Изгубената империя

Глава 44

Пулау Легунди, Зондски пролив

Двамата внимателно отстъпиха няколко крачки назад и огледаха земята наоколо.

— Нещо? — попита Сам.

— Не.

— Скочи на онова дърво.

— Щом досега не сме пропаднали, няма страшно.

— Угоди ми.

Реми направи още няколко крачки назад, докато гърбът й опря в ствола, после се обърна и се качи на най-ниския клон. Сам свали раницата си и я остави на земята. Обърна собствената си пръчка водоравно, пред хълбоците си, като въжеиграч, и полека се приближи до мястото, където стърчеше върхът на пръчката на Реми. Застана на колене, остави пред тях своята и издърпа тази на Реми. Извади челника от джоба на панталоните си и светна в дупката.

— Дълбоко е. Дъното не се вижда.

— Какво мислиш да правиш?

— Искам да я разширя и да пропълзя долу, но вече е почти тъмно. Предлагам да си устроим лагер и да изчакаме утрото.

Спаха на пресекулки. Дремеха и си говореха, а въображението им рисуваше онова, което може би ги чакаше само на няколко метра от хамака. След като в пряк и преносен смисъл бяха изминали пътя на Уинстън Блейлок, Сам и Реми се чувстваха така, сякаш издирваха „Шенандоа“ от години.

Изчакаха слънчевите лъчи да пробият през короните на дърветата, закусиха набързо и се качиха обратно при дупката, оставена от пръчката на Реми, този път екипирани с десетметровото найлоново въже.

Реми върза единия край за най-близкото дърво, а в отсрещния Сам направи примка, пъхна се вътре и я стегна под мишниците си.

— Късмет — пожела му Реми.

Сам приклекна и започна внимателно да дупчи с тоягата си, събаряйки буци пръст и слепнала пепел в пустота долу. Постепенно отстъпваше назад, а дупката ставаше все по-широка. След пет минути можеше спокойно да влезе.

Сам стана и извика през рамо:

— Държиш ли ме?

Реми хвана по-здраво въжето, обра го и подпря крака на дънера.

— Държа те.

Сам подскочи на няколко сантиметра от земята. После подскочи още веднъж, този път малко по-високо. Спря и се огледа.

— Да виждаш някакви пукнатини?

— Не.

Сам удари два пъти по земята, после шест пъти бързо един след друг.

— Мисля, че всичко е наред.

Реми отвърза своя край и се приближи до Сам. Той също отвърза примката от себе си и върза въжето за лентата на челника. Включи го и започна да го спуска надолу в дупката, като броеше колко лакътя слиза. Въжето се движеше леко. На дъното на дупката челникът застана ничком. Наведоха се и надникнаха надолу.

След малко Реми каза:

— Това да не е… Не, не може да бъде.

— Крак на скелет? Напротив, може. — Той я погледна. — Какво ще кажеш аз да сляза първи?

— Чудесна идея.

Извадиха челника и, като вързаха възли по цялата дължина на въжето, го спуснаха обратно в дупката. Сам плъзна крака в нея, разклати ги и заслиза на ръце.

Подобно на геолог, който изследва скала, Сам имаше чувството, че се спуска през историята. Първият пласт представляваше обикновена почва, но след половин метър цветът се промени първо към светлокафяво, а след това към сивкаво.

— Стигнах слоя с пепелта — извика той.

Пред очите му започнаха да преминават буци и жилки от вкаменени дървета и растителност.

Краката му стигнаха до дъното на дупката, която бе отворил. Вкопа пръстите на ходилата си и бавно пренесе тежестта върху краката си, докато се убеди, че стои стабилно. Отстрани на шахтата стърчеше онова, което бяха взели за стъпало на скелет.

— Корен е — извика той.

— Слава богу.

— Следващото вероятно ще е истинско.

— Знам.

— Пръчката, моля.

Реми му я подаде. Той я използва първо, за да прокопае още малко, после, за да разшири дупката. Около него се вдигнаха облаци от пепел. Той изчака да се слегнат, после се подпря и отвори още метър и нещо.

— Каква е дълбочината до тук? — попита Реми.

— Около два метра и половина. — Сам вдигна пръчката и я пъхна в колана си. — Ще трябва да извадим малко пръст.

— Чакай малко.

След секунда извика:

— Чувал!

На главата му се приземи един от найлоновите им чували, вързан с въженце. Сам коленичи, напълни го и Реми го издърпа. Повториха операцията още два пъти, за да разчистят шахтата.

