Изгубената империя

Глава 13

Занзибар

— Моля? — Селма не вярваше на ушите си. — Я повторете. Какво искате да пренесете дотук?

— Не целия музей, Селма, само съдържанието му — успокои я Реми, която се возеше на пътническата седалка на тойотата. — Всичко ще тежи общо около… Тя погледна към Сам, който каза:

— Двеста-триста килограма.

— Чух — въздъхна Селма. — С кого да…

— Името на собственика е Мортън Блейлок. Ще го настаним в „Мьовенпик Роял Палм“ в Дар ес Салаам, докато всичко се уреди. Днес следобеда ще бъде открита сметка на негово име в „Барклейс“. Преведи му трийсет хиляди долара от нашата бизнес сметка и още трийсет, когато стоката е готова и на път към теб.

— Шейсет хиляди долара? Платили сте му шейсет хиляди долара? Знаете ли колко прави това в танзанийски шилинги? Цяло състояние. Поне пазарихте ли се?

— Той искаше двайсет — отвърна Сам, — едва го уговорихме. Той умира, Селма, а има внуци, които трябва да ходят в колеж.

— На мен ми звучи като мошеник.

— Ние не мислим така — каза Реми.

— Бастунът е дълъг два метра, изработен от черно твърдо дърво, а в края му се намира бронзовото чукало от камбаната на „Офелия“.

— Днес да не ви е ден за шеги със Селма?

— Сама ще се убедиш — увери я Сам.

— Мортън ще го включи още в първата пратка. Ще ти пратим и един екземпляр от биографията на Блейлок с „Федерал Експрес“. Трябва ни да свършиш някое от чудесата си. Дисекцирай я, провери всички имена, места и описания… Знаеш какво да правиш.

— Не съм ви чувала толкова развълнувани, откак се обадихте от онази пещера в Алпите.

— Наистина сме развълнувани — отвърна Реми. — Явно Уинстън Блейлок е посветил немалка част от живота си в търсене на някакво съкровище и ако не грешим, то е нещо, което Ривера и шефът му не искат да намерим. Блейлок може да се окаже нашият Розетски камък7.

Сам зави към вилата и изведнъж скочи на спирачките. На стотина метра пред тях един човек пресече двора и изчезна в храстите.

— Селма, ще ти се обадим по-късно — каза Реми и затвори. — Това те ли са, Сам?

— Те са. Погледни. Камбаната я няма.

Вдясно пред тях човекът се измъкна от храстите и се затича към брега, където на кея до техния андреял го чакаше осемметров катер „Ринкер“. На по-малко от миля навътре стоеше закотвена яхтата „Нджива“. На палубата на катера се виждаха две фигури, а между тях — камбаната от „Офелия“.

— По дяволите! — измърмори Сам.

— Как са ни открили?

— Нямам представа. Дръж се.

Той натисна педала на газта. Гумите се зариха в прахта и ленд крузърът подскочи напред. Стрелката на скоростомера подмина осемдесет километра в час, а Сам завъртя рязко волана наляво, после надясно, насочвайки муцуната право към обраслия насип отстрани.

— О, боже… — Реми се подпря здраво на таблото и скри глава между ръцете си.

Насипът се издигна застрашително пред тях. Джипът се килна назад, предното стъкло се вдигна рязко към небето, после отново се устремиха напред, вече във въздуха. Двигателят ревеше, а гумите се въртяха свободно. Ленд крузърът се стовари на земята и по предното стъкло се посипа пясък. Сам натисна газта до ламарината. Моторът изстена, но след миг реагира и джипът отново се понесе напред, само че на половината скорост, защото гумите едва успяваха да зацепят по сухия пясък.

Тичащият почти беше стигнал до кея. Погледна през рамо, видя ленд крузъра и се спъна. Беше Яотъл.

— Май не е харесал гостоприемството ни — отбеляза Сам.

— Не бих могла да предположа защо.

Яотъл се изправи и пак се затича. Слезе по стъпалата на кея, взимайки по две наведнъж, и се втурна към катера, където Ривера и Ночтли му махаха с ръце да побърза.

Сам продължи напред, въртейки бързо кормилото в опит да попадне на по-твърда земя. Бяха на петдесет метра от кея. Яотъл стигна до края и скочи на катера. Трийсет метра. Ночтли седна на кормилото и от ауспуха заизлиза дим.

Ривера спокойно заобиколи задъхания Яотъл, потупа го по рамото и се качи на щурца. Погледна приближаващия джип и вдигна ръка, сякаш да им помаха.

— Кучи…

— В ръката му има нещо — каза Реми.

— Какво?

— Държи нещо, не виждам какво.

Сам скочи на спирачките. Ленд крузърът поднесе странично и спря. Сам включи на задна, готов да премести крака си от спирачката на газта.

