Изгубената империя

Глава 43

Залива Лампунг, Суматра

Сам намали мощността и зави перпендикулярно на вятъра. Лодката спря и започна леко да се полюшва. На няколкостотин метра от лявата им страна се намираше Мутун — едно от десетките гористи островчета покрай двата бряга на залива, а отдясно в далечината беше Инда Бийч.

— Добре, още веднъж.

— Колко пъти ще го повтарям, Сам? Отговорът е още „не“. Ако ти останеш, и аз оставам.

— Тогава да си вървим у дома.

— Не искаш това.

— Вярно е, но…

— Започваш да ме ядосваш, Фарго.

Стана му ясно, че не се шегува. Когато Реми го наричаше по фамилия, значи, търпението й се изчерпваше.

След срещата си с Ривера в музея бяха хванали следващия ферибот до Сол Марбела, на около двайсет километра от доковете на Картита Бийч. Докато чакаха ферибота да потегли, Сам наблюдаваше катера на Ривера, който накрая се скри над нос Танджунг на югозапад.

Когато се върнаха в Ява, взеха такси до „Четирите сезона“, където бързо си събраха багажа, а после то ги откара до летището и се качиха на следващия чартър над проливите до Лампунг. Кацнаха малко преди мръкване и си намериха хотел на няколко километра надолу по брега, откъдето се обадиха на Селма.

Решиха, че колкото по-скоро стигнат до Пулау Легунди, толкова по-добре. Макар донякъде да очакваха Ривера да изникне отново отнякъде, внезапното му появяване в музея и заплахите ги бяха убедили, че трябва да действат бързо. За тази цел Селма отново вкара в действие способностите си и им осигури седемметров моторен пиниси — тесен, плоскодънен съд с всички необходими провизии, да ги чака на кея преди изгрев. До обед вече бяха покрили една трета от разстоянието до Пулау Легунди.

— Досега никога не сме допускали хора като Ривера да ни надвият. Защо да почваме тепърва?

— Знаеш защо.

Тя се приближи и нежно го докосна по рамото.

— Карай, Сам. Да завършим заедно каквото сме започнали.

Той въздъхна и се усмихна.

— Ти си забележителна жена.

— Знам. Хайде, карай.

В късния следобед малкото петно на хоризонта започна да се превръща в остров с тучни зелени върхове и скалист бряг. Оформен като нащърбена запетайка, необитаемият Пулау Легунди беше около шест километра дълъг и три километра широк. Подобно на всички острови в и около Зондския пролив, и той някога е бил покрит от пепелта на Кракатау. Сто и трийсет години дъждове и вечното търпение на майката природа обаче го бяха превърнали в самотен оазис от дъждовни гори.

Само малко над двайсет и четири часа след като напуснаха Джакарта, когато слънцето се спускаше над върховете на Легунди, Сам насочи носа на пиниси към един тих залив от източната страна. Изкара лодката на плажната ивица, широка три метра и покрита с бял пясък. Реми скочи на брега, а Сам хвърли раниците и я последва. После върза въжето за едно дърво наблизо.

Реми разтвори върху пясъка туристическата карта, която бяха купили от хотела. Двамата приклекнаха до нея. Преди да си тръгнат от музея, Сам беше разгледал няколко цифрови карти на мултимедията и мислено беше запомнил местоположението на кораба.

— От тук имаме по-малко от километър и половина до западната страна — каза той. — Доколкото помня, „Шенандоа“…

— Ако приемем, че е бил той.

— Моля се да е бил. Според мен би трябвало да е стоял тук, в този плитък залив. Ако вземем участта на „Бероу“ за пример…

— Да, я ми обясни пак.

— Според общоприетата история „Бероу“ е единственият кораб, отнесен към сушата. Всички по-малки съдове са били или потопени, или моментално унищожени от цунами. А ето и моята теория: различното при „Бероу“ е било, че е бил закотвен в устието на река.

— На пътя на най-малкото съпротивление.

