. Официалният език тук е индонезийски, но има много диалекти. Вече се отказах да поправям хората. Преди десет години написах книга за християнството в Индонезия.

Очевидно тя ме е превърнала в музей. — Маркот стана, приближи се до един от рафтовете, извади книга и я подаде на Реми.

— „Бог в Ява“ — прочете тя.

— Можеше и по-зле да бъде. Издателят искаше да я озаглави: „Исус в Ява“.

— Мъдър избор сте направил — засмя се Сам.

— Щяха да ме засипят с въпроси за религиозното значение на кафето. Кошмар. Както и да е, дойдох да събирам информация за книгата си, влюбих се в това място и останах да живея тук. Това беше преди петнайсет години. Казахте, че търсите някакъв монах?

— Да, йезуит на име Хавиер Орисага. Вероятно е пристигнал в края на двайсетте години на шестнайсети век…

— А, Орисага. През 1528-а — сети се Маркот. — Живял е на около три километра от тук. Разбира се, колибата му вече не съществува. Сега там има заведение за бургери, мисля.

— Какво можете да ни разкажете за него?

— Какво искате да знаете?

— А вие колко знаете? — върна му въпроса Сам.

— Безкрайно много.

— Тогава ни разкажете всичко.

— Ще останете разочаровани. Бил е интересен човек и е положил много усилия да помогне на местните, но е бил само един от хилядите мисионери, дошли тук през последните петстотин години. Отворил библейско училище, помагал на местните болници и прекарал много време из селата, опитвайки се да спасява душите на хората.

— Чувал ли сте някога за Кодекса Орисага?

Маркот присви очи.

— Не, но съдейки по името, ми се струва, че е редно да съм чувал. Много ли трябва да се срамувам?

— Не виждам защо. — Реми му разказа накратко за историята на Кодекса, без обаче да навлиза в специфични подробности за съдържанието и произхода му.

— Интригуващо — усмихна се Маркот. — Този Кодекс как е променил отношенията му с Църквата?

— На зле.

— Значи е бил благонастроен към ацтеките. Иска ми се да знаех тези неща по-рано. Щях да му посветя цяла глава. Имаше една интересна история, но не пасваше на книгата, така че не я включих. Орисага починал през 1556 година, двайсет и осем години след пристигането си, или поне тогава са го видели за последно.

— Не разбирам — каза Реми.

— Говори се, че през месец ноември онази година Орисага обявил пред последователите и колегите си, че е открил свещено място в джунглата — не уточнил къде — и че бил на път да намери… Как беше? — Маркот замълча, попипвайки с показалец долната си устна. — А, да. Щял да намери седемте пещери или света на седемте пещери, нещо от сорта. Влязъл в джунглата и повече не се върнал. Доколкото знам, са го смятали за луд.

— Така казват — съгласи се Сам. — Значи просто влязъл в джунглата и изчезнал?

Маркот кимна.

— Никой повече не го видял. Знам, че звучи много драматично, но случаите на изчезнали хора не са рядкост и до днес. Преди петстотин години сигурно е било ежедневие. Джунглата тук е безпощадна, дори за опитни хора като Орисага. — Маркот замълча и се усмихна печално. — Наистина ми се иска да бях отделил няколко страници на този човек. Е, както и да е…

— Сигурно не разполагате с оригинални материали за историята му? — попита Реми.

— Боя се, че не. Но мога да направя нещо повече: ще ви запозная с източника си… стига да е още жив, разбира се.

С двайсетгодишното беемве на Маркот отидоха в друг жилищен квартал на Палембанг. Тук пътищата бяха черни, къщите — не по-големи от петдесет — шейсет квадратни метра, с ръждиви ламаринени покриви, небоядисани дървени плоскости и прозорци с мрежи срещу комари. Почти до всяка имаше малка зеленчукова градинка, курник или обор с козички.

Маркот спря пред една от къщите. Сам и Реми паркираха зад него и слязоха.

— Не говори английски и е над деветдесетгодишен — предупреди ги той.

— А кой е той всъщност?

— Прощавайте. Думади Орисага. Преди да почине, Хавиер имал десет деца от една местна жена. Думади е пряк негов потомък.

— Мислех, че е йезуит — отбеляза Реми.

— Бил е, но по някое време се отказал от обета си, очевидно и от този за безбрачие.

— Може би заради горчивия си опит с Църквата — предположи Сам.