Без да откъсва поглед от тях, Ривера се усмихна мрачно, вдигна и другата си ръка, издърпа предпазителя на гранатата, обърна се и я хвърли в андреяла. Ринкерът се изстреля от кея и потегли към „Нджива“, оставяйки след себе си бяла пяна.

Гранатата се взриви с глух тътен. Вдигна се фонтан от вода и дървени отломки, които се посипаха по кея. Андреялът бавно потъна сред облак от мехурчета.

След като измъкнаха джипа от пясъка и дюните и го върнаха обратно на пътя, двамата изгледаха как Ривера и хората му се приближават към яхтата. След броени минути „Нджива“ вдигна котва и отплава на юг покрай брега.

— Започнах да се привързвам към тази камбана — промърмори Сам.

— А знам, че не обичаш да губиш — каза Реми.

Сам поклати глава и тя добави:

— Аз също.

Сам се пресегна към жабката, извади от там пистолета и каза:

— Ей сега се връщам.

Слезе, отиде до вилата и се вмъкна вътре. След две минути излезе и даде знак на Реми, че всичко е наред. Тя се премести на шофьорското място и вкара тойотата по алеята.

— Преобърнали ли са всичко с главата надолу?

Сам поклати глава.

— Знам обаче как са ни намерили.

Заедно влязоха в гостната, където бяха държали Яотъл. Приближи се до таблата на леглото и й показа примката, с която бяха вързали лявата му китка. Беше оцветена в червеникаво кафяво. Останалите три примки бяха развързани.

— Това е кръв — каза Реми. — Здравата се е потрудил да се освободи.

— А после се е обадил на Ривера. Едно му признавам: има висок праг на болката. Трябва да е протъркал китката си до кост.

— Защо не ни устроиха засада?

— Не знам. Ривера не е глупак. Знаел е, че оръжието на Яотъл е у нас, и не е искал да привлече вниманието на полицията.

— Ние не сме им основната грижа. Получиха, каквото искаха. Без камбаната ние не разполагаме с нищо, освен една интересна история. Сам, какво толкова важно може да има в тази камбана, за бога?

Решиха да заложат на сигурността. Вилата вече не бе безопасно място за тях. Събраха малкото си вещи от там, върнаха се в джипа и подкараха към Чвака, малко градче на дванайсет километра на юг. Единственото, с което можеше да се похвали то, беше мистериозният Занзибарски институт по финансова администрация.

Намериха едно ресторантче с климатик и влязоха. Помолиха да ги настанят някъде на тихо, близо до аквариума.

Реми посочи през прозореца.

— Това не е ли…?

На две мили от брега се виждаше „Нджива“, която продължаваше да плава бавно на юг. Сам изруга под носа си и отпи от ледената вода.

— Е, какво мислиш? — настоя Реми.

Сам сви рамене.

— Не мога да преценя дали просто егото ми не е наранено от факта, че откраднаха нещо, с което се сдобихме с толкова усилия. А това не е сериозна причина отново да се наврем под дулата им.

— Не е само това. Знаем колко отчаяно държат другите да не научат за камбаната или кораба, на който е принадлежала. Най-вероятно са убивали за това. Или ще я унищожат, или ще я хвърлят много надълбоко, за да не може вече никой да я намери. Това е част от историята, а те ще се отнесат с нея като с боклук.

Телефонът на Сам иззвъня.

— Селма е — каза той и вдигна, като включи високоговорителя. Типично в неин стил, Селма започна без предисловия:

— Тази ваша камбана е наистина интересна находка.

— Беше — поправи я Сам. — Вече не е у нас.

После й обясни, но Реми се обади:

— Все пак ни кажи, Селма.

— С кое да започна — с интригуващите новини или с изумителните новини?

— С интригуващите.

— Уенди реши да приложи фотошопските си трикове и прекара снимките през някакви филтри или нещо подобно. Повечето неща, които каза, звучаха като на китайски. Изглежда, че под всички тези морски обрасляци има някакви надписи.

— Какви?

— Не сме сигурни. Има някаква символика. Някои думи са на суахили, други на немски, виждат се и пиктографи, но нито едно от тези неща не стига, за да открием смисъла. Както изглежда, по-голямата част от вътрешността на камбаната е покрита с тях.

— Добре, сега може да ни изумиш.

— Уенди успя да разгадае още няколко букви от надписа под „Офелия“. Освен първите две — „Ш“ и „Е“, както и последното „А“, тя разчете и две букви по средата — две „Н“, разделени с интервал.

Докато Селма говореше, Реми беше грабнала една салфетка и двамата със Сам дращеха по нея.

— Зададохме буквите и последователността в програма за анаграми и сравнихме резултатите с данните за потъналите кораби. Получи се…

— Шенандоа — довършиха Сам и Реми в хор.