— Именно. Бил е изтласкан навътре по вече съществуващ вдлъбнатина в релефа. Ако прекараш линия от Кракатау, през мястото му на закотвяне и към острова, ще видиш…

Наведена ниско над картата, Реми довърши мисълта му:

— Пролом.

— Дълбок, ограден от двете страни от сто и петдесет метрови върхове. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че проломът свършва под този трети връх на няколкостотин метра от отсрещния бряг. Километър и половина дълъг, четиристотин метра широк.

— Което показва, че не е бил смазан от прах, разбит на сушата или потопен на дъното? Намираме се на петдесет и шест километра от Кракатау. „Бероу“ е бил на седемдесет и пет и е свършил на километри навътре в сушата.

— Виждам две причини: първо, върховете около нашия пролом са много по-стръмни от всичко около реката, и второ, „Шенандоа“ е бил поне четири пъти по-тежък от „Бероу“, с железни рамки, дървени части от двоен дъб и тик. Бил е направен за тежки премеждия.

— Имаш право.

— Да се надяваме, че и практиката ще го покаже.

— Има обаче още една подробност, която ме мъчи…

— Давай.

— Как е възможно „Шенандоа“ да е оцелял от пирокластичния поток?

— Имам теория и за това. Искаш ли да я чуеш?

— Задръж си я. Ако се окажеш прав, ще ми я разкажеш. Ако ли не, няма да има значение.

Пет минути, след като навлязоха в гората, установиха, че джунглата на Мадагаскар не може да се мери с тази на Пулау Легунди. Дърветата бяха толкова нагъсто, че трябваше да се провират странично между тях, целите бяха обрасли в лиани, висящи по стволовете и от клоните чак до земята. След сто метра рамото на Сам вече го болеше от ударите с мачетето.

Намериха малка пролука в храсталаците и приклекнаха да отдъхнат и пийнат вода. Наоколо бръмчаха насекоми, които влизаха с ушите и ноздрите им. Над главите им се носеха крясъците на невидими птици. Реми изрови репелент от раницата си и напръска откритата си кожа и тази на Сам.

— Това може да се окаже добре за нас — каза Сам.

— Кое?

— Виждаш ли как по-голямата част от стволовете на дърветата са покрити с плесен и пълзящи растения? Като броня е. Това, което е добро за дърветата, може да бъде добро и за дървото на кораба.

Той отпи още една глътка от манерката и я подаде на Реми.

— Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-лесно ще става — каза той.

— Дефинирай „лесно“.

— Повече слънчева светлина означава по-малко увивни растения.

— А „по-високо“ значи „по-стръмно“ — усмихна се тя закачливо. — Няма пълно щастие.

Сам погледна часовника си.

— Остават два часа до залез. Моля те, кажи ми, че не си забравила да вземеш хамака с мрежа срещу комари…

— Не съм. Но забравих котлона, пържолите и хладилната чанта с бирата.

— Този път ще ти простя.

Продължиха да вървят още час и половина, напредвайки бавно, но сигурно по западния склон на върха, издърпвайки се с помощта на оголените клони и висящите лиани, докато Сам най-сетне даде знак да спрат. Опънаха двойния си хамак между две дървета, провериха два пъти мрежите срещу комари, вмъкнаха се вътре и вечеряха топла вода, телешка пастърма и сушени плодове. Двайсет минути по-късно и двамата потънаха в дълбок сън.

Симфонията на джунглата ги събуди веднага след изгрев-слънце. Закусиха набързо и отново поеха на път. Както бе предсказал Сам, колкото по-високо се изкачваха, толкова повече изтъняваха шубраците и накрая вече можеха да се движат без помощта на мачетето. В десет и петнайсет стигнаха до гранитно плато, три метра широко.

— Ето на това му казвам гледка — възхити се Реми, като свали раницата.

Пред тях се простираха сините води на Зондския пролив. На четирийсет километра от там виждаха стръмните скали на остров Кракатау, а зад тях — западния бряг на Ява. Приближиха се до ръба на платото. На сто и петдесет метра под тях, в подножието на шейсетградусовия наклон, бе дъното на пролома. От двете си страни бе обграден от върхове, образуващи северната и южната му стена. Самият пролом беше относително прав с лека извивка в другия си край километър и половина по-нататък.

