Изгубената империя

Глава 21

За да избегнат риска от издайнически следи, решиха да оставят сандъка, където си беше. Случайно го бяха пуснали на идеалното място: в пресъхнал поток близо до брега на реката. Покриха го с клони и листа, а след това, прикривайки следите си с шума, се върнаха на твърда земя и се насочиха към дърветата. На трийсетина метра от началото на горичката намериха долчинка три на три метра, заобиколена от нападали трупи: отлично място за наблюдение не само на сандъка, но на цялата открита площ чак до плажа.

След като опипаха земята с дулата на пушките, за да прогонят всякакви змии и други гадинки, те се вмъкнаха в укритието си. Сам се оглеждаше за евентуални посетители, а в това време Реми прегледа съдържанието на раниците.

— Напомни ми да изпратя благодарствено писмо на „Зиплок“ за тези пликчета с цип. Почти всичко е сухо. Сателитният телефон изглежда наред.

— Колко батерия има?

— Достатъчно за едно — две обаждания.

Сам погледна часовника си. Минаваше два през нощта.

— Може би е време да се възползваме от предложението на Ед Мичъл — каза Реми, като извади визитката му от раницата си и я подаде на Сам. Той набра номера.

На четвъртото позвъняване се чу сипкавият глас на Мичъл:

— Да.

— Ед, Сам Фарго е.

— А?

— Сам Фарго. Преди два дни ни вози до остров Мафия.

— А, да… Кое време е, по дяволите?

— Около два. Нямам много време. Трябва ни евакуация.

— Тая дума отдавна не я бях чувал. Проблем ли има?

— Може да се каже.

— Къде сте?

— На континента, на около седем километра на изток от Голям Сукути — отговори Сам и му описа района.

— Добре сте се разходили. Чакайте малко.

Зашумоля хартия, после спря. Мичъл се върна на телефона.

— Знаете ли, че седите баш по средата на крокодилския ад?

— Разбрахме.

— Не мога да дойда със самолета. Трябва да взема хеликоптер. Ще ми отнеме известно време.

— Ще те компенсираме.

— Знам, но не това ме тревожи. Вероятно няма да мога да стигна преди изгрев-слънце. Можете ли да чакате?

— Ще се наложи.

— Някой ще стреля ли по мен?

— Не е изключено.

Мичъл замълча за десет секунди, после се засмя.

— Какво пък. Животът е дръзко приключение, иначе нищо не струва.

Сам също се засмя.

— Така си е.

— Добре, залягайте сега. Призори съм при вас. В случай че се появи конкуренция при кацането, ще пусна син дим, за да не стреляте по мен.

Сам прекъсна връзката.

— Ето, пий — каза Реми, като му подаде манерката. Той отпи голяма глътка и взе сушеното говеждо, което тя му подаде. Преразказа й разговора си с Мичъл.

— Този човек влиза в списъка ни за Коледа. Значи да го чакаме след четири — пет часа.

— Дано.

Седяха и дъвчеха в мълчание. След няколко минути Сам погледна часовника си.

— Минаха четирийсет минути, откак напуснахме острова.

— Нали не мислиш, че…

Сам вдигна ръка и Реми замълча. След няколко секунди каза:

— Чувам ги. Два са, някъде близо до брега.

Сам кимна.

— Трудно е да се каже, но звучат като ринкерите. По-добре да предположим, че са те.

— Колко навътре сме влезли?

— На половин километър или малко по-малко.

Ослушаха се още няколко минути. Звукът от моторите се усили, после изведнъж изчезна.

— Стигнаха до брега — каза Сам. Провериха с какво оръжие разполагат: два автомата „Калашников АК-47“ — единият със зареден пълнител, другият с изразходвани десетина патрона, които Реми беше изстреляла срещу къшмана, и два пистолета — „Магнум .357“ и „Хеклер&Кох Р30“.

