Изгубената империя

Глава 34

Мадагаскар, Индийски океан

Бяха стигнали почти до средата на пътя за Антананариво, близо до село на име Мораманга и пресечката на Второ и Четирийсет и четвърто шосе, когато сателитният телефон иззвъня. Реми отговори.

— Руб е — каза тя след малко и включи високоговорителя.

— Здрасти, Руб — извика Сам.

— Къде сте?

— В Мадагаскар.

— По дяволите. Точно от това се опасявах.

— Нещо ми подсказва, че причината не е някаква лична неприязън към острова.

— Някой е набелязал паспортите ви на летището на Антананариво.

— Кога?

— Два дни преди да пристигнете.

— Какво означава това? Никой не ни спря.

— Точно това ме тревожи. Ако е ставало дума за искане на правителствено ниво, щяха да ви спрат. Казано на жаргон, във вашия случай молбата е била: „Уведомете, ако забележите“. Някой просто е искал да знае, че сте пристигнали там.

— И не е необходимо този някой да е от правителството.

— В страните от Третия свят, където средният годишен доход е няколкостотин долара, можеш да си купиш „Уведомете, ако забележите“ на цената на едно кафе. А след като Ривера вече показа, че има връзки в Африка…

— Разбрах — прекъсна го Сам. — Някакви препоръки?

— Приемете, че някой активно ви търси, както и че ще ви намери. Не се връщайте в Антананариво. Помолете Селма да ви намери частна писта и пилот, който взема кеш и не се интересува от паспортите ви.

Това й беше лошото на известността. Не че бяха толкова прочути, но имаха известна слава в света на авантюристите и ловците на съкровища и въпреки неколцината си хулители, като цяло се радваха на уважение. Ако ги хванеха да се промъкват или измъкват от някоя страна с фалшиви паспорти, това щеше да им донесе повече неприятности, отколкото си заслужава: затвор, експулсиране, заглавия, обявяване за персона нон грата и най-вече загуба на много контакти в академичните среди. Играейки в повечето случаи честно и открито, Сам и Реми често се оказваха лесни мишени за всеки, който би поискал да подкупи подходящия човек на подходящото място.

— Известна ни е политическата ситуация тук — каза Реми. — Това как променя нещата?

— Лошо. Стойте близо до цивилизацията и се осведомявайте къде има полицейски участъци.

— Това може да се окаже проблем. Точно в момента сме доста встрани от пътя.

— Защо ли не се учудвам? Добре, дайте ми една секунда. — След две минути Руб се върна на телефона. — Според сведенията бунтовниците ще съберат сили за масивна атака след около седмица, но това не изключва единичните нападения. В повечето градове в радиус до седемдесет километра от Антананариво положението би трябвало да е спокойно. Колкото е по-голям градът, толкова по-добре. Ако е възможно, насочете се на юг. Бунтовническите сили са съсредоточени на север. Лошото е, че…

— Ривера и неговите главорези ще си мислят същото и ще търсят точно на тези места — довърши Сам.

— Именно. Ще ми се да можех повече да ви помогна.

— Руб, ти си страхотен. Не се съмнявай в това. Ще ти се обадим, когато можем.

След това се обадиха на Селма, която ги изслуша, зададе няколко въпроса и каза:

— Веднага се залавям.

Сам караше, а Реми разглеждаше картата.

— Имаме две възможности — каза тя след няколко минути. — Едната е да тръгнем по някой от десетината пътища — много условно казано „пътища“ — които вървят общо взето на юг, или да се доближим на няколко километра до Антананариво. Има един двулентов път, който заобикаля града от изток и се свързва със Седмо шосе, което води на юг.

— Как изглеждат безименните пътища?

— Както може да се предположи: черни или покрити с чакъл в най-добрия случай.

— Разклоненията затруднят проследяването — отбеляза Сам.

— А ако сме се насочили към Седмо шосе, това ще добави и още пет — шест часа към пътуването. Което ще рече да стигнем доста след полунощ.

— Аз гласувам за шосето — каза Сам.

— Подкрепям.

— Сега друго… Фактът, че Ривера е сигнализирал за паспортите ни точно тук, означава нещо.

Реми кимаше.

— Не е мъчно да се познае какво. Знаели са, че тук ще открием нещо. Но дали става дума за кануто с поплавъците или е нещо повече?

— Ще разберем, когато открием какво ги е накарало да се заинтересуват от Мадагаскар. Моето предположение е, че са били тук, но не са намерили каквото са търсели. — А това неизбежно ни води до въпроса: къде другаде са били?