Сам посочи ивицата вода, видима зад устието на пролома.

— Това е почти точно мястото, на което е бил закотвен.

— Искам да те питам нещо: защо не тръгнахме от там и просто не се изкачихме по разлома?

— По няколко причини: първо, това е наветрената страна на пролива. Може да съм малко параноичен, но предпочитам да сме скрити от любопитни погледи.

— А другата?

— От тук се вижда по-добре.

Реми се усмихна.

— Надяваше се да видим стърчаща мачта, нали?

Сам също се усмихна.

— Да, обаче не виждам нищо. А ти?

— Не. Може би сега е моментът да ми разкажеш теорията си. Как би могъл „Шенандоа“ да оцелее от пирокластичния поток?

— Може би ти знаеш научния термин, но си мисля за Ефекта на Помпей.

Италианският град Помпей, станал жертва на друг вулкан — Везувий, през 79 година след Христа, станал известен с мумиите си — замръзналите в последния миг от живота си жители.

Също като Кракатау Везувий изригнал и гореща пепел и лава залели града, изпепелявайки и погребвайки всичко след себе си. Хората и животните, хванати на открито от огнената лавина, били изпечени и затрупани живи. При разлагането на телата получените течности и газове втвърдили обвивките.

— Мисля, че точно това е терминът. Макар че принципът тук е малко по-различен.

— На това разчитам. Ако приемем, че „Шенандоа“ е бил отнесен до тук, той е бил залят от цунами и покрит с хиляди тонове подгизнали растения и дървета. Когато е дошъл пирокластичният поток, всичката влага се е изпарила и, да се надяваме, вместо кораба е било овъглено одеялото от листа.

Реми кимна.

— А той самият е бил погребан под дебел слой пепел и пемза.

— Това е теорията ми.

— Защо никой не го е намерил?

Сам сви рамене.

— Никой не го е търсил. Колко артефакти се откриват на броени метри от разкопки, разработвани години наред?

— Много са.

— Освен това „Шенандоа“ е бил дълъг само седемдесет метра и десет метра широк. Този пролом е… — Сам пресметна наум, — двайсет и пет пъти по-дълъг и четирийсет пъти по-широк.

— Не си глупав, Сам Фарго. — Реми погледна склона отпред. — Как мислиш? Право надолу?

Сам кимна.

— Мисля, че може да стане.

Спускането беше бавно, но не особено опасно. Използвайки стволовете на диагонално растящите дървета вместо стъпала, те отново слязоха в джунглата. Слънцето почти се скри зад короните и надвисна полумрак.

Сам спря за почивка и вода. Пийна няколко глътки и се отдалечи по страничния склон. След минута се върна с две големи тояги и подаде по-късата на Реми.

— Ще дупчим ли? — попита тя.

— Да. Ако корабът е тук, единственият начин да го намерим, е да сондираме. Ако е покрит с вкаменена растителност и пепел, ще има дупки. Ако претърсим достатъчно добре, със сигурност ще открием нещо.

— Ако въобще е…

— Не го казвай.

През следващите шест часа, докато следобедът постепенно преминаваше във вечер, те обхождаха дъното на пролома и дупчеха с пръчките, като се стремяха да държат посока север-юг.

— Шест часа — каза Сам, като погледна часовника си. — Да довършим този ред и да приключваме за днес.

Реми се засмя уморено.

— И да се оттегляме в прекрасния ни хамак!

Тя се препъна напред, падна и изохка.

Сам коленичи до нея.

— Добре ли си?

Тя се обърна, стисна устни и издуха кичур коса от лицето си.

— Добре съм. Умората ме прави непохватна. — Сам й помогна да се изправи и Реми се огледа. — Къде ми е пръчката?

— В краката ти.

— Какво? Къде?

Сам посочи. Върхът на тоягата й стърчеше на няколко сантиметра от земята.

— Или това е някакъв фокус, или току-що намери дупка.