Сам отново се заспуска. Под тежестта на горните слоеве сместа тук се бе компресирала повече, като на третия метър цветът отново премина от сиво към кафяво и черно.

Изведнъж Сам спря. Сърцето му подскочи. Обърна глава настрани, опитвайки се да насочи светлината от челника към това, което бе привлякло погледа му. Откри го и подпря крака, за да застане стабилно.

— Намерих дърво! — извика той.

След няколкосекундно мълчание се чу тихият глас на Реми.

— Озадачаваш ме, Сам. Опиши го.

— Хоризонтално парче дървесина, към седем сантиметра дебело. Виждам около педя от него.

— Твърде е тънко, за да е част от палуба. Възможно ли да е покривът на салона на палубата? Единствените други издигнати части са били коминът, покривът на машинното отделение, на каюткомпанията и на кабината на щурвала, които имат прозорчета. Вижда ли се някакво стъкло?

— Не, продължавам нататък.

Отново стигна до дъното на изкопаното. Извадиха още пръст и той продължи да копае с пръчката. Още при първия замах се чу удар на дърво в дърво. Замахна още веднъж: същото. Изкопа, колкото можеше, и погледна надолу, осветявайки дъното с челника.

— Палуба!

Спусна се, докато краката му опряха в дъските. Дървото изскърца и се огъна под тежестта му. Като разрина с един крак, той натисна силно с пета — нещо изпука и така потвърди надеждите му. Повтори още няколко пъти и се отвори дупка две стъпки широка. Останалата част от детрита се срина в отвора.

— Минавам.

Спусна се през палубата. Светлината от повърхността избледня и изчезна, оставяйки лъчът на челника да го носи в мрака. Стъпалата му докоснаха твърда повърхност. Изпробва я; оказа се здрава.

Предпазливо пусна въжето.

— Долу съм. Всичко изглежда наред.

— Идвам.

След две минути и тя стоеше до него. Включи челника си и освети дупката над главите им.

— Това трябва да е покривът на салона.

— Което ще рече, че това е долната палуба.

И гробница, както бързо установиха, като обходиха помещението с фенерите си. По стените висяха хамаци на случайни интервали. Всички бяха заети. Останките бяха предимно скелети, с изключение на петна от мумифицирана плът по непокритите с дрехи части.

— Все едно просто са легнали и са зачакали да умрат — каза Реми.

— Вероятно е било точно така. След като корабът е бил погребан, те са имали три варианта: задушаване, гладна смърт и самоубийство. Хайде да продължаваме нататък. Ти реши накъде.

Единствените схеми на кораба, които бяха виждали, бяха тези на първоначалния му строител. Представа си нямаха какви промени са внесли султанът на Занзибар или Блейлок. Долната палуба приличаше на оригиналната, но дали същото важеше за останалата част от кораба?

Реми избра да продължат напред. Палубата беше непокътната. Ако не се бяха озовали там по този начин, не биха повярвали, че се намират на четири метра под земята.

— Сигурно е от липсата на кислород — каза Реми. — Всичко това е било херметично затворено в продължение на сто и трийсет години.

Лъчите осветиха дървена колона на пътя им.

— Фокмачтата? — попита Реми.

— Да.

От другата й страна имаше преградна стена и две стъпала, водещи към някогашните офицерски каюти, превърнати впоследствие в склад за дървесина и брезенти.

— Да опитаме назад към кърмата — предложи Сам. — Ако Блейлок не е бил на палубата, предполагам, че ще го намерим или в каюткомпанията, или в собствената му каюта.

— Съгласна съм.

— Колкото и да обичам да разглеждам, мисля, че това е от онези моменти, в които предпазливостта ще е от най-голяма помощ.

Реми кимна.

— Тук трябва цял археологически екип и години работа.

Тръгнаха към кърмата, като стъпките им отекваха глухо по палубата и гласовете им се отразяваха от стените. Минаха през люка на долната палуба и се озоваха срещу друга мачта, този път главната; от другата й страна имаше стена и стълба, водеща към главната палуба.

— Задънена улица — каза Реми, — освен ако не искаме да пробием тунел до каюткомпанията.

— Нека това да бъде план Б. Според скиците от другата страна на тази стена се намират бункерите за въглища, горното ниво на машинното отделение и задният трюм. Известно е, че султанът от време на време се е занимавал с контрабанда. Да видим дали е внесъл някакви промени.