Следобедните часове се изнизваха. След като подминаха Мораманга, продължиха на запад и нагоре. Изминаваха километър след километър сред оризища и села с причудливи имена, които Реми описваше като „отчасти малагаси, отчасти френски с нотка на италиански“: Андранокобака, Амбодигаво, Амбатонифоди…

На петнайсет километра източно от Аносибе Ифоди релефът започна да се променя, отстъпвайки място на тропични гори, осеяни тук-там с кафяви хълмове, които напомняха на Сам и Реми за Тоскана. На север и юг над короните на дърветата се издигаха остри зъбери, облени в злато от слънцето. Малко след три часа спряха на една бензиностанция в покрайнините на Манджакандриана. Реми влезе да купи нещо за хапване и вода, докато Сам налее гориво.

От съседната пряка се появи полицейски „Фолксваген Пасат“, който също се насочи към бензиностанцията. Движейки се спокойно с трийсетина километра в час, щом се изравни с техния джип, пасатът още повече намали. След няколко секунди ускори и продължи по улицата, където спря. През задното стъкло Сам видя как шофьорът взе нещо от таблото и го приближи до устата си.

Реми излезе с четири бутилки вода и няколко пликчета претцели. Сам седна обратно на шофьорското място.

— Надянал си намръщената маска — отбеляза Реми.

— Може да е от изтощение или параноя, или и двете, но ми се струва, че полицейската кола се интересува от нас.

— Къде?

— Ето там, на улицата, под навеса с големия знак на „Кока-Кола“.

Реми погледна в страничното огледало.

— Виждам го.

— Намали покрай нас, после спря и взе радиото.

Сам запали. Останаха така няколко минути, без да говорят.

— Какво точно правим? — попита Реми.

— Даваме му шанс.

— Аха. Ако е нещо официално, ще ни спре тук. Ако не… „Уведомете, ако забележите“.

— Именно. — Сам включи на скорост. — Време е да влезеш отново в ролята на навигатор, Реми. Връщаме се обратно.

— Докъде?

— Да се надяваме, за кратко. Ако не ни последва, пак ще обърнем.

— А ако ни последва?

— Тогава ще бягаме. Ще ни трябва някой от онези безименни пътища, за които ти спомена.

— Ще бягаме — оповести Реми няколко минути по-късно. Откак бяха излезли от Манджакандриана, постоянно гледаше през задното стъкло. — На километър и половина зад нас е.

— Идват завои. Казвай ми всеки път, когато го изгубиш от поглед.

— Защо?

— Ако ускоряваме, докато ни вижда, ще разбере, че бягаме, а така ще можем да спечелим дистанция, преди да се е усетил.

— Хитро, Фарго.

— Само ако се получи.

— А ако се опита да ни спре?

— Дори не искам да мисля за това.

През следващите петнайсет минути Сам следваше указанията на Реми. Когато кажеше: „Давай!“, натискаше педала на газта до ламарината, а след това пак намаляваше до разрешената скорост. Бавно, но сигурно успяха да увеличат дистанцията между себе си и пасата с над половин километър.

— Има ли някой от тези пътища, който да не е черен или само постлан с чакъл?

Реми разгледа картата.

— Трудно е да се каже, но следващият изглежда по-широк от останалите. На тази карта това май означава някакъв вид асфалт. Защо питаш?

— За да не оставяме следа къде сме завили.

— От рязкото завиване — каза Реми. — Може да е нож с две остриета.

— Права си — намръщи се Сам. — Кажи ми, когато наближи.

Следващите няколко минути Реми сравняваше преминаващите пътища и табели с означенията на картата.

— Трябва да е следващото отклонение на юг — каза тя, като измери разстоянието с нокът. — Малко под половин километър. Би трябвало да е веднага след хълма.

— Как е нашият приятел?

— Трудно е да се каже, но май ускорява.

Превалиха хълма и се заспускаха. Сам видя кръстовището, за което говореше Реми. Натисна педала на газта до ламарината и рейндж роувърът се понесе бързо напред. Реми отвори широко очи и се хвана здраво за таблото. На стотина метра преди завоя Сам натисна спирачките колкото може по-силно, без джипът да поднесе, и свали скоростта на шейсет и пет километра в час.

— Дръж се — каза той и рязко изви волана надясно. Въпреки високия център на тежестта, гумите се държаха здраво на пътя, но Сам видя, че е подценил завоя. Отпусна малко кормилото наляво, натисна леко спирачките и пак завъртя надясно. Задницата на роувъра поднесе. Задната лява гума се плъзна по банкета. Усетиха как джипът се наклонява. Сам устоя на подтика да коригира надясно и вместо това остави и предната гума да слезе на банкета. Сега двете гуми зацепиха заедно. Сам завъртя волана надясно и роувърът изскочи обратно на пътя.