Дали щяха да бъдат достатъчни, ако избухнеше престрелка, не знаеха. Дотук имаха късмет с Ривера и хората му, но и двамата не хранеха илюзии: в открита схватка нямаха голям шанс да надвият войници от Специалните сили.

— Да заемем удобна позиция — каза Сам.

— И невидима — добави Реми.

След като пъхнаха раниците си под един прогнил дънер и ги покриха с пръст, направиха същото и със себе си. Легнаха по дължината на долчинката, глава до глава, за да могат и двамата да виждат подходите от плажа. Сам подаде на Реми шепа кал да покрие лицето си, после намаза и своето.

— Обещай ми нещо, Сам.

— Апартамент в „Мьовенпик“?

— Щях да кажа само горещ душ и обилна закуска, но след като предлагаш, ще си направя списък…

Надничайки през пролуката между клоните, Реми забеляза светлинка на стотина метра на изток. Тя потупа Сам по рамото, каза беззвучно: „Фенер“ и посочи. Лъчът на фенера сякаш се носеше във въздуха, изчезваше между дърветата и се появяваше отново, докато носещият го си проправяше път към сушата.

— Това му признавам на Ривера — прошепна Сам, — като куче след кокал е.

— Вероятно и той казва същото за нас, макар на не толкова благоприличен език. Ще чакаме, докато видим бялото на очите им ли?

— Не, ще стискаме палци изобщо да не стигнат дотук.

— И какво ще им попречи да го направят?

— В Африка тъмнина плюс гора е равно на хищници.

— Това можеше да ми го спестиш.

— Извинявай.

Сякаш по знак, някъде в далечината гърлено изръмжа голяма котка. И двамата го бяха чували и преди, но или на организирани сафарита, или в някоя сигурна хижа. Тук, сами и на открито, звукът смрази кръвта им.

— Далече е — прошепна Сам.

Скоро към първия фенер се присъедини още един, после трети и четвърти. Мъжете се движеха успоредно в редица като ловци по следите на дивеч. Приближиха се толкова, че Сам и Реми различаваха силуетите зад фенерите. Стори им се, че всеки от тях носи и пушка, в което нямаше нищо чудно.

След пет минути групата стигна до пясъчния нанос, където мъжете се разделиха. Един от тях, може би Ривера, говореше на останалите и сочеше с жестове първо нагоре и надолу по брега, след това навътре към сушата. Фенерите обходиха брега и водата. Два пъти лъчите им осветиха стърчащата перка на хеликоптера, но никой не реагира. Изведнъж един от тях посочи от другата страна на реката. Всички едновременно свалиха пушките от раменете си.

— Забелязаха зъбатите ни приятели — прошепна Реми.

С вдигнати оръжия четиримата заотстъпваха по пясъчния нанос, докато стигнаха твърда земя. Съвещаваха се една минута, после се разделиха и двама тръгнаха надолу по течението, а другите — нагоре. Тъкмо тях наблюдаваха внимателно Сам и Реми, тъй като реката минаваше близо до северния край на горичката и щеше да ги отведе на петнайсетина метра от укритието им.

— Огледах местността от хеликоптера: най-близкият брод е на километър и половина надолу по течението. Сега ще разберем колко са упорити.

Двамата мъже, явно притеснени от опасностите, които криеше реката, вървяха на почтително разстояние от брега, движейки се отляво надясно в полезрението на Сам и Реми, докато реката зави на изток и се сля с края на горичката. Там те свиха на югоизток, а фенерите им проблясваха между последните дървета. Вече бяха само на седем метра от Сам и Реми и фигурите им се виждаха по-добре. Единият се открояваше по-ясно от другия. Висок и слаб, той се движеше с пестеливата, целенасочена крачка на войник. Това беше Ицли Ривера.

Изведнъж Сам усети ноктеста лапа върху глезена си. Преди да успее да потисне реакцията си, той я изрита. Невидимото същество изврещя и падна в храстите.