Стената беше висока метър и осемдесет и преминаваше по цялата ширина на деветметровата палуба. Сам и Реми я огледаха от край до край. Точно под мястото, на което стълбата стигаше до горната палуба, Реми забеляза върху една от дъските вдлъбнатина с размера на монета. Натисна я с палец и я възнагради едно цък. Надолу се отвори люк на панти. Сам го хвана и внимателно го спусна. После надникна предпазливо.

— Става за пълзене.

— Върви надясно.

Сам й помогна да влезе, после самият той се вмъкна в тунела и я последва. Тръгнаха на колене и длани назад към кърмата.

— Струва ми се, че в момента сме върху бункерите за въглища.

След три метра Реми каза:

— Стена.

Спряха. Сам чу как пръстите на Реми шарят и почукват по стената, преграждаща тунела. Последва познатото изцъкване.

— Еврика. Още един люк.

Тя пропълзя през отвора и изчезна. Краката й се приземиха сякаш върху стомана. Сам се приближи. Видя пред себе си стълб и се хвана за него, за да излезе. Озоваха се върху тясна пътечка с перила. Насочиха челниците си надолу, осветявайки множество машини, трегери и тръби.

Стигнаха до края на пътечката и стената на кърмата, където намериха къса стълбичка. Изведе ги до поредния люк. Когато минаха през него, се озоваха прегърбени в трюм, висок метър и двайсет.

Сам се огледа с фенера, опитвайки се да се ориентира.

— Намираме се точно под каюткомпанията. Трябва да има още един…

— Намерих го — извика Реми.

Сам се обърна. Над главата й висеше отворен капак в тавана.

— Хитрец е бил този султан — усмихна се тя. — Дали това не е било за харема му?

— Не бих отхвърлил този вариант.

Сам се приближи и направи стъпало с ръце.

— Хайде, качвай се.

На горната палуба се озоваха в коридор, дълъг девет метра. Откъм гърба им се намираше бизанмачтата на „Шенандоа“. От дясната страна на коридора имаше пет врати, вероятно на офицерските каюти. Сам провери първата.

— Главният — прошепна той.

Погледнаха и останалите помещения. Второто и третото бяха празни. В четвъртата и петата каюта на всяка от койките лежеше по един скелет.

— Погребани живи — промърмори Реми. — Божичко, колко ли е траяло това мъчение?

— Колкото и да е било, е било кошмар.

В края на коридора завиха надясно през друга врата и тръгнаха напред по коридора откъм левия борд на кораба. От едната му страна имаше още каюти. От другата се виждаше само една врата, водеща към каюткомпанията.

— Искаш ли да погледнем? — предложи Сам.

— Не особено. Сигурно ще бъде същото.

— Тогава ни остава да проверим само още една стая.

Обърнаха се. На няколко крачки зад тях имаше дебела дъбова врата с тежки панти и дръжка от ковано желязо.

— Капитанската каюта — каза Сам.

— Сърцето ми хлопа.

— И моето.

— Ти или аз?

— Път на дамите.

Сам насочи лъча на челника си над рамото на Реми, за да освети пътя й. Тя се приближи до вратата, сложи ръка на дръжката и след миг колебание я натисна. Очаквайки обичайното скърцане на панти, и двамата се изненадаха, че вратата се отвори безшумно.

От проучванията си знаеха, че капитанската каюта на „Шенандоа“ е около седем и половина квадратни метра: три на два и петдесет. В сравнение с офицерските и моряшките каюти беше направо луксозна.

Видяха го в един и същи момент.

Точно пред тях имаше люлеещ се стол, обърнат към четири прозореца с вертикални прегради. Над облегалката се виждаше череп с няколко кичура жълтеникавобяла коса и парчета неравна плът.

Рами прекрачи прага, а Сам я последва. Челниците им осветиха фигурата на стола. Двамата заобиколиха и застанаха от двете му страни.

Уинстън Блейлок беше облечен точно така, както си бяха представяли през последните три седмици: ботуши до прасците, каки панталони, ловджийско сако. Дори скелетът му имаше внушителна осанка: широки рамене, дълги крака, голям гръден кош.

Ръцете му бяха положени в скута. А в тях, обърната към Сам и Реми, се намираше статуетка на птица малео, проблясваща в зелено на лъчите на фенерите.

Без да кажат и дума, Сам внимателно посегна и взе птицата от скута на Блейлок. Погледаха мъжа още минута, после претърсиха каютата. Не намериха нито дневник, нито каквито и да било други документи, с изключение на три листа пергамент, изписани и от двете страни със ситния почерк на Блейлок. Реми прегледа съдържанието им.