— Остро надясно! — извика Реми, като посочи една пролука в шубрака встрани от банкета.

Сам реагира мигновено и скочи върху спирачките. Джипът рязко спря.

Сам включи на задна, върна се няколко метра, после пак на първа и сви в храсталака. Сенките ги погълнаха. Клоните драскаха колата от двете страни. Той даде още малко напред, докато предната броня опря в дървена порта за добитък.

Реми се прехвърли на задната седалка и подаде глава през страничния прозорец.

— Скрити ли сме?

— Горе-долу. Трябва всеки момент да се появят. Ето ги. — Тя се обърна на седалката, отпусна се и въздъхна. — Може ли да останем тук, докато…

Откъм пътя изскърцаха спирачки и последва тишина.

Сам и Реми застинаха.

Заръмжа двигател и засвириха гуми.

— Майтапите се с мен — простена Сам. — Закопчай си колана, Реми.

Макар и асфалтов, пътят беше тесен и криволичеше — нямаше осева линия, а банкетът бе неравен. Рейндж роувърът се носеше с пълна скорост и успя да набере седемстотин метра преднина, преди пасатът да влети в отклонението след тях. На следващия завой покрай тях прелетя знак. Реми успя да прочете: „Тесен мост“.

Сам ускори още повече, за да стигне по-бързо до моста. Зелените връхчета на клоните плющяха по стъклата. Пред тях се появи мостчето.

— И това наричат мост?! — извика Реми.

Мостчето обкрачваше тесен пролом и беше закрепен на двата бряга със стоманени въжета, но нямаше нито стълбове, нито подпори. От двете страни беше оградени с парапети от колове и въжета. Самата му повърхност беше направена от дъски по една педя широки и не точно успоредни, зеещи и тук-там с някоя греда помежду им.

На петдесетина метра от моста Сам наби спирачки. Двамата с Реми надникнаха през страничните прозорци. Не се виждаха пролуки в храсталаците, нито възможност за обръщане. Нямаше къде да се скрият. До тях имаше табела на френски, на която пишеше: „Разминаването забранено. Максимална скорост по моста: 6 км/ч“. Общо взето, нормална човешка походка.

Сам погледна Реми, която се усмихна насила.

— Като да отлепиш лепенка — каза тя. — Не го мисли, просто го направи.

— Добре.

Сам доближи джипа до първите дъски и настъпи газта. Роувърът потегли напред.

Зад тях се чу свирене на гуми. Реми се обърна и видя пасата, който поднесе на завоя и бързо изправи.

— Залагам десет към едно, че е разчитал на този мост.

— Не се приема — отвърна Сам, вкопчил до бяло пръсти във волана.

Предните гуми на джипа стъпиха на първата греда и дъските на моста. Дървото изскърца и изпука. Задните гуми също се качиха.

— Няма връщане назад — рече Сам. — Онзи намалява ли?

— Не… а, да, намалява. Но не спира.

Сам натисна газта. Стрелката на скоростомера премина дванайсет километра в час.

Реми свали прозореца, подаде глава навън и погледна надолу.

— Искам ли да знам? — извика Сам.

— Петнайсет метра.

— Спокойна рекичка, нали?

— Бърза. Поне четвърти клас.

— Добре, слънце, стига ми толкова.

Реми пъхна обратно глава вътре и отново погледна през задното стъкло.

— Почти на моста е. Знакът явно не го притеснява.

— Да се надяваме, че знае нещо повече от нас.

Минаха средата.

След миг джипът леко хлътна. Двойно натоварен, мостът трептеше като въже за скачане, което се върти от двете страни. Движението беше само с няколко сантиметра, но различните маси и местоположение на автомобилите идваха в повече.

— Интерферентна вълна — промърмори Сам.

— Моля?

— Физика. Когато се насложат две вълни с различна амплитуда…

— Стават лоши неща — довърши Реми. — Схващам.

Рейндж роувърът вече се мяташе бясно нагоре-надолу, с по десет сантиметра във всяка посока по преценка на Сам. Сърцето на Реми беше в гърлото й.

— Имаме ли хапчета срещу морска болест?

— Съжалявам, скъпа. Почти стигнахме.