Ривера спря и вдигна юмрук — универсалният военен сигнал за „Спри!“. Партньорът му замръзна на място и двамата заедно паднаха на едно коляно, като едновременно с това изгасиха фенерите. Въртяха глави, оглеждаха се и се ослушваха. После отново включиха фенерчетата си и започнаха да проучват района край дърветата, спирайки от време на време. Ривера погледна през рамо и направи някакъв жест на партньора си. Двамата заедно се изправиха, обърнаха се и тръгнаха право към укритието на Сам и Реми.

Сам почувства ръката на Реми върху рамото си и я стисна за успокоение.

Ривера и партньорът му продължаваха да напредват към тях. Сега бяха на по-малко от десет метра.

Седем метра.

Три метра.

Спряха, огледаха се наляво и надясно, а лъчите на фенерите им играеха между дънерите и клоните около Сам и Реми. Изпращяха съчки. Ривера пошепна нещо на партньора си.

Сам и Реми почувстваха как дънерът над главите им потъна с няколко сантиметра. В пролуката зърнаха върховете на чифт обувки и лъч от фенерче.

Минаха пет дълги секунди.

Фенерчето цъкна и изгасна. Направиха крачка назад, а Ривера слезе от дънера. Стъпките им бавно се отдалечиха.

Сам преброи до сто, после внимателно вдигна глава, за да надникне през пролуката. Силуетите на двамата мъже, очертани от светлините на фенерите им, вече бяха на края на горичката и се движеха на юг към пясъка. Сам ги наблюдава една минута и се обърна, долепяйки уста до ухото на Реми.

— Отдалечават се. Може обаче да се върнат да проверят, така че оставаме тук.

Не помръднаха още двайсет минути, притиснати плътно към дъното на долчинката, докато най-сетне чуха ръмженето на катера.

— Още съвсем малко — прошепна Сам. След пет минути се измъкна изпод дънера. — Ще огледам наоколо.

Излезе от долчинката и изчезна. Десет минути по-късно се върна и помогна на Реми да се изправи.

Тя въздъхна дълбоко.

— Дано тази камбана да си струва.

— Още няколко часа и сме си у дома на свобода.

Думата на Ед Мичъл и самият той определено си тежаха на мястото. Точно когато слънчевите лъчи надникнаха през дърветата, долетя грохотът на хеликоптерна перка. За всеки случай Сам и Реми се скриха отново в долчинката, като от време навреме хвърляха по някой поглед оттам. От запад приближаваше жълто-бял хеликоптер „Бел“, който прелетя над брега и сви навътре към сушата, следвайки реката. Когато стигна до пясъчния нанос, вратата на пилота се отвори. След миг над земята се заиздига син дим.

Сам и Реми изскочиха от дупката и се изправиха.

— Готова ли си да се прибираме у дома? — попита Сам. Реми поклати глава и той се засмя. — Да. Извинявай. Горещ душ и закуска.

Час по-късно кацнаха на самолетната писта на Рас Кутани. Сандъкът с камбаната беше здраво закрепен в хеликоптера. Мичъл отиде да вземе колата си, за да се върне в Дар ес Салаам, а Реми се обади по сателитния телефон на Селма.

— Къде бяхте? — попита тя. — Откога седя на телефона!

— Искаш да кажеш, че си се притеснявала за нас ли?

— Да. Обяснете ми, моля.

Сам набързо й разказа за последните няколко дни, като завърши с това, че сега камбаната е у тях. Селма въздъхна.

— Ще ми се да можех със сигурност да кажа, че не сте си изгубили времето.

— Какво имаш предвид?

— Вчера получихме първата пратка от музея на Мортън. Измежду всички дреболии открихме един дневник — по-точно, дневникът на Блейлок.

— Това е добра новина — каза Реми, после предпазливо добави: — Нали?

— Щеше да бъде, ако не бях толкова сигурна, че Уинстън Лойд Блейлок, Мбого на Багамойо, е бил клинично луд.