— Три писма до Констанс — каза тя.

— Дати?

— Четиринайсети август, двайсети август и… — Реми се поколеба. — Последното е от шестнайсети септември.

— Три седмици, след като „Шенандоа“ е бил погребан тук.

Върнаха се обратно по коридора, през люковете, машинното и тесния проход до долната палуба.

Реми се качи през шахтата, която бяха изкопали, изчака Сам да върже птицата в края на въжето и я изтегли на повърхността. После пусна обратно въжето, за да може и Сам да се качи.

Двамата заедно събраха наръч съчки и клони, направиха импровизирана решетка върху отвора и го затрупаха с пръст.

— Не е редно да ги оставим просто така долу — каза Реми.

— Ще се върнем. Ще се постараем да се погрижат за него… за всички тях.

Двамата се качиха обратно до платото. Всеки беше потънал в мислите си и времето мина неусетно. Три часа след тръгването си от „Шенандоа“ вече слизаха по пътечката, която Сам бе проправил с мачетето. Реми вървеше отпред. Сам виждаше белия пясък на брега между дърветата.

Лодката им я нямаше.

— Реми, спри!

Той инстинктивно свали раницата си, откопча горния джоб, извади птицата и я хвърли в храсталака. После отново метна раницата и продължи напред.

— Какво става? — обърна се Реми, но като видя изражението му, се вцепени.

Измежду дърветата отдясно се чу гласът на Ицли Ривера.

— Нарича се засада, мисис Фарго.

— Отстъпете назад — заповяда той. — Още метър и половина и сте на пясъка. Господин Фарго, към съпругата ви е насочено оръжие. Още една крачка, мисис Фарго.

Реми се подчини.

— Свалете раницата си. Сега се приближете вие, господин Фарго. Ръцете горе.

Сам стъпи на плажа. Ривера излезе между дърветата от дясната му страна. От лявата се появи още един мъж, въоръжен с автомат. Ривера каза нещо в портативната си радиостанция. След десет секунди в залива влезе катер и спря на два метра от плажа. На борда му имаше още двама мъже с автомати.

— Открихте ли го? — попита Ривера.

Сам не виждаше смисъл да лъже.

— Да.

— Блейлок на борда ли беше?

— Да.

Погледите на Сам и Реми се срещнаха. И двамата очакваха един и същи въпрос.

— Намерихте ли нещо интересно?

— Три писма.

— Претърси ги! — кресна Ривера на испански на мъжа зад гърба им. Онзи се приближи, взе раниците им и ги дръпна на десетина метра встрани. Намери айфоните и сателитния им телефон и ги разби с приклада, след което изрита парчетата във водата. Накрая претърси Сам и Реми.

— Нищо — докладва той, — само писмата.

— Можеш да си ги прибереш — каза Ривера, — в замяна взимам жена ти.

— Върви по дяволите. — Сам направи крачка към него.

— Сам, недей! — извика Реми.

Мъжът зад гърба му се втурна напред и го удари с приклада в гърба точно над бъбреците. Сам залитна напред и падна на колене, но бързо се изправи.

Пое си дъх, за да се успокои.

— Ривера, можеш…

— Да взема теб вместо нея? Не, благодаря. — Мексиканецът бръкна в джоба си, извади мобилен телефон и го подхвърли на Сам. — Предплатена карта, не подлежи на проследяване, остават три минути за разговор. Имаш двайсет и четири часа да намериш Чикомоцток.

— Не са достатъчно.

— Това си е твой проблем. Когато го откриеш, набери звездичка шейсет и девет. Аз ще отговоря. След двайсет и четири часа и една минута ще убия жена ти.

Сам се обърна към Реми:

— Всичко ще бъде наред.

Тя се насили да се усмихне.

— Знам.

— Водете я — нареди Ривера.

Отведоха Реми до катера. Двамата мъже я прехвърлиха през планшира и я сложиха да седне на една от задните седалки.

Сам се обърна отново към Ривера, който каза:

— Трябва ли да те предупреждавам да не замесваш полицията и тем подобни глупости?

— Не.

— Лодката ти е от другата страна на носа.

— Ще те докопам.

— Какво значи това?

— Ако я нараниш, ще посветя всяка минута от живота си и всяка стотинка, за да се разправя с теб.

— Убеден съм, че ще опиташ — усмихна се тънко Ривера.