В предното стъкло рязко се показа отсрещният край на моста. Пет метра… три метра. Сам стисна зъби, изчака джипът да започне отново да се спуска надолу и натисна газта. Стрелката на скоростомера скочи над двайсет и пет километра в час. Роувърът подскочи над последната греда и се озова на твърда земя.

Реми погледна през задното стъкло и очите й се разшириха.

— Сам…

Той се обърна. Сега, когато липсваше компенсаторната маса на джипа, полицейският автомобил поемаше цялата сила на движението. Мостът подскочи нагоре, после рязко надолу, оставяйки колата във въздуха за част от секундата. Това беше достатъчно. Пасатът се върна на моста, но малко встрани. Предната лява гума попадна между дъските.

Най-близката греда изпука и поддаде. Колата се наклони настрани и поднесе още повече в цепнатината. Предната й третина, включително двигателят, висеше във въздуха.

— О, Боже… — промърмори Реми.

Сам импулсивно отвори вратата и слезе.

— Сам! Какво правиш?

— Доколкото знаем, е просто ченге, което изпълнява заповеди.

— Или с радост ще те застреля, когато се доближиш до колата му.

Сам сви рамене, заобиколи и отвори багажника на джипа. Порови в раницата си и намери това, което търсеше: петнайсетметрово дебело въже. Внимавайки да се намира откъм „горната“ страна на пасата, той стигна до пътническата врата. Реката отдолу бучеше, пенеше се и хвърляше пръски. Той приклекна и огледа шасито. Положението беше по-лошо, отколкото очакваше. Единственото задната лява гума пречеше на колата да падне. Беше се заклещила между една дъска и греда.

— Говорите ли английски? — извика той.

— Малко — отговори ченгето с френско-малагаски акцент след няколко секунди колебание.

— Ще ви измъкна…

— Да, благодаря, моля ви…

— Да не ме застреляте!

— Няма.

— Повторете какво казах.

— Вие ще ми помогнете. Аз няма да стрелям. Ето, тук… ще го пусна през прозореца.

Сам заобиколи от задната страна, така че да вижда шофьорската врата. През отворения прозорец се подаде ръка, стиснала пистолет. Револверът падна през дупката и полетя в мъглата надолу. Сам се върна при пътническата врата.

— Добре, дръжте се.

Той размота въжето, удвои дебелината, върза двата края, а после направи възли през един метър по цялата му дължина. Дръпна парапета да провери дали е здрав и хвърли единия край на въжето през прозореца.

— Когато кажа старт, започвам да дърпам, а вие да се катерите. Ясно?

— Ясно. Ще се катеря.

Сам преметна своя край на въжето през един от коловете на парапета, стисна го с две ръце, извика: „Старт!“ и задърпа. Колата се люлееше и скърцаше. Дъските се цепеха.

— Качвайте се! — заповяда Сам.

През пътническия прозорец се появиха две черни ръце, последвани от глава и лице. Пасатът се наклони още по-силно наляво и предното стъкло се пръсна.

— По-бързо! — изкрещя Сам. — Качвайте се!

Сам дръпна още веднъж въжето и полицаят изскочи от прозореца. Просна се по лице на дъската, а краката му увиснаха във въздуха. Сам се протегна, сграбчи го за яката и го извлече напред. С пукот и пращене гредата поддаде и пасатът изчезна от погледа им. След миг се чу силен плисък.

Запъхтян, мъжът се претърколи по гръб.

— Благодаря.

— Няма за какво — каза Сам и започна да намотава въжето. — Ще прощавате, но няма да ви предложа да ви закарам.

Ченгето кимна.

— Защо ни следяхте?

— Не знам. Имаме заповед от районния командир. Нищо друго не знам.

— Кои райони обхваща заповедта?

— Антананариво и прилежащите населени места.

— Кога докладвахте за последно?

— Когато разбрах, че сте завили по този път.

— Какво ви отговориха?

— Нищо.

— Напред има ли главни пътища от север?

Ченгето се замисли.

— Асфалтови ли? Да… три преди главния път на запад към Циафахи.

— Имате ли мобилен телефон?

— Беше в колата.

Сам не каза нищо, само го гледаше съсредоточено.

— Не ви лъжа. — Полицаят потупа предните си джобове, извади ги с хастара навън, после направи същото и със задните. — Няма го.

Сам кимна. Като намота въжето докрай, обърна се и тръгна към джипа.

— Благодаря! — извика отново ченгето.

— Няма за какво! — отвърна Сам през рамо. — Наистина. Само не им казвайте, че съм ви помогнал. Хората, които плащат на командира ви, ще ви убият.