Последваха Маркот по пътеката и стигнаха до врата с износена мрежа срещу комари. На четвъртото потропване се появи старец с дълга бяла риза. Беше висок само метър и петдесет, а лицето му имаше предимно индонезийски черти, макар да се забелязваха и някои испански.

Маркот му каза нещо на индонезийски или някой от местните диалекти. Старецът се усмихна, кимна и отвори вратата. Тримата влязоха вътре. Вътрешността на къщата беше разделена на три: гостна с четири пластмасови стола и картонена масичка, спалня с баня и кухня. Думади ги покани с жест да седнат.

Маркот представи Сам и Реми и обясни, че са дошли в Палембанг да научат повече за Орисага. Думади му отвърна.

— Иска да знае защо се интересувате — преведе Маркот. — Тук много старателно пазят историята на семейството си, дори петстотин години по-късно. Почитта към предците е дълбоко запечатана у индонезийците.

Сам и Реми се спогледаха. Не бяха допускали, че ще открият наследници на Орисага и съответно не бяха обсъдили как да представят мисията си.

— Нека кажем истината — предложи Сам. — Ако кодексът изобщо принадлежи на някого, то е на този човек.

Реми кимна, бръкна в чантата си и извади плик. Разрови снимките и бележките в него и извади сканираното изображение на кодекса. Подаде го на Думади.

— Кажете му, че смятаме, че това е принадлежало на Орисага и че според нас именно заради него е дошъл в Индонезия — обърна се Сам към Маркот.

Маркот преведе. Думади кимаше, но Реми виждаше, че почти не чува. Настъпи продължително мълчание. Накрая Маркот каза нещо друго. Думади остави разпечатката, стана и се затътри към спалнята. След малко излезе и подаде една рамка на Реми.

Калиграфски изпълнен, с филигранни краища и сложни орнаменти, оригиналът беше много далеч от снимката, но Сам и Реми знаеха много добре какво виждат: пиктограмата от Кодекса на Орисага.

Думади посочи рамката, после разпечатката и каза нещо на Маркот, който преведе:

— Не разпознава долната част, но горната се е предавала в семейството му от поколение на поколение.

— Защо? — попита Сам.

Маркот преведе, изслуша отговора на Думади и отново се обърна към тях:

— Това е гербът на фамилията Орисага.

— Знае ли какво означава?

— Не.

— Никой ли не е говорил за това?

— Не. Казва, че винаги е било част от семейството. Смята, че е било важно за Орисага, и това му стига.

Сам прерови плика на Реми и извади изображението на Уенди на Кецалкоатъл от илюстрацията на Чикомоцток.

— Това говори ли му нещо?

Маркот преведе, а като чу отговора, се усмихна и ги попита:

— Коя част: грозната змия или птицата?

— Птицата.

Думади въздъхна.

— На практика нищо. Просто птица. Виждал е такива в зоопарка.

— Тук ли?

— Не си спомня къде точно. Казва, че е виждал такава като дете. Баща му я наричал „птицата с шлема“ заради изпъкналостта отзад на главата.

Сам отвори уста, поколеба се, после все пак попита:

— А как се казва всъщност?

— Малео. Думади казва, че била много по-красива, отколкото на рисунката. Средна по размер, с черно гръбче, бели гърди, жълта кожа покрай очите и оранжев клюн. Приличала на шарено пиле.

Думади каза още нещо и Маркот преведе:

— Иска да знае дали тази рисунка има нещо общо с Орисага.

— Да — потвърди Сам.

— Напомня му за една история, свързана с него. Искате ли да я чуете?

— Да, моля — отвърна Реми.

— Подобно на повечето семейни истории, и в тази детайлите може да са се променили с времето, но основната идея е следната. Към края на живота си Орисага бил познат на повечето хора в Палембанг и те много го обичали. Освен това били убедени, че го е обладал пакостлив дух.

— Защо?

Маркот се заслуша.

— Горе-долу това, което ви разказах и аз по-рано. Бродел много из джунглите, говорел за пещери и богове, твърдял, че е дошъл тук да намери дома на боговете… Схващате картинката. Никой не се страхувал от него; просто си мислели, че духът се забавлява с горкия старец. В деня, когато изчезнал, обявил на всички, че отива да търси „пещерите на боговете“ и че щял да разбере, че го е намерил, щом открие „гнездото на големите птици“.